Спирка "Щастие"
Същите прокъсани седалки, същите прашни прозорци, тъпите надписи с маркер, монотонният шум и поклащане.
Влакът пътуваше...
В дългия салон бяхме двама. Аз и едно момиче в другия край, което четеше някаква дебела книга.
Затворих очи и се унесох.
Високоговорителят ме стресна и композицията скърцайки спря.
- Спирка "Минало"... Вратите се затварят! Следваща спирка "Щастие".
Влакът отново се разклати и бавно потегли.
Погледнах през прозореца. Отвън беше сивота... Сребриста сивота.... Сякаш погълнала всичко, дори и безкрая.
Момичето стоеше в същата поза, четейки своята книга.
Този път много дълго пътувахме. Загубих всякаква представа за време и изпаднах в своята полусънна медитация. Не знаех, дали са минали часове или може би дни...
Острият глас прокънтя:
- Спирка "Щастие"... Последна спирка... Влакът ще потегли обратно… Неизвестно кога.
Станах и тръгнах към вратата, но там след решетъчните стъпала имаше облаци.
Безкрайно поле от бели пухкави облаци.
Момичето се блъсна в мен, все още зачетено в книгата си.
- Ще слизате ли?
- Да ви кажа честно, още се колебая.
Тя погледна през рамото ми и почти изкрещя:
- Но, къде се намираме?!!!
- На спирка "Щастие".
Плахо пристъпих по двете стъпала и държейки се за дръжките отстрани, протегнах крак. Беше меко, но някак си стабилно. Направих крачка и се обърнах.
- Подайте ръка. Няма страшно.
- Подръжте я.
Подаде ми дебелата книга, а върху нея със златни букви бе написано „Библия”.
Протегна ръка и силно стисна моята.
Първо стъпи неуверено, но после направи няколко крачки. Усмихна се и заподскача.
- Прекрасно е! Ние сме в облаците!
Затича се с разперени ръце. С бялата рокля, в която бе облечена изглеждаше, като ангел сред облаците.
Тръгнах след нея бавно… после и аз се затичах. Не я чувах, какво си говори, но като доближих, разбрах последната фраза:
- Благодаря ти, Господи! Аз съм щастливааа…
И двамата бягахме с развети коси, но облаците изведнъж изчезнаха. Пред нас бе огромно езеро с кристална, гладка повърхност.
Тя протегна крак и стъпи върху водата. По повърхността се образуваха концентрични кръгове.
- Аз ходя по водата!!! Виждаш ли?!... Ходя…
Пуснах Библията, но тя остана във въздуха. Стъпих и направих няколко крачки.
Въздухът бе изпълнен с тиха, нежна мелодия.
Подадох ръка и двамата затанцувахме по водата.
Вълничките от нашите стъпки се събираха, сливаха и после ставаха водни пеперуди, които летяха край нас.
Танцувахме по водата своя вихрен валс… И бяхме щастливи…
Истински щастливи в безкрая.
- Трябва да се връщаме! Влакът, може да тръгне без нас.
- Даа… Трябва.
С наведени глави, отново вървяхме по облаците.
Тя се качи по стъпалата и погледна към мен.
- Хайде, идвай!
- Не, ще остана тук. За мен няма място в този влак.
Вратите изсъскаха и се затвориха. Видях дланта ѝ, долепена на прозореца.
Все още държах Библията в ръка. Затичах се, след бавно потеглящия влак с Книгата.
Тя отвори прозореца и извика:
- За теб е! Носи я винаги…
Гласът ѝ се загуби сред шума и скърцането на релсите. Последният вагон изчезна…Сякаш никога тук не е спирал влак.
Тръгнах по облаците и погледнах нагоре… В синьото небе… В голямото, искрящо Слънце…
Разперих ръце и полетях…
© Гедеон All rights reserved.
