Софийска сага 28

Глава двадесет и пета

       Монлюсон беше малко средновековно градче. Благодарение на  намиращите се наблизо каменовъглени мини, беше познало разцвет и  благополучие. Между двете световни войни беше се развивало с бързи темпове, достигайки почти 65-70 хиляди жители. Но след последната война,  с навлизането на новите технологии, градът  не само беше забавил сериозно темповете си на развитие, но и беше тръгнал назад. Загубил беше почти 40 процента от активното си трудоспособно население.  Старата средновековна част на града привличаше туристи и пътешественици, както и трите стари църкви - Св. Петър - най-старата, Св. Павел и  Св. Богородица.

В тази стара църква, изградена върху култови развалини от времето на Римското нашествие, щеше да се състои сватбената церемония на Графиня Мари-Клер де Монморанси и българина Симeон  Гогов (познат във Франция като Симон Гоген - оперен певец).

Графинята беше избрала тази стара църква в град, намиращ се в централна Франция, за да избегне любопитството  на парижкото общество и  да  придаде религиозна интимност  и традиционализъм на събитието. Мари-Клер беше  кръщавана в тази старинна църква. Някога прадедите ù бяха владели замъка  на местното Херцогство.

Скромната сватбена церемония беше насрочена за 29 септември, в 18 часа след обяд. Тя щеше да се състои в тесен кръг от най-близките роднини на  Графинята. От страна на Симон щеше да присъства само сестра му Зора, която се очакваше да пристигне специално за тържеството.  Младоженецът намекна  да отправят покана на близките му приятели от “Разпутин”, на които дължеше толкова много, но Мари-Клер беше категорична. Никакви приятели, само близки роднини.  Нямаше нищо против да поканят  и сестра му Бонка с Посланика, но за съжаление те не можеха да присъстват, поради служебни ангажименти на  последния.

Зора пристигна в Париж цяла седмица преди церемонията. Придружаваше я неин стар приятел, известен български писател.  Отседнаха в резиденцията на българския Посланик, който беше приятел на Кирчо Стамов, и освен това му беше много задължен. Писателят не беше любовник на Зора и  неговото присъствие не дразнеше Кирчо. За сметка на това беше ерудиран човек над 60-те, владеещ осем  езика и  издаван в цял свят. 

Зора обиколи всички големи модни къщи на френската столица. Не пропусна нито Шанел, нито Армани и Валентино, и в края на краищата се спря на един екстравагантен  “Диор”, решен в два нюанса на патладжанено лилаво. Беше цял ансамбъл, придружен от чанта, обувки, шапка и даже бельо. Струваше цяло състояние, но фирмата направи изключително сериозна отстъпка, при положение, че сред френските жени нямаше кой да купи тази екстравагантна композиция. Имаше опасност тя да остарее на витрината. 

Зора и кавалерът ù пристигнаха в малкото средновековно градче в навечерието на сватбената церемония.  Монлюсон веднага грабна артистичната душа на самородната художничка. Тесните улички в старата част на града, къщите с прозорци, отрупани с разноцветни растения,  зелени сандъчета, преливащи от багри, започващи от розово и бяло, през канарено жълто и пламенно червено,  люляково лилаво и теменужено синьо. 

“Хотел  де Бурбон” беше в самия център на града и предлагаше възможно най-хубавите условия в този малък  град. Апартаментът, който им предоставиха, беше уютен и с прекрасен изглед към  стария замък на Бурбонския Херцог - владетел на цялата област през годините преди революцията.

Апартаментът имаше две спални и общ салон, където можеха да беседват или приемат гости. През деня наеха гид и разгледаха забележителностите на града. Те не бяха много. Освен трите църкви и замъка, интерес представляваха и близките околности на Монлюсон. Разходиха се по тихите алеи на парк Свети Жан, поседяха на пейка край езерото и съзерцаваха  островърхите кули на средновековния замък. Естествено не пропуснаха да се разходят и по сенчестия път за разходки по дължината на Канала, който навремето е бил воден път, силно необходим за развитието на добива на желязна руда и за  търговия с дървен материал.

 Църквата Света Богородица беше много стара и имаше неповторима  римо-готическа архитектура. Освен това  беше известна и с това, че съхраняваше няколко забележителни картини, като “Монлюсонската Света Богородица - 17 век; Свети Йоан Кръстител с агнеца и други.

