Соня и Страхът и аз и Страхът
Соня и Страхът, аз и Страхът
Тази история е истинска, с истинските имена.
Навън не беше за излизане – ни за мъже, ни за жени. Буреносен ураганен вятър ревеше като Хала и напъваше врати и прозорци. Нямах цигари, но и нямаше как да изляза в това време – вятърът би ме търкалял до магазина и обратно. Спомних си, че някой от съседите ми във входа бе споменал, че на етажа под мен, в апартамента вляво, жената правела цигари и ги продавала евтино. Спомних си, че са семейство квартиранти от няколко месеца, но не ги познавах. Реших да опитам да се снабдя с цигари от тази жена. Звъннах и несигурен юношески глас попита „Кой е” и след отговора ми отвори вратата широко. Коридорът бе мрачен и аз различих едва едва, че е около тринадесет годишен. До него бе застанало едно съвсем малко момченце – вероятно брат му.
– Мама излезе за малко – каза момчето.
– Добре, ще дойда по-късно, каза ли кога ще се върне?
– А, телефона звъни може да е тя – хукна то към широко отворената насреща врата на хола, а малкият се изстреля като хартиена фунийка издухана от тръба след батко си. Останах на прага на отворения апартамент. Погледът ми се спря на една паянтова масичка, която буквално преливаше от орехови черупки. Бяха толкова много, че само по четирите крака разбрах, че това е маса. Направих няколко стъпки навътре в коридора и надникнах. Кухнята беше също отворена – не зная дали има мебели в нея, но тиган, тенджера и чинии – повечето мръсни – бяха на пода покрай стената. Колкото успях да видя от хола масата с орехите, едно легло и огромна купчина дрехи върху него и още толкова на пода.
– Мама я няма. Не знам, няма я. – говореше момчето по средата на стаята.
Гладът оня глад с голямо „г” си има мирис така както и Страхът има мирис и аз го почувствах. Тук се гладуваше. Казах, че ще дойда пак и хукнах нагоре по стълбите към дома си. Знаех, че нямам нищо, абсолютно нищо, което да е храна. От известно време живеех в друго жилище в центъра на града, за да се грижа за близък болен на легло. Прибирах се само за едно две преспивания в месеца, колкото да нагледам къщата и, не пазарувах. Най-бързото за приготвяне което измислих бяха бухтите.
Така с пълна купа горещи, поръсени с пудра захар топчета застанах отново пред вратата. Децата отвориха веднага, аз понечих да им кажа нещо мило, но в този миг стъкления поднос се разби на парченца по цимента – два чифта детски ръце го нападнаха на мига. Изумена и потресена не можех и дума да произнеса - гледах как гълтат по две и повече наведнъж – директно от пода. Те също нищичко не продумаха още когато отвориха вратата. Мисля, не - сигурна съм, че освен купата в ръцете ми, те въобще не са ме забелязали. Страхувах се, че ще лапнат някое стъкло в мрака на коридора и опитах да включа лампата. Но ток нямаше. Един глас зад гърба ми ме накара да подскоча:
– Какво става, Вальо, маме, коя си ти
– Съседка съм Ви, живея над вас – дойдох за цигари, правих бухти и да не идвам с празни ръце…
– Ох, тъй да се уплаших…излязох за малко, ама деца знам ли ги… че и тъмно – трябва да почакаш нямам готови… като направя Вальо ще ги донесе – живееш отдясно нали? Виждала съм те.
Жената беше огромна, може би сто и двадесет килограма със сигурност ги имаше. Отместих се да мине, смотолевих, че ще чакам и се прибрах.
Гладувала съм и аз – случвало се е, но такова светкавично нахвърляне на храната в пълно мълчание, ме потресе. Страхувах се да не обидя жената, страхувах се и да не ми се тросне, че не е моя работа и не я попитах ни за тока, ни за мизерията. Обожавам шоколад – в чантата ми имаше „Милка” – ако се бях сетила за него бих го дала на децата – сега ме беше страх да го погледна, да, беше ме страх - не срам , а страх, че ще поддам на желанието и ще хапна, а това вече е грях. Страх ме беше и че ще го изям преди да дойде момчето с цигарите и да му го дам както ми се искаше. Ако ида да го занеса веднага, неудобно е – страх ме е, че майката ще ми се изрепчи да не и се бъркам – знам ли. Господи, страхувах се да бъда добра! Или не, страхувах се да разбера, че може и да не съм толкова добра, колкото си мислех че съм.
