Спомен

Борис бавно отмести поглед от монитора, разкърши схванатия си врат, и уморено се облегна назад в удобния стол. Погледна стария швейцарски часовник, който висеше на стената отсреща, и отново погледна в монитора. Беше 22 часа и всички служители отдавна си бяха тръгнали, но той трябваше да довърши финансовия отчет за новия клиент, който беше привлякъл. Сливането, ако всичко вървеше по план, щеше да се осъществи до месец, и трябваше да се предвидят и премахнат всички възможни пречки.

Вече десет години Борис работеше в една от най-престижните инвестиционни банки на Уол Стрийт. Четиридесет годишен, висок около 195 см, с широки рамене, къса кестенява коса и пъстри очи, в които - ако човек се вгледа отблизо - щеше да забележи малки кехлибарени точици, ръководеше отдела по „сливания и поглъщания“ на банката. Той беше привлекателен мъж, но това се дължеше не само на физиката му. Борис имаше излъчване- ненатрапчива самоувереност, която се усещаше в гласа му, в походката и в леко кривата усмивка, която не слизаше от лицето му, когато говореше с някой. Борис винаги се усмихваше, независимо дали новините, които получаваше бяха добри, лоши или изобщо не го интересуваха. Лицето му никога не издаваше истинските му чувства. Иначе би могъл да изгуби не една сделка.

Печелеше добре и животът му беше хубав. Живееше сам в малък, но скъп апартамент, караше бърза и скъпа кола, и можеше да си позволи почти всичко, което пожелае. Това, че живееше сам не го правеше самотен, напротив. Постоянно беше заобиколен от куп красиви жени, някои умни, други – не толкова-, но винаги красиви, които го придружаваха на вечери в скъпи ресторанти, коктейли, разходки с яхта.

Борис се изправи и погледна навън към светлините на нощния Ню Йорк. Кабинетът му беше на 20-я етаж и огромните прозорци, които заемаха трите стени, откриваха невероятна гледка. Сякаш градът се беше проснал в краката му, а той, властелинът, го наблюдаваше от върха.

Борис тръгна към вратата и тогава забеляза тънка ивица светлина, която се процеждаше отдолу. Нима още някой е тук? Или новото момиче, секретарката, беше забравило да изгаси осветлението? Как ѝ беше името? Работеше тук вече от седмица, а той дори не знаеше как изглежда. Отвори вратата и влезе в малкия Г- образен офис. Никой не се виждаше, лампите светеха, компютърът също работеше, но бюрото беше празно. Атмосферата тук му се стори по-различна от преди, сякаш по-уютна. Дали цветето в пъстра саксия поставено до прозореца, или снимката на бюрото ѝ придаваха това ново усещане? Загледа се в снимката. Оттам се усмихваше около три годишно момиченце с тъмна и къдрава като облак коса и големи кафяви очи. Интелигентността в очите на детето го порази. Тогава чу мелодията. Някой пееше любима детска песничка. Думите, гласът, ритъмът накараха кожата му да настръхне. Сякаш горещо олово потече по вените му и парализира цялото му тяло. Рояк спомени нахлуха в главата му и се разхвърчаха във всички посоки като глухарчета разпилени от порива на вятъра.

• Г-н Добрев, добре ли сте?

Борис се стресна и погледна по посока на гласа. Срещу него стоеше дребно момиче, което го гледаше с разтревожени кафяви очи. Очите на момиченцето от снимката. Само косата ѝ, тъмна и може би къдрава, бе прибрана в стегната плитка отзад.

• Да, добре съм. Но може ли да говорим на български? Как се казваш? От къде си?
• Аз съм Тина. От Троян съм.
• О, ние сме почти земляци. Само, че аз съм от другата страна на Балкана. А малката принцеса коя е? – и посочи снимката. -На нея ли пееше сега?
• Това е дъщеря ми, Дона. На нея пеех. Вече е на три години, но все още трудно заспива вечер, когато не съм при нея.
• А тя при кой е сега?
• При майка ми. Тя дойде тук при нас и сега се грижи за Дона, а аз се грижа за тях.
• А баща ѝ къде е?
• О, това е дълга история. Може би някой друг път.
• Ти защо си още тук? Късно е. Отдавна всички са се прибрали.
• Трябва да довърша доклада. Ще Ви трябва за срещата утре сутринта, а през деня се натрупаха  и други задачи, затова.
• Тръгвай, Тина! Докладът може да почака. Ще мина и без него на срещата утре, а сега Дона те чака. Тръгвай! Беше ми приятно да си поговоря с теб. Не съм чувал българска дума повече от десет години и сега песента и твоят глас ме върнаха отново в родното ми място. Благодаря ти! И лека нощ!
• Лека нощ!

Борис влезе отново в кабинета си, затвори вратата и седна зад масивното дъбово бюро. Отключи средното чекмедже и извади от там малко светло камъче. То беше ръбесто, не по-голямо от орех, но много ценно за него. Камъче от неговото Райско място. Борис го стисна силно в дланта си и то като живо въгленче го опари. Вихрушката от спомени нахлу в главата му. Отново беше там, в новото училище, в първия учебен ден. Петнайсет годишен, висок и слаб като върлина, той стърчеше над всички. И това, че ходеше вечно прегърбен не му помагаше особено. Беше като щъркел сред ято гълъби. Премести  се тук, от големия град, след смъртта на родителите си. Дойде да живее в малкото балканско градче при дядо си. Той боготвореше това място, дядовата къща и Балкана, но училището – не. Всъщност, не точно училището, защото беше отличен ученик. Нямаше по-добър от него по математика, но някои от съучениците му бяха лоши, наистина лоши.

