Глава тридесета

Кафенето беше полупразно в този ранен час. Въпреки това сервитьорката се бавеше да му донесе еспресото,  което си беше поръчал британският гражданин Антъни Шварц. Облеклото му се състоеше от сиви панталони и тъмносин блейзер с някакъв извезан монограм на малкото джобче на сакото. Яркочервена вратовръзка контрастираше със снежно бялата му риза с колосана яка, което разчупваше шаблона на делови мъж, вероятно бизнесмен. Че е чужденец, си личеше отдалече. Гладко сресаните му коси, с доста бяло по слепоочията, го състаряваха повече, отколкото би искал господинът, но в сравнение с големите проблеми, които имаше да решава в България, това Антъни въобще не считаше за проблем.  

Масата, зад която се беше разположил англичанинът, беше точно до големия прозорец на кафе “Прага”.  От този прозорец той наблюдаваше входа на  “ВИТИЗ", сякаш всеки момент от там щеше да излезе търсената под дърво и камък художничка Зора. Сервитьорката постави на масата кафето, мушна касовата бележка под пепелника и му пожела приятно прекарване. Антъни Шварц не разбра и дума от казаното, но разсеяно ù благодари, без да откъсва очи от минувачите по отсрещния тротоар. Машинално взе от захарника бучка захар, пусна я в чашката и  започна да бърка кафето с малката лъжичка. Извади от джоба на сакото си пакет  “ПалМал” без филтър,  взе цигара и я сложи между устните си. На масата лежеше позлатена запалка “Дюпон” и с нея запали цигарата. Дръпна дима и го изпусна бавно във въздушното пространство на кафенето.

Погледът му опипваше всеки минувач, скачаше от един на друг, като основен обект на интереса му бяха жените между 30 и 45. След първото “капучино” и английския чай,  еспресото беше третата му поръчка тази сутрин.  Ако продължаваше така, до обяд щеше да погълне цялата дневна дажба течности, препоръчани  му от личния му лекар.

След поредното еспресо дойде отново ред на английския чай. Сервитьорката беше почти схванала ритъма на поръчките и щом настъпеше моментът, се приближаваше до господина и с леко насмешлива усмивка го питаше дали ще желае още нещо, дебело подчертавайки думичката ОЩЕ. 

В 12 часа господин Антъни Шварц или Джордж Блакбърн, кой ли можеше да каже кое е истинското му име,  плати цялата сметка, която надхвърляше 25 лева, стана от стола, на който беше седял повече от три часа, и се запъти към изхода на кафе-сладкарница “Прага”. Излезе на улицата, зави наляво и тръгна към площада. 

Времето беше топло за сезона. Особено на обяд, когато  чиновниците от околните институции бързаха да се спасят от задушните и непроветрени канцеларии. Студентите, приключили със сутрешните занятия, не бързаха да се прибират и скупчени отстрани на входа на Академията, оживено обсъждаха нещо, което ги вълнуваше.  От време на време се чуваше звучният смях  на студентка или боботенето на басов глас от мъжката  компания. Актьори от близкия театър използваха промеждутъка между две репетиции, за да се отбият в “Унгарския” и да продухат гърлата си с по една гроздова или водка. Но рядко оставаха само на една, трябваше им сили и вдъхновение, за да творят. Особено симпатично впечатление правеше много слаб с буйни черни вежди и тънки “пезевенски” мустачки. Неговият характерен глас се отличаваше от всички останали и непрекъснато предизвикваше смеха на колегите му. Пацо наистина беше оригинал и рядък екземпляр и както изглежда, колегите му го обожаваха.

Антъни се загледа в малката групичка артисти, отмина ги и продължи към площада. На ъгъла, където беше павилионът на РЕП,  се спря и попита за английски вестници, но още ги нямаше. Той махна с ръка, зави към центъра на площада и се загледа във витрините. Спря пред една голяма книжарница,  където бяха изложени луксозни издания с репродукции на картини от български и съветски музеи. Беше се загледал в един огромен албум с репродукции, на който пишеше “Ермитаж”, когато в стъклото се отрази силуетът на жена. Фигурата и походката ù силно напомняха тези на жената, която се мъчеше да намери. Господин Шварц  рязко се обърна, но успя да види само гърба и широката черна пола на предполагаемата му позната художничка. Тя изчезна зад тежките врати на масивна стилна сграда. Отстрани на тези врати, върху стъклена табела,  пишеше “Градски комитет на БКП”. Съкращение, непознато на британеца.