Бях разпитала и разбрах, че във входа мърморят с неодобрение, че тази жена прави и продава цигари, че влизали хора да си купуват, че ползвали асансьора и открито заявиха, че търсят начин да я изгонят, но хазаите и били софиянци и трябвало да ги издирят. След два дни отново се прибрах у дома. Слязох на техния етаж. Отвори ми тази дебела, но с хубави черти жена. Усмихна ми се с беззъбата си уста и попита”
– Цигарки ли? – огледа се зад и около мен, нахока двете хлапета кацнали веднага до нея и рече – Влез, че отвънка нали знаеш?
Влязох. В такова жилище не бях влизала никога – ужасно – плесен, воня на мухъл, никаква покъщнина. Покани ме да седна на единия от двата стола. Приседнах. Страх ме беше да не намърся дрехите си, макар да не бе толкова мръсно. Започна да свива сръчно цигарите и да ми разказва. Тока и бил спрян защото не го е платила, безработна е и без съпруг. От никъде - нищо. Аз слушах това за което исках да я разпитам и без това. Но забелязах, че децата бяха вперили очи в найлоновата ми чантичка от която се подаваше крайчето на хляба, който и без това бе купен за тях – просто търсех начин да го дам по-дискретно. Тези вперени очи, сякаш извън времето и всичко ще ме преследват цял живот. Иска виждане – думите са недостатъчни, за да се опише това състояние – тяхното и моето. Те – палаши, които не откъсват поглед от това, което е плячка, но е на ловджията, аз – загубила ума и дума от Страх от нещо, което е тъй дълбоко тъмно, непознато за душите на мнозина в този свят. Посегнах към торбичката и съзрях безпокойство и надежда едновременно в два чифта кафяви очи и една лека напрегнатост до готовност в телата на децата. Извадих нарязания хляб и го оставих на масата, казвайки, че е за тях. Хлябът бе изяден за минути – така се роди и другата гледка, която ще помня цял живот – един младежки гръклян, който се мърда нагоре надолу с невероятна бързина поглъщайки почти цяла филия на сухо. И ето как пък се „роди” и звукът, който ще ме преследва цял живот, че и сетне - Вальо вдигна празната целофанена торбичка за да изсипе последните трохи в устата си. Изведнъж чух истинско ръмжене – да, ръмжене, кучешко ръмжене – малкият бе захапал брат си и устата му бе кървава - той също искаше трохичките. Големият му фрасна такъв шамар, че крехкото като стъклено телце на Стани падна директно в краката на майка си. Соня – така се казваше жената – на свой ред зашлеви големия си син. Пред мен не бяха деца – брат брата хапеше до кръв и с ръмжене за хляба, но зверчета – не човешки същества. Настръхнах. Заля ме тъмнина – като мастило. Превзе мозъка ми, слуха ми – всичко.
Соня през сълзи ми разказа, че са така от година-две – тя е диабетик, получава нищожна пенсия, а е само на тридесет и четири години, като пенсионер не може да работи. Поради килограмите и, лошия външен вид - никой не я наема. Дошла от село, родители нямала, израсла е в сиропиталище. Бащата на децата – пияница. Напуснал ги. Брак нямат – съответно издръжка никаква. Жилфонд – без шанс – няма адресна регистрация поне пет постоянни години. Образование – основно. Националност – чиста българка, не е от малцинството. За децата умира, но не се справя – гладуват. Малкия е явно болен – кожата му е прозрачна и вените се виждат през нея съвсем ясно.
От този ден нататък започнах да се тровя с нискокачествен тютюн по своя воля. Така хем помагах на Соня да изкара някой лев от мен, хем спестявайки си двата лева от евтините и цигари можех да купя нещо за децата. Тъй като по съвпадение бе един от най тежките ми финансови периоди, можех да помагам само с ежедневен хляб и евтини, но засищащи продукти за тях тримата. Дадох легло, за да не спи тази тежка жена на земята, някакви перденца, нещо домакинско и поспретнахме нещо като къща.
