Спомен от миналото
Понякога се чувстваме така сами... в онези тихи вечери, в които си спомняме за нещо отминало. Нещо, което много ни липсва. Нещо от щастливите ни слънчеви дни, потънали в смях, или от нощите, в чиито покой сме затваряли очи и спокойно сме се унасяли в съня, така нежен, сякаш погален от полъха на вятъра. И така спокоен... поради една единствена причина... че сме си у дома...
Понякога копнеем пак да усетим онази топлота, пазеща ни в студените дни,
да почувстваме това, което така болезнено ни липсва... Ще ни се то никога да не си е тръгвало, макар че когато сме го имали, не сме осъзнавали каква цена има за нас.
Мечтаем за последна среща с него и таим някаква малка надежда, че ако получим тази среща, то ще се върне при нас.
Какво ни липсва – човек; някакъв детски спомен; или дори нещо, което сме желали, а не сме имали късмета да изживеем, просто копнеж...
Истината е, че тази празнота идва от това, че миналото отдавна ни е напуснало, но ние нямаме сили да го проумеем или навярно не искаме. Не искаме да кажем "сбогом" на прашната уличка до нашия дом... не искаме да кажем "сбогом" и на онова дръвче, чиито клонки са докосвали прозорчето ни. Как силно желаем да не си отиват онези вечери, в които сме седяли с часове на терасата и сме слушали шума от дъждовните капки или пък онези нощи, в които сме бленували да не откъсваме поглед от небесния купол, обсипан със звезди, ала унесени в песента на щуреца, сме заспивали в приказен сън.
Нещо ни липсва и това е онзи мъничък пламък, горящ в сърца, които са щастливи... онова приказно минало от детството, което като малки сме мечтали да заменим, ала пораснали – осъзнали цената му, всъщност толкова висока, съдейки по онази пустош в душите, когато вечер останем сами със спомена...
© Ирен Попова All rights reserved.
