Глава тринадесета
Еди дълго, много дълго стоя в страни от ковчега, като не можеше да откъсне погледа си от Майстора, от лицето на човека, който беше подал ръка на едно случайно момче от улицата, беше станал негов учител, негов приятел, и негов духовен баща. Чичо Владо, който му беше показал неговия път в живота и със собствената си ръка го беше повел към мечтаната цел.
Сълзите течаха несъзнателно и безспирно, сякаш извираха от дълбините на душата. Стотици спомени от часовете прекарани заедно в душното, скромно ателие на Майстора, преминаваха пред очите му като на филмова лента.
Дойде някакъв служител на музея и го помоли да си тръгне. Еди не разбра какво искат от него, но инстинктивно тръгна към изхода, излезе на площада и вместо да продължи към Академията, бавно тръгна към дома си. Още един, скъп за него Човек, го беше напуснал. “Момчето от улицата” се движеше като автомат, а сълзите не спираха да мократ страните му.
Беше 29 септември 1960 година. На този ден Българския народ беше заг ...