Изумена бях от желанието на Соня да се учи – умните и черни очи не бяха ме подвели. Плаках много с нея и за нея. Смях се много с изключителното и чувство за хумор. Речникът и беше ужасен – вулгарен и с тежък селски диалект, но тя все ме питаше за всичко, думи които не разбираше искаше да и се обяснят и плахо се учеше да ги ползва. Веднъж в разговор и казах „Сонче, това не го казвам от куртоазия, нали разбираш, аз искам…?” а тя ме прекъсна „Как курва бе, ти си страхотна…” Толкова се смях тогава, а и много други пъти, но разказът ми би ви отегчил с дължината си.
Веднъж я попитах: „Защо никога не искаш нищо, макар и да умирате от глад? – Хората просят, а ти дори назаем не искаш?” Тя ми отговори с думи които не ще забравя никога:
„Страх ме е, че ще свикна да го правя, защото гладуването няма да е временно”
А пък мен ме е страх от това, което ще се опитам накратко още да ви разкажа:
Бях във Ф.Б. и на лични ми се изписа от нейно име:
„не сме яли 6 дни”
Аз : „ Защо не си ми казала?”
Тя: „не е мама, тя спи – аз съм Вальо, но тя ще ме убие, ако разбере”
Обясних му къде е магазин Била в центъра и че го чакам там. Страхувам се, че извърших един огромен грах в този ден, а имах имен ден.
От входа ни лъхнаха апетитните миризми на печено пиле – „топлата” витрина на огромния магазин – как можах да вкарам гладно дете в подобен магазин, как?! Мислех да им взема хляб и нещо за вечеря, но....
Взех голяма количка и му я връчих. Имах имен ден и имах доста пари за тържество и гости по-късно вечерта. Започнах да пълня количката с какво ли не, той вървеше и поглеждаше навсякъде изумен. В такъв магазин не бе влизал никога. Послушно подреждаше всичко което слагах в количката. След основните продукти взех да слагам лакомства – вафли, шоколади и т.н.
– Лельо Рене, това за имения ти ден ли е?
– Не, всичко е за вас!
– Лельо Ренке, щом имаш толкова пари – купи ни хляб, много хляб ни купи…
Това са едни от най-страшните думи, които съм чула – дете гладувало толкова дълго, би трябвало да е петимно за сладкиши…всяко дете обича и иска сладкиши дори и презадоволеното… това момче искаше само Хляб… за всеки ден оттук нататък… и това му стигаше…
Изправихме Соня на крака, но това е дълга история и моя лична борба с институции, хора, приятели, съседи, ресторантьори, мениджъри…Впрегнах всички и всеки и за разлика от Соня, аз не се страхувах да искам за нея, защото се Страхувах да не би децата ни в тази държава да започнат да мечтаят само за Хляб…
Сега Соня е горда, квалифицирана, изкарала курсовете шивачка с добър доход, с невероятен изказ на дама и своите най-прекрасни деца, които отглежда все още трудно, но ги гледа смело и честно… Понякога прекрасните ѝ черни очи святкат гневно и раздават домашно правосъдие, понякога по макаренковски… Но Соня наваксва Живота и все повече разбира, че Страхът да изревеш болката си може да е пагубен… Страхът, че ако извикаш – ехото ще върне вика ти и, ще разбереш, че всички са глухи, е несъстоятелен... а дали?
Рени
© Ренета Първанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Блу, Доче, така ме развълнувахте! Благодаря ви от сърце!
-
"Страхът, че ако извикаш – ехото ще върне вика ти и, ще разбереш, че всички са глухи, е несъстоятелен... а дали?"
Стисна ме за гърлото... Поклон лред таланта и човещината ти. -
Как се коментира нещо такова?! Искреното ми възхищение, че си променила към по- добро няколко човешки съдби.
-
Благодаря за посещението тук, Марина - колко назад си се върнала!
Лиа, благодаря ти...не бях надниквала тук отдавна! -
...!!!
