Мъгла! Мъгла навсякъде. Нищо не се вижда напред, освен стържещият шум на чистачките! Дали са сто или пет метра, той не можеше да определи, не бе в състояние дори да се фокусира върху нещо във фосфорециращата белота отпред. Смътни силуети пробягваха покрай колата, а пътната маркировка едва, едва го напътстваше. По радиото вървеше странно носталгична портогалска песен, а цигарите му току що бяха свършили. Оставаха му не повече от петдесет километра, но с тази скорост, нямаше да ги преодолее и за час. Всъщност, той не мислеше в момента за това къде и защо е тръгнал, не беше сигурен, че иска да отиде точно там, не знаеше дали го чакат, тъй като умираше от страх да се обади. Беше си наумил, че точно сега е моментът, знаеше, по скоро по интуиция, че ако не тръгне никога не би могъл да изглади пустотата в душата си.
Неусетно беше изтървал осовата линия и огромен ТИР профуча, надул клаксон на една боя разстояние от Ситроена му. Друг път би изпитал уплах, би спрял да се успокои. Сега просто му ...