За събитието  цялата  църква беше украсена с  бели цветя. Олтарът, страничните ниши и самата централна зала преливаха от огромни аранжименти от бели цветя. Преобладаваха розите, гладиолите, жасмин и мимоза.

Когато точно в 18 часа малкият орган засвири  “Сватбения марш” на Менделсон и на прага на вековната църква се появи младоженката, хванала под ръка най-възрастния от семейството ù, вуйчо Ксавие де Вилблан, младоженецът беше вече пред олтара, за да посрещне бъдещата си съпруга. Сценичният опит на Симон му помагаше да се справя добре с  непознатия ритуал. Първият ред отдясно на олтара беше за роднините на младоженката, докато отляво бяха само сестра му Зора и нейният кавалер.

След  като тържествено прочете сватбената  проповед,  в която абатът спомена дълъг списък от благородници от фамилията на младоженката, той   им зададе традиционните въпроси относно желанието им да живеят в мир, разбирателство  и любов,  докато ги раздели смъртта.   И ги обяви за мъж и жена. Бяха разменени венчалните пръстени и младоженецът беше поканен да целуне булката. Тук Симон направи първия си гаф. Взе Мари-Клер в обятията си и дълго я целува, сякаш не беше в църква, а в кабаре “Разпутин”. Роднините на младоженката се усмихваха иронично и ръкопляскаха едва-едва. Графинята направи плах опит да се освободи от яките му прегръдки, но младоженецът държеше здраво булката си. Мари-Клер разбираше ситуацията и  леко  извъртайки глава, тихо му прошепна “достатъчно”.  Но за съжаление нищо от случилото се не остана незабелязано от потомците на вековните френски аристократи, както и  от зяпачите, дошли да присъстват на сватбата на една истинска Графиня. 

На сватбената вечеря, дадена в една от банкетните зали на хотел “де Бурбон”, присъствваха точно дванадесет души. Да приготви специалното меню беше поканен лично Пол Бокюз, единственият готвач в света, носител на “Ордена на почетния легион” и притежател на титлата “Посланик на френската кухня” в Япония. Той беше личен готвач и на френския Президент.

Старият часовник в трапезарията на замъка Монморанси удари 1 часа след полунощ, когато младоженците влязоха  в предверието на замъка. Графинята беше настояла след вечерята да тръгнат незабавно за Париж. Симон искаше да се види със сестра си, но нямаха време и отложиха срещата за следващите дни в Париж.

Когато се качиха на етажа на спалните, Симон  посегна да прегърне Мари-Клер, но тя се извини с умората си и се оттегли в спалнята  и отвътре се чу завъртането на ключа.  Симон остана на прага на спалнята объркан и недоумяващ. Постоя 5-10 минути, наведе глава и бавно се отправи към своята спалня. Първата им брачна нощ започваше много странно.

Oт няколко дни в София пребиваваше английският бизнесмен Антъни Шварц. Поне такова име пишеше в Британския му паспорт. Интересуваше се от произведения на изкуството и старинни предмети, като шевици, пафти и други предмети от бита и облеклото на българите преди Освобождението. Беше отседнал в хотел “София”, държеше се сърдечно с персонала, а още по-мило с девойките, които вечер си пиеха питието  в Панорама или в дневното барче на мецанина. Г-н Шварц имаше особена слабост към блондинките и по-точно към една, която всяка вечер си пиеше кампарито на бара на ресторант “Панорама”. Тук всяка вечер Сашо Мирев забавляваше посетителите с лека  камерна или популярна музика. Сашо беше много добър пианист и навремето голям красавец. Музиката му, както и къдравите му черни коси, белязани отпред с бял кичур, го правеха желан от всяка жена. Сега, набрал доста години, с малка пенсия и със сериозни здравословни проблеми, Мирев свиреше вечерите по 2-3 часа. Младата руса дама на бара беше приятелката му, която се грижеше за него. Именно към нея беше насочил вниманието си британският гражданин Антъни Шварц.  Може би добрият английски на младата жена също играеше някаква роля в отношенията им. Антъни я черпеше с  кампари, което тя никога не отказваше, разпитваше я за живота в България, но не получаваше нужната му информация. Натали се интересуваше само от Сашо Мирев и кампарито. Някога съвсем млада му е била любовница, но сега беше само икономка и болногледачка на красивия Сашо, както някога са го наричаха софиянките.