-
Скъпа Рени,
Благодарност за ситните пръски от болка, уболи ме здраво в душата, няма как да ти кажа - боли ме, но всеки истински знаещ глада, ще пролее капка мъчна сълза, но единствено сърцето голямо и ръката лека, знае цената, не на помощта голяма, а на топлата човешка подкрепа. -
Как ме зарадва, че си била тук Лиа...колко специален коментар в рима! Благодаря ти, мило момиче!
-
Аз не мога да говоря...ще мълча...
и гладът ще ме изцежда - ще горя...
и трохи от хлебни думи ще сънувам,
ще бленувам...със филийки от проблеми - ще се мъча и пак гладувам,
но в очи така стаени, жадни пълни с глад - топлината ще жадувам. -
Изненада ме, че си свърнала насам, Албенче. Благодаря ти от сърце!
-
Голямо сърце имаш, Рени!... Затова и въздействието на перото ти е толкова силно! Щастлива съм, че те познавам!
-
Ех, Руми - какво да кажа и аз?
Студен свят
Мълчи Гладът -
решил е да не проси…
И свил се е в студът
на немите въпроси
Мълчи гладът -
оглушал от крясък
на сития в домът –
преял от суета и блясък
Скимти гладът…
и драска в гърло на сираци
Трескав скита и градът,
а ветровете Тук са северняци..
Ослепял гладът
и в сокаците замръква
И поглъща го Светът,
а от болката му огън стъква
………………………….
Стъпка след стъпка вървя -
на обратно в моята диря
и се оглеждам за няк’ва троха
която и друга ръка е дарила…
Мълчи Гладът –
очите му са като свредел
Мълчи Градът –
На Глад се е нагледал……..
Р. Първанова -
Стоя и не знам какво да кажа, Рени! Тази история направо ме срази, въпреки, че съм наясно с действителността! Споделям мнението на Младен, че в такова презадоволено време, в което живеем е срам да има хора, които мизерстват! Прекрасен човек си ти, Рени! Прегръщам те!
-
Благодаря, че постави в любими, Ваня!
-
И ти мен, Люси! Благодаря ти!
-
Много ме трогна, Рени . Хубава душа имаш...и този разказ е потвърждението💐💐!
-
Благодаря мила, Нинче! Да, жалко е но е факт, ала още по-жалкото и страшното е, че май свикваме с това. Мен ме плаши поголовното бездушие, жестокостта.
-
Страхотно е , Рени....! Ох, то да са само тези гладуващи, ами то една трета от народа май вече така "живее"?! Истинските истории винаги са дълбоко вълнуващи, а твоята съпричастност към болката на хората респектира!
-
Аз съм изключително трогната - Светле, здравей!
Благодаря ти! Приятно ми стана, много! -
Преди всичко искам да те поздравя за Човещината, която е успяла да се справи с реалността. Присъединявам се към Любо, в подкрепа на мнението за майсторското перо и голямото сърце. ЧНГ!
-
Благодаря ти, Стойчо! Прав си - много мъка има и е навсякъде...аз си я представям като очите на скрито зад дувар дете, което гледа през пролуките между тухлите и хем иска да бъде открито, хем не...но гледа, гледа и чака...
-
Затрогващо!
Ренета,"Колко много мъка има на този свят,Господи!", беше казал Йовков...
Специални поздрави за написаното! -
Какво да кажа, Любо? Похвалите от близки хора озаптяват обичайната ми бъбривост...Трогна ме, много! Благодаря ти. Зная, че си съпричастен към човешката болка и страдание - видяла съм Доброто в теб в действие!
-
Рени, въпреки че си ми разказвала тази история, ме побиха тръпки, като я прочетох сутринта и все още не мога да се отърся от вцепенението, което тя предизвика в мен... Много пъти съм го казвал , но ми се иска още веднъж да изразя възхищението си от майсторското ти перо, но то е само следствие от нещо друго, което Бог ти е дал - Голямо и Добро Сърце, отворено към несправедливостта... Почитания!
-
Влад, вярвам на сълзите ти, Приятелю!
Благодаря ти сърдечно!
Благодаря и на теб, Владимире, че постави в любими, както и на всичко коментирали и поставили! -
Историята е прекрасна, Рени! Докато я четох плаках, като си представях тези деца! Благодаря ти за прекрасния разказ, който сподели с нас и за добродетелната ти душа! Бъде благословена!