Антъни не беше сигурен, че това беше Зора, но реши да я изчака. Разхождаше се по площада, като нито за секунда не изпускаше от погледа си входа на сградата.  След час и нещо жената излезе и отиде на трамвайната спирка. Това беше жената, която беше видял  на стъклената витрина, позна я по широката черна пола и походката, но това не беше Зора.

Разочарован, той тръгна към далечния край на площада, зави надясно и тръгна към Народния театър. От там до хотела беше близо. Градината срещу театъра беше пълна  с препичащи се на слънце пенсионери с колички, в които сладко спяха бебета, докато младите им  майки бъбреха, пушеха цигара след цигара и държаха в ръцете си пластмасови чашки с кафе.

Мистър Шварц мина пред хотел “България”, хвърли поглед през витрините на кафе-сладкарницата, спря пред книжарницата за чуждестранна литература и се загледа в книгите. Болшинството бяха на немски език. Явно бяха издания на ГДР, за френски и английски държавата не даваше валута. Горките студенти, изучаващи тези езици, се задоволяваха със съветски адаптирани издания, даже университетските им учебници идваха от Москва. 

Зад гърба му минаваха  непрекъснато хора, той виждаше отраженията им в стъклото на витрината, но не им обръщаше внимание, докато не видя познатия силует на Зора да се движи бавно зад гърба му. Придружаваше я сравнително млад мъж, с когото тя разговаряше оживено. Антъни леко се обърна, убеди се, че действително беше тя и когато отминаха, тръгна подир тях. Те вървяха по посока на неговия хотел. На ъгъла пред Клуба на военните се спряха, за да изчакат зелен светофар и продължиха да вървят към хотел “София”. Стигнали до площада, се насочиха към сладкарницата на хотела, намериха свободна маса и седнаха един до друг с лице към  опашката на коня.

Вече повече от час англичанинът наблюдаваше художничката и кавалера ù. Те водеха оживен разговор и когато сервитьорката се доближаваше до тях, те млъкваха и чакаха нейното отдалечаване, за да продължат. Зора допиваше второто си кампари-сода когато Антъни се приближи до тях, учтиво поздрави и без покана седна на свободния стол срещу Зора. 

- Радвам се да те видя отново, скъпа приятелко. Отдавна те загубих от погледа си и страдам.  А имаме такива хубави спомени с теб.  

- О, Джордж, каква приятна изненада да те срещна тук в София, и аз често си мисля за теб - каза Зора със спокоен глас, но изразът на лицето ù не можеше да скрие емоциите, породени от тази неочаквана среща.

Младият ù кавалер  беше готов да каже нещо, но почувства лекото настъпване под масата и полуотворената му уста се превърна в  усмивка.  

- Ако нямате нищо против, искам да ви поканя на вечеря. Редно е да отпразнуваме тази среща след дълга раздяла. Ново настъпване от страна на Зора, беше предупреждение за запазване на мълчание. 

- Как съжалявам, че точно тази вечер сме заети, иначе с голямо удоволствие щяхме да приемем поканата на един толкова близък мой приятел. Между другото, Джордж, Виктор е мой годеник и тази вечер ще ме представи на родителите си - каза Зора с най-чаровната усмивка на света. - Но си запазваме правото да се възползваме от любезната ти покана следващата седмица, ако все още си в София, приятелю.

Джордж  Блакбърн се усмихна хитро и нанесе първия си удар.

- Мислех, че младият господин е синът ти от първия ти брак. - И обръщайки се към младежа, каза с леко подигравателен тон: - Вие трябва да сте много щастлив мъж,  млади момко, имате много чаровна и талантлива годеница. Аз високо съм оценил нейните качества. Поздравявам ви и двамата. За съжаление утре си заминавам и ще трябва да отложим вечерята  до следващото ми посещение в България.

Напрежението изчезна от лицето на Зора. Тя вдигна чашата, допи остатъка от рубиненото питие, хвана младия мъж за ръката и стана.

- Време е да отидем при вашите, мили, не трябва да ги караме да чакат в такъв щастлив за всички ни ден. - И обръщайки се към англичанина, добави: - Бай-бай, приятелю, ще очаквам с нетърпение следващата ни среща.  И тя пристъпи към него, допря бузата си до лицето му от лявата и дясната страна и хващайки Виктор  под ръка, тръгна към университета.

