СОФИЙСКИ РОМАН

                                                          Глава тринадесета

             Еди дълго, много дълго стоя в страни от ковчега, като не можеше да откъсне погледа си от Майстора, от  лицето на човека,  който беше  подал ръка на едно случайно момче от улицата, беше станал негов учител, негов приятел, и  негов духовен баща. Чичо Владо, който му беше показал неговия път  в живота и със собствената си ръка  го беше повел  към мечтаната цел.

Сълзите течаха несъзнателно и безспирно, сякаш извираха  от дълбините на душата. Стотици спомени от часовете прекарани заедно в душното, скромно ателие на Майстора, преминаваха пред очите му като  на филмова лента.

Дойде някакъв служител на музея и го помоли да си тръгне. Еди не разбра какво искат от него, но инстинктивно тръгна към изхода, излезе на площада и вместо да продължи към Академията, бавно тръгна към дома си. Още един, скъп за него Човек,  го беше напуснал. “Момчето от улицата” се движеше  като автомат, а сълзите не спираха да мократ страните му.

Беше 29 септември 1960 година. На този ден Българския народ беше загубил своя велик син Владимир Димитров- Майстора!

Преживял загубата на любимата си и смърта на един много скъп за него човек Еди беше посветил  времето и усилията си на своето изкуство. То беше единственото, което нямаше да го напусне, докато той може да държи молива и четката. Рисуването се беше превърнало в единствен смисъл на живота му.

Годините минаваха неусетно. Изпит след изпит, сесия след сесия,  година след година, дипломна работа и накрая мечтаната диплома от Художествената Академия. Еди бе постигнал мечтата си. Майка му и сестрите му бяха горди с неговите успехи. На тържественото връчване на дипломите бяха и трите. Радваха се, ръкопляскаха когато ректорът му връчи дипломата. Ръкопляскаха и плакаха. Плакаха от радост, плакаха от гордост. Бяха горди с успехите на своя син,  на своя брат. За едно семейство, повече от скромно, това беше небивал и неочакван успех. Беше триумф.

В целия им род нямаше висшист, камо ли дипломиран художник от Академията. Същата вечер, вуйчото, без подръжката на когото, това никога нямаше да стане възможно, ги покани на вечеря в реасторант “България”, където никой от тях, никога не беше влизал. Бяха само те и семейството на вуйчо Стефан. Влязаха смутени, сякаш влизаха в свещен храм, за който не бяха достойни. Щастието, радоста и гордоста им нямаха граници. Еди, единственият син и брат, днес беше получил дипломата от ръката на самия ректор.

Еуфорията около дипломирането мина. Животът пое обичайното спокойно русло. Еди беше разпределен в Велико Търново, като учител по рисуване в строителния техникум на града. И тук започнаха мъките. Като единствен мъж в семейството, Еди се водеше глава на семейство и според закона той трябваше да бъде в града където беше семейството. Още повече, че и двете му сестри бяха  вече студентки и нямаше кой да ги издържа. Да, Закона казва така, но не и бюрократите в Министерството. А често пъти, за съжаление,  те са по-силни от Закона. Както казва поговорката  “Царя дава, пъдаря не дава”. И започна едно ходене по Министерства и Комитети, по инстанции и при бюрократи на различни нива.  Без резултат. Но Господ не изоставя избраниците си. И  отново  изгря щастливата “звезда” която го закриляше.

Като студент без доходи,  получаваше степендия, която  беше нищожна. За да помага на семейството и на цебе си,  Еди рисуваше карикатури и илюстрации за няколко столични вестника. Един от тях беше не безизвестният сатиричен вестник “Стършел”.  Той беше любимият вестник на млади и стари. Винаги богато илюстриран, с много шаржове и карикатури.  За “Стършел” работеха не само художници на щат, но и много нещатни сътрудници, които помагаха с таланта си, за подържане високото качество на това уникално издание. Еди беше един от тези, които от време на време,  даваха свои рисунки за илюстриране не вестника.

Редакцията на вестник  “Труд” се помещаваше на бул. Дондуков, между “Волгоград” и улица “Дунав”. Еди имаше среща с главния секретар на “Труд” за да търси работа в редакцията. Крачеше нервно из  полутъмния коридор на редакцията, в очакване на секретаря. Навел глава, ходеше нервно с настроение да започне борба с всички бюрократи на света.

- Хей, младежо, какво търсиш  по пода, тук в тъмнината, та не виждаш никой около себе си. Я вдигни глава и кажи здрасти на един стар приятел.

