Живея в подножието на Витоша. Често се прибирам пеша. Откъдето и да е. Твърде често. Поне два-три пъти седмично. Отнема с около половин час повече време от това да си хвана градски транспорт. Или с около час повече от това да си хвана такси. За сметка на това се раздвижвам, изтрезнявам (ако се налага) и имам време да помисля неангажиращо за куп глупости. И да видя града в по-добрата му светлина, или по-просто казано – без цялата му шумотевица и суета, която се случва преди един часа през нощта. Най-често се прибирам от центъра на София, тъй като там обикновено се събират повечето хора, които държа да видя. Не знам защо онези, които държа да видя, държат да се намират в скапания Център.
Отдавна не се бях прибирала от запад. Просто нямах какво да търся там, камо ли да се замотая с някого до среднощна доба. Защото хората се тъпчат в центъра. Защо ли? Защото там се тъпчат и другите хора. А другите защо са там? И те не знаят... Както и да е. Нощта е прекрасна, птиците се надпяват около мен. И въздухът носи един чуден аромат на пролет. Нищо на света не би могло да ме накара да се кача в превозно средство точно сега. Иска ми се да почувствам собственото си движение в този въздух, да се надишам с пролет до дупка и да чуя гласа на онези същества от града, които ги заглушаваме с глупавата си суета през повечето време. А славеите си пеят... Пеят си и в момента, чувам ги през прозореца, как си отправят любовни послания през девето дърво в десето.
Намерих си нов път към дома. Място, на което сигурно никой няма да отиде нарочно. Въпреки че е в шибаната ни велика столица, която уж всички я познават от-до, пък всеки обикаля само по баровете и като попадне във Филиповци, се шокира до дън душа. Едно тънко разнебитено пътЧЕ, на което не бих пратила човек с кола, ако ми е приятел:) Просто там няма как да се размине с друга такава, пък и едва ли ще попадне на друг заблуден шофьор, който да обича дупки. И току-виж си спукал гумите... Отнякъде ме лъхна дъх на цъфнали липи и си казах, че трябва да съм изперкала нещо. Няма какво да търсят цъфнали липи по нашите ширини точно по това време на годината! Ама си миришеше на нещо подобно, знае ли човек какво може да цъфне май месец из полята... Въпросното пътче върви адски красиво право, и не просто право, ами право към планината, това си е почти символично приятно. Отстрани – само дървета, поля и чат-пат къщички. А славеите си пеят наоколо...
Полутах се малко, заобикаляйки хорските огради, единственото възможно препятствие за софиянски пешак, ориентиращ се по силуета на Витоша и търсещ по-забутани пътечки из дивотията. В крайна сметка излязох, прескачайки загражденията, току до някакъв бетонен възел на околовръстното. Само че малко по-наляво, не онзи на Бъкстон:) Околовръстното едвам го познах, като чисто ново е, нали го ремонтират, пък напоследък го гледам само от прозорците на разни МПС-та. Направили му тротоар като за европейски съюз, по-добре да бяха направили най-сетне една свястна велосипедна алея... Пет пари не давах за тротоара, славейчетата се чуваха някъде горе и леко вдясно. Подминах ги с неохота, стъпвайки по престижно удобния гъзарски паваж.
Хванах си завоя нагоре, дочула следващите славеи в далечината. Тъкмо ми бяха залипсвали песните им, пък ей ги на, следващите певци, угаждаха ми на музикалния апетит с пролетен ентусиазъм. Устремих се нагоре по баира, нетърпелива да ги чуя по-отблизо. В крайна сметка се намерих на жицата на славейовия телеграф – аз бях на пътя по средата, докато славеите си предаваха послания от двете страни. Там вече не ми издържа ангелът и се спрях да ги послушам. Някакви шибани коли минаваха през десет-двадесет секунди, заглушаваха прекрасната пролетна опера на птичките и си заминаваха към своите си скучни, измислени, суетни и преувеличени проблеми. Хората в колите нямаше да чуят никога тази песен, която слушах аз. За тях птиците щяха да си останат сюжет на “дискавъри ченъл”, а спрелите се да ги слушат идиоти – някакви откачалки по улиците. На поредната кола се издразних, че ми пречат да слушам и все пак продължих нагоре. Не можех да стоя там вечно в крайна сметка.
Песента на славеите заглъхна зад гърба ми и взе да ми става тихо и тъжно. В този наситен с пролетни аромати въздух трябваше да се носят и пролетни звуци, иначе за какво е наситен, по дяволите?! Тишината се нарушаваше само от лай на тъпи помияри, дето ги има винаги и навсякъде и винаги са твърде шумни и твърде страхливи, за да те доближат. Но аз знаех, че ми се пеят същите славейови песни под прозореца всяка нощ. Значи още малко остава и ще стигна до следващия концерт. Бях наострила уши, така че ги чух отдалече. Ето ги, сладурчетата, гукат си с пълна сила. Щях да си ги слушам и тази вечер с огромен кеф, как си говорят за прости, истински и красиви неща.
Надпяваха се от двете страни на къщата. И сякаш си казваха “Хубаво е, нали?” – “Че как, пролет е и аз съм във възторг от нея!” – “Този въздух просто ще ме накара да запея!” – “Мен също, вече пея даже!” - “А сама ли си тази вечер?” – “Може би, но в такива хубави вечери очаквам само хубави неща!” – “О, нощта е още много, ама много млада!”.
И все още се надпяват навън. И така ще се надпяват още много нощи, както са се надпявали и хиляди нощи преди това. И се замислих – има ли все още достатъчно хора, които да си направят труда да ги чуят? Или вече всички си мислят, че птичите песни са рожба на фантазията на поетите и не съществува в действителност? Че са някаква лигня, за която говорят по-изпращелите артистични натури? На мен лично ми бледнеят думите. Много трудно и дори невъзможно ми е да опиша красотата на една пролетна нощ, с всичките ù аромати, с топлите пориви на вятъра и с непредсказуемите и прекрасни птичи свалки, носещи се из въздуха. Може би отдавна вече е станало крайно банално да описваме тези неща с тъпи думички. Но никога няма да стане банално да ги усещаме. Жал ми е за всички хора, които префучаха с коли покрай мен днес. Жал ми е за всички, които са префучавали с колите си покрай мен много други вечери. Жал ми е за хората, които си представят прибирането към вкъщи на два крака като нещо невъзможно, или невъобразимо, или налудничаво. Жал ми е за хората, които никога няма да си отворят ушите за песента на птиците. И вместо това ще слушат куп твърде неточни думи и ще четат глупости в интернет...