Зора много добре разбираше, че няма лесно да се скрие от погледа на този, когото беше измамила по такъв хитър начин. Той не беше попаднал случайно в същата кафе-сладкарница, навярно ги беше проследил и щеше да продължи да върви по петите им. Трябваше да се изплъзнат от преследвача. Мозъкът ù работеше на високи обороти, прехвърляше всички възможни и невъзможни варианти, но не намираше решение. Завиха по улица “Шипка” към Докторската градина. Мълчаха и двамата. Пресякоха градината все така потънали в мислите си и тръгнаха по “Оборище” към канала. Не се обръщаха назад, нямаше нужда да проверяват дали са следени, Зора не се съмняваше, че Джордж няма да я изпусне от погледа си. Когато стигнаха на нивото на “Васил Априлов”, рязко завиха към булевард  “Заимов". Тук Зора си позволи да се обърне, нямаше никой зад тях.  Излязоха на булеварда и спряха едно такси. Качвайки се в колата, Виктор забеляза Антъни на ъгъла пред “плод-зеленчука”. Той също се качваше в такси. Преследването започваше.

- Бившият ми мъж ни преследва. Имаш 50 лева, ако се изплъзнем от таксито, което е зад нас - каза Зора.

Шофьорът се обърна леко, изгледа въпросително двойката и зацъка с език. Това беше половин заплата за него. Нима нещо можеше да му попречи да ги спечели.

- Сериозно ли говориш, другарко? Ще ми дадеш 50 лева?

Зора  още не беше кимнала глава  в знак на потвърждение и шофьорът на таксито беше настъпил педала на газта до “ламарината”. Летяха по "Ботевградско шосе". Едва подминали моста при квартал “Левски”, и зад тях се появи таксито на Джордж. Той беше наел “Мерцедес" от такситата на Балкантурист  и почти ги настигаха. Червеният светофар не попречи на “Жигулата” да пресече улицата и побърза да завие надясно по тесните улички . Пресякоха околовръстното шосе и тръгнаха към село Кривина. Зад тях нямаше никой. Стигнаха до ханчето край пресъхналото езеро, шофьорът ги поведе към корабчето и ги настани в “капитанската каюта”, сепаре за специални гости на заведението. Получи парите си и обеща да дойде след 2-3 часа със собствената си кола, за да ги върне в града. Когато Зора му подаваше банкнотите, той я изгледа  с учудване и каза "благодаря". Беше успял да преброи стотачката. 

- Управителят на ханчето  ми е брат, ще ви нахранят добре - с хитра усмивка каза той и си тръгна. Откъм бараката се носеше ароматът на кебапчета на скара.

Известният английски авантюрист и мошеник Джордж Блакбърн  или Антъни Шварц отново беше претърпял пълно фиаско. Зора още веднъж се беше подиграла с него и то пред очите на един младеж, който навярно ù беше любовник или платен жиголо, който още имаше “жълто” около устата си.  

Печеният комбинатор, поданик на Нейно Кралско Величество Джордж-Антъни не можеше да знае, че Виктор Антонов беше новоизгряващата “звезда” на българските тайни служби. С една дума българският “Джеймс Бонд”, с когото мистер Блакбърн тепърва щеше да кръстосва шпага.

Осровърхите кули на замъка Монморанси бяха покрити с дебел слой сняг. От две седмици валежите не спираха и алеите в парка не бяха проходими, въпреки усилията на малобройния персонал да разчистват натрупалата се снежна лавина.  Никой не помнеше такава зима и толкова много сняг.  Двама от работниците от конюшнята, които сега нямаха друга работа, освен да нахранят, напоят и почистят конете, целодневно се занимаваха с почистването на снега по главната алея.  

Оставаха два дни до Коледа и всички се готвеха на посрещането на Светата нощ.  Масивната двукрила врата на замъка беше украсена с венец от борови клонки, Витлеемовата звезда и красиви позлатени камбанки, които блестяха на фона на зелената магия на прясно оплетения  венец. По стара традиция той се изработваше от господарката на дома почти месец преди настъпването на Христовите празници и се окачваше на лявото крило на  вратата. 

В обширната всекидневна Мари-Клер седеше  пред “секретера” и дописваше последните картички за  многобройните си роднини и приятели, живеещи в Париж и околностите. На живеещите в чужбина и по-отдалечени места беше изпратила още преди една седмица. На пода, до нея,  заобиколени с играчките си, се забавляваха  Марк-Филип и Клер-Жозефин, докато  с малката  Мари-Луиз се занимаваше дойката.