Еди се стресна, вдигна глава. Пред него стоеше мъж на средна възраст, с малка козя брадичка. Широко усмихнат, мъжът го потупа по рамото.

- Еди, какво си се намусил такъв. За пръв път те виждам толкова сериозен. Да не би да са ти потънали гемиите, бе момче.- продължаваше да го закача мъжът.

- Извинявай чичо Владо, в тъмнинта не те познах, пък и въобще ми е черно пред очите. Гемиите ми още не  са потънали, но скоро може и да потънат. Ако не намеря подходящ пристан за тях,- Еди го беше познал и настроението му се повдигна с два градуса.

Владимир Маринов беше известен карикатурист, бивш възпитаник на Академията, който беше роден за карикатурист, заради силното му чувство за хумор, заради таланта с няколко бързи щтрихи  да направи “шарж” и на най-трудната  за рисуване личност. Беше учил при светилата на българската карикатура, даже някои смятаха, че чичо Владо е надминал някои от тях. За малки и големи, за млади и стари, за познати или непознати, той беше просто “чичо Владо”, защото той говореше за себе  винаги казвайки “чичо ви Владо”. Въобще беше голяма “капия”, не случайно беше станал карикатурист, а не пейзажист.

Еди изплака болката си. Положението беше безизходно. Трябваше да замине за Търново, а семейството му имаше нужда от него,  иначе загиваше.

- Момче, я си събери акъла. Ти защо висиш тука, а не си дошъл при чичо си Владо. Аааа, почвам да се ядосвам! Слушай добре какво ще ти каже чичо  ти Владо. Утре идваш при мене, ама не в 10 часа, по първи петли, идваш към 1, но не в редакцията, а в клуба на журналистите, знаеш къде е, на Граф Игнатиев. Там пиеме по ракийка, не ми прави такива муцуни, аз черпя. И обсъждаме проблема. Разбра ли? В 13 часа, не по рано. Ако бай Йордан те спре, портиера де, кажи му, че аз съм те поканил. И чичо Владо обърна широкия си гръб и изчезна в тъмнината на коридора. Малка светлинка беше пробляснала в “тунела”.

В София имаше няколко клуб-ресторанта, в които се влизаше с карти за членство в съответната гилдия. Най- известните и най-посещаваните бяха клуба на писателите на ул. Ангел Кънчев, клуба на спортните деятели, на стадион “Васил Левски” над сектор  “В”, клуба на архитектите, клуба на правниците(юристите) на ул. Пиротска, клуб- ресторанта при Еврейския културен дом на площад “Възраждане” и клуба на журналистите на ул.Граф Игнатиев. Тези клубове се посещаваха от хора, болшинството от които се познаваха и човек винаги можеше да намери там приятели -”събутилници”, душеприказчици, или просто познати към чиято компания можеше  да се присламчи ако няма свободни маси. А това беше много често явлвние, тъй като интереса към тези “столични  кръчми” беше изключително голям.  Тези клуб-ресторанти имаха меню пълно с деликатеси като мозък пане или в масло, телешки език в гювече, паниран или просто леко запържен с масло в саханче от неръждаема стомана. Шкембе чорбата и  плетените агнешките чревца на фурна бяха слабоста на гастрономите. Мокрият бар винаги разполагаше с “дефицитни” вина и ракии. Но в крайна сметка най-атрактивното, най-привличащото бяха ниските цени. В тези клубове, надценките бяха малки, просто символични, и това страшно много привличаше творците обичащи “чашката”. Клубовете на писателите и на журналистите са ставали свидетели на “спектакли” изнасяни от  много известни с таланта си писатели, артисти, художници и други ярки представители на българската творческа интелигенция. Естествено няма да цитираме имена, защото те не влизат в списъка на героите на този роман. Те си имат свои “романи” и то не малко.

Първите есенни дни бяха  слънчеви, топли  и софиянци се разхождаха из града, весели и щастливи. Леко  облечени, все още в летните си одежди, млади момичета и красиви жени щъкаха по магазините, естествено най- много в ЦУМ, и в магазините на Центъра за нови стоки и мода(ЦНСМ), на улица Леге. По паралийките си позволяваха и посещения в магазина на ТЕКСИМ, срещу археологическия музей, където можеха да си купят платове, облекла, обувки, козметика и други луксозни стоки, каквито в магазините на “НАРМАГ” никога не се появяваха.