В този първи учебен ден, след часовете, когато се прибираше, го наобиколиха няколко от тях. Един- едър и набит, със сини като късчета лед очи, се нахвърли с юмруци върху него. Събори го на земята и всички започнаха да го ритат и да крещят: „Какво се правиш на много умен, гражданче? Махай се оттук! Не те искаме!“

Борис нямаше какво да направи освен да покрие главата си с ръце и да се моли побоят скоро да им омръзне и всичко това да приключи. И като, че ли молбите му бяха чути, защото ритниците спряха и всичко утихна изведнъж. Той остана да лежи на земята, като не смееше да отвори очи, за да не започне побоят отново.

• Хей, братле, добре ли си?

Борис отвори очи, погледна нагоре и тогава видя подадената му ръка.

• Май съм добре - промърмори, пое ръката и с мъка се изправи.
• Чакай да те погледна- каза момчето и започна да го оглежда. – Няма нищо счупено. Само, че носът ти е разбит, окото ще ти посинее и няколко дни ще те болят ребрата, но всичко ще мине. След седмица ще си като нов. Ела да се измиеш. Живея съвсем наблизо. А ти от къде си? Не съм те виждал до сега.
• Живея при дядо. Нашите починаха и сега съм тук при него.
• А как се казваш? Аз съм Стоян.
• А аз – Борис.

Стиснаха си отново ръцете и така започна тяхното приятелство.

Стоян беше среден на ръст, с почти цяла глава по-нисък от Борис, но изключително пъргав и силен. От малък тренираше борба в местния спортен клуб и беше най-добър от всички, дори и от по-тежките. Никой, дори от по-големите, не смееше да му излезе насреща. И въпреки масивната си фигура беше сърдечен и топъл като човек. Не беше добър ученик, но имаше златни ръце. Беше „бачкатор“, както обичаше да казва за себе си, и Борис често го намираше на двора, навил ръкавите на ризата си, омазан в машинно масло, да разглобява стария трактор на баща си. И да го сглобява отново. Имаше невероятно чувство за хумор, и често го използваше. Неведнъж Стоян му казваше:

• Слушай, братле, дай да си направим един автосервиз. Аз ще оправям колите, а ти ще оправяш сметките.

И после се смееха от сърце заедно.

            Още по-тъмно, една сутрин в края на юни, Стоян почука на прозореца. Борис се стресна и погледна навън.

• Хей, братле, ставай! Ще ходим на пътешествие.
• Какво пътешествие? Толкова рано!
• Хайде! Грабвай раницата и да вървим! Ще те водя до едно райско място. Съвсем наблизо е.

 И тръгнаха. Само двамата както винаги. Стоян отпред, а Борис след него. Той беше двигателят в тяхната двойка, а Борис беше като скала, на която винаги можеш да се опреш, за да не паднеш или просто да си починеш, когато е нужно. Прекосиха бистрата планинска река и се заизкачваха по стръмната пътека нагоре. Вървяха през вековната букова гора и се наслаждаваха на величествената красота на тези прекрасни дървета. Кората им беше сребристо-сива и се издигаше като стена от двете страни на пътеката. Благодарение на могъщите си корени вкопчени в гръбнака на Балкана, осигуряваха на всички красота, спокойствие и свежест. А птичият хор не секваше. Вървяха така мълчаливо, всеки унесен в мислите си, докато не стигнаха отново до реката. Минаха по дървеното мостче и решиха да си починат. Стоян се просна по гръб върху една огромна канара, разпери ръце като за полет, и задиша с пълни гърди.

• Хей, братле, ела при мен! Какво ще кажеш, а?

Борис се качи при него на скалата и също легна. Над главите им се преплитаха клоните на дърветата, виждаше се и късче от синьото небе. Цареше такова неземно спокойствие, че имаше чувството, че олеква и ще полети.

• Жив ли си, братле? Какво се умълча? Мирише ми на църква тук- изтърси неочаквано Стоян.
• По-жив съм от всякога. А ти за каква църква ми говориш?
• Как за каква? Ами за истинска. Не усещаш ли как мирише? Като в църква – каза Стоян и отново задиша шумно и с пълни гърди.

Борис се надигна и се огледа. Незнайно как, съвсем близо до тях на скалата, бяха поникнали няколко коренчета здравец и се поклащаха на лекия ветрец. Той откъсна едно стръкче, помириса го и гръмко се засмя.

• Ето я твоята църква, братле! – и подаде стръкчето здравец на Стоян. – Помириши!

Стоян взе здравеца, помириса го и рече:

• А в църквата миришело на здравец! Не знаех. Благодаря, братле!

Забоде стръкчето на раницата си и тръгнаха нагоре. Като излязоха от гората пред тях се ширна поляна изпъстрена с толкова много цветове- жълто, розово, синьо, бяло- че не знаеха къде да гледат по-напред. А пред тях в далечината се издигаше „Райското пръскало“. Към него бяха тръгнали и водопадът ги очакваше с цялото си величие и красота. Бързо продължиха по пътеката, минаха покрай хижата и малкия параклис с чешмата, и продължиха нагоре към него.

Стояха двамата в подножието на Пръскалото и хиляди диамантени пръски проблясваха на слънчевите лъчи и падаха долу върху скалите. Разпериха ръце и с погледи вперени в небето сякаш полетяха като птици. Тогава Борис се почувства истински щастлив - свободен и с приятел до себе си. И това камъче, което стискаше в юмрука си сега, беше от това райско място.

А камъчето го намери Стоян, там на „Райското пръскало“ и му го подари за спомен от това тяхно пътешествие. И то беше с Борис през всичките тези години.

Борис погледна отново светлините на огромния град долу и малкото бяло камъче в дланта си. Изправи се и тръгна. Да намери своя изгубен рай отново.