-
Ани, благодаря, че сподели! Зарадвах се на цитата ти, защото това бе основното, поради което споделих и аз ...
Коментарите на всички ви точно тук ме задължават някак да пиша отговори с повече от едно "благодаря"... -
Ех, Рени... Върна ми един спомен. Когато живеех с родителите си имахме съседка с малко момиченце. Вече не помня по какъв повод е звъннала на вратата ни, само помня, че я поканих вкъщи и тръгнах да правя кафе. Момиченцето около 3-4 годишно тръгна след мен и за мое очудване се отправи директно към хладилника в кухнята с въпроса " Имате ли салам?". После разбрах, че понякога гладували, а дни наред ядяли само хляб и тестени изделия... Често след това като видех детето му казвах " Сиси, има салам, ще дойдеш ли да го опиташ." После разбрах, че са отишли да живеят в някакво село. Не знам какво стана с тях.
А това ме впечатли:
"защото се Страхувах да не би децата ни в тази държава да започнат да мечтаят само за Хляб…" -
Иржи, мила! Писали сме едновременно - благодаря ти, скъпоценна, Жено! Виждам, че и ти като мен - все не ти е достатъчно коментарното поле ...Но знам, че каквото и да "допишеш ще ми достави удоволствие! Благодаря ти!
Хаха - пак си пишем едновременно, видя ли?..Голям комплимент, Иржи! А съседите ни от желанието да я изгонят се втурнаха да и помагат кой с каквото може...мед, яйца...компоти, туршийки...многото "врагове" се стопиха до единици...Не трябва да се страхуваме от срама да кажем, че бедстваме - трябва да се страхуваме от резултата от бедността - тя може да "оформи" цяло едно подрастващо поколение - до доброволното желание да се предаде в "робство" и тогава ще продължим да казваме "да" със завъртане на глава (единствено българите го правим) в страха си ножа под гърлото на завоевателя, ако кимнем надолу с глава за "да" .... -
Избяга ми коментара на най-важното...докараха всички "хубави" промени,от които да се борят децата за трохите дори...И понеже разказът е истински,не мога да не кажа нещо и за теб,Рени...Страшно добър човек си!От всички съседи,които даже са искали да изгонят жената,само ти се зае да й помогнеш...Прави ти чест!Ако има повече такива хора...Аз имам подобен случай с мен,за който ти ми напомни,но не е сега момента....Чакам също и градушките,майсторке на разказа!!!
-
Валя, за мен е двойна чест - коментар под мой текст от теб и препратката към тази творба и нейният автор - в този дух...смисъл (неговите) си спомних - при опитите ми да помогна на тази жена, аз разказвайки за бедите им на един кмет - успях да го разплача до "хълцане" пред неговата секретарка в неговия кабинет (бях поискала официална среща)...та трогвайки го до такава емоция - си излязох от там щастлива и доволна "Край! Оправихме положението - "Той" обеща!" (толкова много, почти всичко
) - И, да! - прати социалните да и вземат децата и един "пакет" помощи с боб, ориз....измолени (вероятно заповядани) от една фондация...сигурна съм, че в друг случай бих се разплакала от гняв, но тогава се смях, много се смях..."Животът не е проста работа".....Отплеснах се.
Благодаря, Валя, от сърце! -
Ах,Рени,защо се притесняваш за набързо написания разказ и за възможните грешки!Понеже и аз съм спонтанна като теб,това ми харесва....Със всичко по-долу съм съгласна,мисля,че си ГОЛЯМ автор на проза,описанията ти са толкова образни,че ние,читателите ,непременно се чувстваме присъстващи на събитието!...Изстреля разказа на един дъх и за това време пак успях да почувствам не само бедствието-до къде ни
-
Рени, поздравления, невероятен разказ, припомни ми Животът пред теб на Ромен Гари.
-
Елдер, благодаря за прочита и абсолютно верния коментар в синхрон с моето виждане. Трогна ме това че толкова добър автор на проза във Ваше лице е пожелал да прочете нещо от моята проза.и да остави коментар. Благодаря!
Аделина! Благодаря ти, и за силните думи относно творчеството ми въобще като цяло, и за "надникването" отвъд сухите буквени знаци! Благодаря от сърце за този коментар!