Часовникът на Централните Хали, показваше точно 1 часа, когато Еди отвори вратата на клуба на СБЖ и се отзова лице в лице с бай Йордан, цербера на клуба. Той беше много строг пазач, пускаше само хора притежаващи членска карта на Съюза, или редовни клиенти, които отвреме на време му показваха червения цвят на петолевката. Е, при такъв сериозен аргумент, церберът се превръщаше в мило, кротко пуделче и с поклон канеше госта да влезе.

Явно чичо Владо беше предупредил “цербера”, та само при споменаване на първата буква, бай Йордан пречупи кръста и с широк жест покани симпатичния младеж да влезе, показвайки му масата на която го чакаше чичо Владо.

      Еди не обичаше алкохола. Нямаше навик да пие ракия. Чаша вино за да се чукне с компанията или с някой приятел беше достатъчно. Но днес беше специален ден и нямаше право да счупи хатъра на чичо си Владо. Пиха по една “сунгуларска специална”, Владо голяма, Еди малка, замезиха с печени чушки-капия леко подлучени с чесън и оцет, и домати “биволско сърце” с пресно биволско сирене. Приказваха за какво ли не, освен по болната за Еди тема. Чичо Владо поръча още по една,  но момчето го спря. За него донесоха от старата жълта софийска лимонада. Беше любимото питие на Еди още от детството му.

Еди нервничеше, едвам се сдържаше на стола, но не смееш да покаже нуждата да заговорят по същество, за бъдещето му което, меко казано, силно го притесняваше.

След третата ракия, чичо Владо, най-после заговори по темата. Смяташе, че може да го вземе при себе си в “Стършел”. Тази идея,  много се харесваше на Еди, но изгледите за осъществяването й бяха почти нищожни. В този вестник работеха или активно сътрудничеха най- изтъкнатите майстори на карикатурата. Илия Бешков, Борис Ангелушев, Карандаш и други големи имена,

публикуваха своите творби в този вестник. Едвали щяха да допуснат един “младок” да влезе сред тях.

- Сега слушай внимателно, какво ще ти кажа, момчето ми. Слушай  чичо ти Владо и не се притеснявай. Грабваш скицника и моливите, отиваш в градинката на Централна баня, сядаш на една пейка и започваш да рисуваш. Там се събира всякаква измет- просяци, проститутки, сводници, безработни старци, пенсионери и  много други  интересни обект за рисуване. Рисуваш три  дена, по няколко часа на ден, и на четвъртия по същото време идваш тук с всички рисунки. Подбираме десетина най-сполучливите и чичото Владо ги взима  и урежда въпроса. Няма да се притесняваш, но  да знаеш, само с една малка ракийка изкуство не се прави. Това да го знаеш от чичо ти Владо. В Академията това не го учиме, но нашите даскали  го знаят и го практикуват без да ни казват. А сега да хапнеме по едно гювече с телешки език и да бягаме. Понякога трябва и да се работи.

  В градинката на Централната софийска баня наистина беше много оживено. Непосредствено срещу Банята бяха софийските Хали, любимо място за пазаруване на столичани. Десетките магазинчета за плодове и зеленчуци, за месо и риба, за колбаси и деликатеси, обособени по групи стоки, предлагаха всичко необходимо за трапезата на софиянци. Тук всичко беше пресно и на добри цени. Всеки ден, от сутрин до вечер, през широко отворените  врати на главния вход влизаха и излизаха с пълни торби, хиляди жители на почти милионния град. От щандовете са подправки се носеха миризмите  на стотици български и вносни треви, ароматични корени и други подправки  смляни или на зърна. Те се смесваха във въздуха и омайваха клиентите с завладяващия мирис на  ориенталски пазар.

Еди беше седнал на пейка с лице към банята. От сутрин до късно вечер в мъжкото отделение влизаха и излизаха  хиляди хора за да ползват лековитата минерална вода, която от векове топлеше серди, българи, византийци, траки и европейски пътешественици, привлечени от красотата на българската природа. От женското отделение, което не се виждаше от мястото, където беше седнал младият художник, излизаха жени, млади булки с зачервени лица, които  привличаха погледите на минаващите мъже и често се чуваха весели, незлобиви  подмятания  за “взимане на банята”.

Еди наблюдаваше минувачите и седящите по скамейките мъже и жени, стари и млади, дрипави и елегантни. Един пъстър свят, който той трябваше да изографиса в скицника си. Първата рисунка беше посветена на двама прилично облечени старци, седнали един до друг, които облегнати на бастуните си оживено разговаряха. Представляваха  интересна композиция и Еди имаше възможност спокойно да нанесе техните характерни образи в своя скицник. Работи повече от половин час над тази картина.  За голямо щастие на младия художник, старците седяха и мухабета им беше дълъг и  беше лесно да бъдат ги нарисува.