Тази вечер в “Панорама” беше почти празно. В понеделник винаги беше така. След запоите, започващи във петък вечер и завършващи обикновено в неделя в късните часове, понеделник се смяташе  нещо като почивен ден.

Англичанинът дойде към осем и тридесет, поръча си вечеря и чаша червено вино и зачака идването на пианиста, с надеждата, че отново ще го придружава младата Натали. И не се излъга. Часовникът над бара показваше 9 и 10, когато двамата влязоха и музикантът се насочи към пианото, докато приятелката му седна на мястото си на бара. 

Барманът наля доза кампари, сложи резен лимон и хлъзна плавно чашата към момичето. След което загреба купичка лед от ледогенератора и постави купичката до чашата на Натали. Познаваше добре навиците и предпочитанията на младата жена и нямаше нужда от поръчка. Натали отпи от чашата, след като пусна в нея няколко кубчета лед, погледна към пианиста и тогава очите ù срещнаха погледа на англичанина. Леко кимна и отново се съсредоточи в себе си. Тази вечер явно не беше в настроение за разговори.

Вече час  Антъни Шварц или Джордж Блакбърн, известният  “мошеник”  от  лондонския хайлайф, обикаляше щандовете на ЦУМ.  Да, Антъни и Джордж бяха едно и също лице, което търсеше под дърво и камък българката Зора. За няколко дни беше обиколил всички бутици по “Витошка” и “Дондуков”, беше пил кафе във всички централни кафенета на града, но никъде не намери и най-малка следа от нея.

През това време Зора обикаляше парижките магазини “Лафайет”, “Самаритен” и “ Бомарше”, пазаруваше на улица “Риволи”, пиеше кафе с приятеля си на “Шанзелизе” и даже не допускаше, че някой я търси в родния ù град.

След 3 дни щяха да се разминат във въздуха на височина 10 хиляди метра, тя в самолета на Авиокомпания “Балкан” на път за София, а той в самолет на същата авиокомпания, летящ по маршрут София-Лондон. На тази височина единствено Господ можеше да ги срещне, но за щастие не го направи и здрави и  читави се прибраха у дома. Тя - с покупките си от Париж, той - с празни ръце. Чаровната и хитра българка отново се беше изплъзнала от ръцете му.

От два дена сградата на БАН беше цялата окичена с черни знамена. Академията беше в траур. Днес бяха погребали един от най-изтъкнатите български учени в областта на спектралните анализи. Преди три дни при нелепа катастрофа беше загинал професор Лютов, началникът на Централната лаборатория за спектрални и специални анализи. Идвайки на работа, беше налетял на внезапно изскочил пред колата му камион  “ЗИЛ”, натоварен с тежки метални профили, които се бяха изсипали върху колата на професора и я бяха превърнали в лист ламарина.

Няколко дни преди гибелта на Професора, шефът на специалните  служби, по нареждане на самия Министър, беше командировал  майор  Богомил Искренов в Колумбия. От Богота той трябваше да замине за Меделин, където трябваше да се свърже с колумбийските партизани. България  им доставяше оръжие и боеприпаси, срещу наркотици, които се транзитираха за Близкия изток.

Задачата на красивия Богомил беше трудна, опасна и изискваше дълъг престой в горите на Колумбийските планини. Никой не знаеше кога ще успее да изпълни задачата и да се върне, ако въобще успееше.

Oставаха няколко месеца до всенародното честване на 1300 годишнината от основаването на българската държава. В Шумен бе изграден гигантски бетонен мемориал, в София - Народният дворец на културата и монументът “1300 години” гълтаха милиони левове и валута. Девизът “Ние сме във времето и времето е в нас” беше цитиран под път и над път, Поети, писатели, художници, скулптори правеха пари, правеха огромни пари от мегаломанията на  тези, които пилееха народната пара за псевдо изкуство, което само след 30 години щеше да погълне нови огромни суми за разрушаването им. 

“Героите на тази сага също успяха да се облажат от огромния “келепир”, предоставен от държавата по този случай. Чрез разни измислени фондации, народната пара изчезна в джобовете на хора, които умееха да извлекат полза от  тази мегаломания. Но животът си знае работата и възмездие дебне зад всеки ъгъл”. (Откъс от статия на общественика Чико Чиков, поместена във вчерашния брой на вестник “Глас народен, глас Божий”.)