П.П. Понякога подобни истории ни карат нас читателите да ги "споделим" в социалните мрежи - МОЛЯ ви, не го правете (евентуално, ако някой прочел реши това разбира се) - както казах хората и историята са истински. Соня е Боец и природно интелигентен човек...ще го разбере и понесе с достойнство, но синовете и вече са големи момчета и са сред приятелите ми в "мрежата", а те са много чувствителни както знаете на тема бедност - Ето още един пример за Страх, който ни опасва като с въже...като октопод с пипалата си... -
Знаете ли, всички ние, докато споделяме тук своите произведения, откриваме една лична и невидима част от себе си. Показваме пътя към душата си, оставяйки думите си като пътни знаци, които да упътват. Опознаваме се чрез текстовете колкото и там да раждаме герои, а не буквално да бъдем себе си. Но Сме. И сме една голяма част от цялото. При Вас наблюдавам един боец, изграден Боец, който приема несправедливостта, но заедно с това не оставя тя да бъде, докато е пред очите. И докато чета "Градушките", но това е друга тема... която още опознавам и искам да й отделя по - специално внимание. Усещането ми от поднасянето от Вас, стилът Ви... просто адмирации! Защото всичко е толкова стегнато откъм емоция, има я, но има и още хиляди други неща. Знаем колко е тънка линията, за да не се поддадем само на едното. Силен текст и така добре подреден и всичко имащ в точната доза! Откривайки ни този Път, вече гледам на Вас като автор, който може да завихри буря дори в ред... Поздрави и благодаря!
-
Поздравления за разказа. Историята не искам да я коментирам, виждала съм я на живо. Виждала съм и самодоволните физиономии на ония, обясняващите че лошия матри'ал сам си е виновен. Хората, които наистина имат нужда, никога не искат. Да се реве за помощи по телевизии и социални мрежи стана професия, но това е професия на измамниците. Истински гладните не реват, те просто си умират от глад тихо и кротко, защото са свестни хора и не са се научили да оцеляват на гърба на другите.
-
Приятели, благодаря ви от сърце, за топлите думи, за вашата снизходителност към мен по отношение на ужасно нескопосания и граматически и литературно поднесен текст - наистина бе спонтанно решение да го споделя. Опитах да разкажа не за себе си, а за Страхът, който гнезди във всяка душа, но и той като кукувицата, не свива гнездото сам - ние сами му го приготвяме с "материал" предоставен ни от съдбата, но и от шепа други хора на които не им пука за народа, и това което у нас оставя тежки белези - за тях е ...може би "бате" Бойко го обобщи най-ярко " Ние в семейството ми не сме гладували - гледахме си винаги картофи"....или нещо подобно...
Златна, Теис, Мисана, Многоцветна, Марианче, Силве, имайте чудесна Нова година, добри хора! Както казва Латинка Златна - Нека бъдем добри! -
Поклон пред Човека и Таланта- Рени! Думите ми са излишни! 💓
-
Тъжен и и болезнен разказ. Картина на бедността, която в последните години нараства като лавина.
-
Уникално си пресъздала тази истинска случка, Рени. Лицето на глада е ужасяващо. Мога да го разбера в условията на една Ленинградска блокада например. Но в мирно време и то в България да се случват такива неща е срам и позор. И всичко това на фона на тонове храна, която се изхвърля в океаните заради свръхпроизводство.
Поставям тескта ти в Любими. Много силно перо имаш! -
Рене, развълнува ме, ... прочетох и някакъв горчив послевкус остана у мен... това е силата на Перото и тази сила ти принадлежи. Рене...
-
"защото се Страхувах да не би децата ни в тази държава да започнат да мечтаят само за Хляб..."
И аз се Страхувам от същото!... Гладът е по-силен от тока!
Благодаря, че сподели...
Честита Нова година! Нека бъдем добри! -
Развълнува и ме трогна дълбоко, мила Наде! Благодаря ти! И аз съм щастлива, че те познавам!
-
Ти си Надежда, Вяра, Любов...Просто Човек! Гордея се, че те познавам и че ми даряваш частица от себе си, с всяка своя творба! Благодаря!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