Следващия обект се появи ненадейно на съседната пейка. Беше възрастна селянка, доста закръглена с чембер на главата и облечена в черен сукман. На краката носеше стари гуменки, които никак не се връзваха с селската й носия. Лелката имаше кръгло бебешко лице, с добродушен израз и се оглеждаше непрекъснато наляво и надясно. Явно очакваше някого. Този път  момчето използва стила на шаржа и беше много доволен от рисунката. С много малко смели щтрихи беше постигнал желания ефект.

Увлечен в новото си занимание, Еди не усети, как зад него се беше залепило едно малко циганче, видимо на около 10-12 години и наблюдаваше заниманието на баткото. Когато Еди се обърна, усетил човек зад гърба си, цигането се усмихна  и пред художника се откри почти беззъбата му уста.

- Бате, че ме рисуваш ли и мене бате? Много искам  да  ме нарисуваш. Да седна до тебе,  а бате? Поне да гледам, бате? - се молеше Яшко. Така се представи новият кандидат за модел.

- Добре, седни до мене, ама няма да мърдаш много, чу ли? Иначе си отиваш. Седни и се усмихвай.

- Добре бате, че се усмивам, обещавам бате.- радостен Яшко се прехвърли  като акробат през облегалката на скамейката, облегна се на  страничната и зина с цялата си беззъба  уста, срещу Еди, който вътрешно се заливаше от смях.

Първият екземпляр беше за Яшко, наложи се да нарисува и втори, който не се оказа толкова сполучлив и Еди предложи да си ги сменат. Яшко се съгласи, нали щеше да има свой портрет и да го показва на всички свои авери във Факултето. Какво значение имаше за него кой екземпляр. И на двата беше той. Щастлив и доволен Яшко полетя към махалата за да се хвали пред всички. “Леле как че ми завиждат” си мислеше малкото цигане и летеше към мааалата,  скрил  рисунката  под мръсната си фанелка.

На червъртият ден, беше петък към три часа, Еди плахо почука на вратата на “чичо Владо”, в редакцията. Никой не отговори. Почука още веднъж малко по силно, пак никакъв отговор и вече беше готов да си тръгне, когато врата се отвори и една късо подстригана женска глава  се показа оглеждайки се наляво на дясно. Бързо излезе и са запъти към стълбите. Разбрал ситуацията, Еди изчака да изминат  още пет минути и отново почука на вратата. Този път галсът на чичо Владо бодро отговори “влез”.

Рисунките бяха около двадесетина. Чичо Владо ги прехвърли бързичко, избра десетина , нареди ги на бюрото  и започна детайлно да ги разглежда. Избра три и ги сложи настрани. Нареди останалите и от тях подбра четири. Събра седемте  рисунки, като най-отгоре беше портрета на Яшко, а останалите прибра в едно огромно чекмедже на стенния шкаф.

- Такааа, сега чичо ти Владо, ще изчака най-подходящия момент и ще представи тези рисунки на главния. Ако той ги одобри, работата  е изпечена, ако не му харесат ще търсим друг вариант. Ти бъди спокоен, чичо ти Владо няма да те пусне да ходиш из прованса.

И след кратка пауза добави:

- Нали видя мацето дето излезе от тука? Това е секратарката на главния. Нали ме разбираш… , и чичо Владо намигна  на момчето, което беше поел да урежда.

-Каква мацка, чичо Владо, никого не съм видял да излиза от тука. Сигурно още не съм бил дошъл.- с театрална увереност каза Еди.

- Браво момчето ми, от тебе ще стане човек, гаранция Франция. Чичо ти Владо ще се гордее е теб.

А сега делово. Днес е петък, запомни другият петък пак в 1 часа в клуба.- и след кратка пауза добави. Не е лошо да вземеш няккоя и друга десетачка със себе си. Може да се наложи да почерпиш. Но ако нямаш,  не се притеснявай, чичо ти Владо ще ти даде на заем до първата заплата. А сега бягай, че имам много работа.

Еди тръгна по дългия коридор към стълбището. Насреща му идваше същата млада жена. При разминаването тя  му се усмихна. Еди слезе по стълбите и след минута дишаше свежият въздух, който Витоша изпращаше на софиянци.