Графинята погледна сина и голямата си дъщеря и лицето ù грейна от щастие и удоволетвореност. Хвърли поглед и към най-малката, която само преди два дни беше навършила година и половина.  За Бъдни вечер очакваха Симон и Графинята нямаше търпение да му поднесе поредния Коледен подарък. Пак беше бременна. 

В огромната камина гореше  буен огън, пламъците се отразяваха на лицата на децата и те изглеждаха румени. Клер-Жозефин беше мургава като баща си, имаше неговите големи пъстри очи и кадифената му кожа, докато Марк-Филип беше типичен Монморанси, с коси цвят на слама, бялата кожа и сини очи с леко зачервени клепачи. Но имаше  атлетическото телосложение на Симон, което трудно се връзваше с аристократичността на чертите  му. И трите ù деца растяха здрави и силни физически, не беше сбъркала при избора на баща. При тази мисъл хитра усмивка озари лицето ù. А за духовната им сила щеше да се погрижи тя и учителите, които щяха да се занимават с тяхното образование и възпитание. 

В същото време, в парижкия апартамент, се разиграваше друга “семейна” сцена. Симеон, или Симо, както го наричаше Мария, се готвеше да  отиде при съпругата и децата си.  Коледа винаги празнуваха  семейно в замъка. Нова Година много рядко  посрещаха заедно. Обикновено Графинята,  с децата,  отиваше при роднините си и оставаше там поне седмица. Мария прекрасно знаеше за тази традиция и досега  беше  проявявала разбиране. Вече трета година бяха заедно. Неговите краткотрайни посещения при семейството му не я дразнеха. Намираше за нормално Симеон да посещава децата си, да прекарва малко време с тях, да спазва традицията. Но беше установила, че след тези посещения Графинята увеличаваше с още едно отроче рода Монморанси. Естествено никой не си правеше и най-малката илюзия, че децата на Графинята по някакъв начин могат да бъдат деца на българина Симеон Гогов. Обстановката, в която живееха, възпитанието, което получаваха, средата, в която растяха, нямаше нищо общо със семейството на Дончо Гогов, а още по-малко с циганското потекло на жена му Дафинка.

 Мария беше бясна, когато научи, че Мари-Клер е бременна с четвъртото си дете.  През лятната ваканция на театъра, когато тя беше заминала за Загреб при родителите си, Симеон беше прекарал 2-3 седмици при децата си. По всичко личеше, че Симо ù беше изневерил с Графинята.

И сега отново я изоставяше, за да бъде  с нея на Бъдни вечер. Балканският темперамент на Мария за пръв път се проявяваше с пълна сила. След първата буря и порой от ругатни и обиди по адрес на Симеон, Мария твърдо заяви, че ако Симеон замине за замъка, тя ще отиде с него или ще го напусне завинаги.

 Симеон се мъчеше да я успокои, как да отиде в замъка на Бъдни вечер с любовницата си? Обичаше я, не си представяше живота си без нея, но той беше съпруг на Мари-Клер и баща на децата. Да, четвъртото беше вече на път, беше баща и на това неродено още дете, но той беше преспал с Графинята почти по задължение, без любов, каквато той изпитваше към нея. При думата “почти” Мария избухна като бомба, пусна в ход най-цветущите сръбски “благословии” и накрая се хвърли на дивана и заплака  неутешимо.

Не помагаха нито обещанията за скорошно решаване на проблема, нито милувките и целувките по разплаканите ù очи. Симеон я разбираше, но имаше ли изход? Зарила главата си в гърдите му, Мария ридаеше неудържимо, цялото ù тяло се разтърсваше от тези ридания. Симо вдигна главата ù, потърси устните ù  и започна страстно да я целува. Ръцете му шареха по тялото ù, галеха  гърдите  и косите, плъзгаха се по бедрата и гърба, лека-полека дишането на Мария се успокои, ритъмът на риданията  се забави, устните ù се активизираха и целувките им станаха по-дълбоки, по-чувствени, по-страстни. Нейните треперещи ръце също зашариха по тялото му, разкопчаха ризата, колана на панталона, свалиха ципа и го обгърнаха.  Симеон се беше навел над гърдите ù, целуваше ги, смучеше настръхналите  зърна, докато ръцете му  я освобождаваха от ненужните вече дрехи. Любиха се дълго, проклинаха съдбата си между целувките, даваха си обещания и накрая постигнаха съгласие. Симеон щеше да спази традицията и да бъде със семейството си на Бъдни вечер, но след като децата си легнат, той ще се върне в Париж. Няма да нощува в замъка. Мария щеше да го чака тук, за да прекарат остатъка от нощта заедно.