Този разказ публикувах в списание "Пламък" преди години (Споко, няма да си търсят авторските права!). Като си помисля това си бе и си остава пробив на една подценявана тематика в едно наистина елитно литературно списание.

Но да се върна към него ме накара не спомена за публикацията, а един разказ на колегата Любо (Lubara): "Кино "Петър Берон" и момичето с жълтата якичка". Публикувам го отново тук с надеждата, че покрай тъпите чалги и пародийното висше образование все пак част от студентската романтика е оживяла до днес.

Пък и доста колеги ми писаха, че разказите ми са хубави , но тъжни. Ето нещо малко тъжно-весело...

СРЕЩА



Мархаба, жена! Привет, домочадие! Аз се прибрах! Благодаря, благодаря, вашите аплодисменти са не само бурни, но и напълно заслужени.

Какво, изглеждам пийнал ли? Пийнах две бири, а както научно е доказано, бирата не е никакъв алкохол. Тъй че съм трезвен като краставичка.

Хонорара от днешния мач? Ей ви го, нали заради вас се шматкам по тия селски теренчета. Нищо, че специално тоя път, нали ви обясних, дето мача се игра тука в града.

Защо съм закъснял? А бе много въпроси задавате за щастливи жени, чийто баща и съпруг - футболен рефер, се е завърнал благополучно след важен и оспорван мач. То от пръв поглед е ясно, че всичко е наред. Щом не ми е подута физиономията и се прибирам почерпен... Почерпен казах, не пиян, не ми се подхилвайте така ехидно! Но щом настоявате, ще ви отговоря. Закъснях, защото бях на среща, и то интимна среща. Интимна казах, а не любовна! Ей дребните, не ми размахвайте юмручета, с които не можете да уплашите нищо по-едро от бълха! Не виждате ли, че майка ви се смее?

Ама да карам подред. Значи, мачът завършва с четворка на нула за домакините. Гостите не смеят да шавнат на терена, бековете козируват при всеки пробив по крилата, вратарят се пази да не го уцели топката и така нататъка.

Съдийската тройка, и в мое лице разбира се, свири обективно, точно, компетентно и където може за "нашите".

Две минути след края на мача от мобифонно обаждане се разбира, че прекият противник е направил хикс и отборчето влиза един кръг преди края на шампионата в по-горна група. Празник, уважаеми жени, гръмват бутилки шампанско, вадят се каси бира и прочие, и прочие... Наша съдийска милост, естествено, сме почетни гости на трапезата. Ама аз пих две "на крак" и си тръгнах бързо, нали чакам Павката да се обади за мача утре. Нищо, че се е обаждал, той е стабилен мъж, пак ще звънне.

Та докъде бях стигнал? А, да! Най-напред поздрави от Студентското градче, нали оттам минава рейса на връщане. Там си е и винаги ще си остане Република на младостта. Прошарени типове около четиридесетте като мене са абсолютно изключение и по улиците, и в рейса. И всички момчета и момичета наоколо едни такива млади, хубави, добре облечени и лъчезарни, с интелигентни, умни физиономии и красиви усмивки. Сякаш светът е техен! Такива бяхме ние някога, ех жена!

В това градче ти идвах на гости, докато живееше на общежитие в оня високия блок. Какво сме правили с мама, като съм й бил на гости? Много искате да знаете, ама то отговорът си е пределно ясен, щом вие двете сте се появили на бял свят.

Добре, жена, млъквам на тая тема, но и те да не ме прекъсват с глупави въпроси! Какво правехме, докато бяхме студенти? Живяхме истински - четяхме безброй книги, слушахме прекрасна музика, разговаряхме дълго и разпалено за вечното Изкуство, без да забравяме и насъщните житейски неща, - срещи, купони, разпивки, емоции всякакви. Бяхме млади и зелени и си мислехме унесено, как светът ни чака да го осеним с мъдрост, красота и щастие. Сякаш летяхме - откъснали се от ятото, заблудени птици, които животът бързо приземи в калта на всекидневието. Но пък какво вълшебно хвъркане беше! Да, знам, че свърши бързо. Петте години избягаха като миг и мама вече не спи в общежитието, а си я взех при мене в апартамента.

Та рейсът отмина градчето, а мен още нещо ме гложди отдолу, под лъжичката. Привечер, бусът хвърчи по онова ми ти нанадолнище, осевата линя на шосето бяга полудяла край нас, градът наоколо като че ли се събужда с неоновите лампи и хилядите светнали прозорци. А студентите в автобуса, събрани на тумби, весело се смеят или, усамотени по двойки, нежно си шепнат на накоя седалка. И някаква позабравена романтика ме обхваща, връщам се в онези вечери, когато ние двамата излизахме на срещи.

Я, как се промениха реакциите на моята скромна аудитория! Мама се усмихва, запленена от красиви спомени, а двете малки жени - с щастливи предусещания за бъдещето. Така де, ние с мама не сме се родили на средна възраст. Не винаги сме били поочукани от живота чичко и леля, които си изкарват на вас за неприятностите в службата и се карат защо на края на месеца парите перманентно не стигат. Някога, ала толкова някога, че ми се вижда в друг живот, бяхме двойка романтични, влюбени студенти, излизащи на кино, театър, въобще на среща всяка вечер.

Но да си дойда на историята... Значи, слизам аз на хотела да сменя возилото и да се затънкъркам насам. А съответният номер самоходен ковчег никакъв го няма. Вярно, хич не е за чудене. Тоя Градски транспорт е класическа гробница на човешките нерви и търпение. По-учудващото е, че докато аз вися на спирката, минават три, не - четири рейса за Университета. Странно, нали? И аз, така идилично разнежен, си правя такава асоциация. Значи, ако някой много иска да се срещне с тебе, ти праща послание. Като не разбереш първото, праща второ, трето, четвърто. И като дойде петия рейс, си рекох: "Явно Алма Матер ме вика!" - и се метнах на него.

А Университета ясно - затворен по това време. Седя си аз, пия си биричката, приседнал между двамата каменни джентълмени и разсъждавам. Добре, добре, забравил съм да спомена, че си взех едно питие за из път, нали сега не за това ни е приказката. Седя си аз и си викам, че щом ме е призовал Храма на знанието, сигурно е имал нещо пред вид. Затова лекичко опитах да открехна вратата, онази огромната, откъм главния вход. Не, не съм простак, дето ще тръгне да троши бравата на Алма Матер! Просто така плахо натиснах дръжката. И, честно казано, малко ме хвана шубето. Ами ако се окаже отворена? Със сигурност ще бъда насаме с целия Университет - сред сумрачните коридорчета и прашните аудитории. В дебрите на тази тайнствена, вековна сграда не може да няма духове - духове на били и отишли си студенти, на големи учени и преподаватели, на поколения творци, поети, философи, математици. Сигурно там още витаят и нашите духове, жена, духовете ни, весели и безгрижни на по двайсет и малко!

С тях не ме е страх да се срещна, ще се усмихнем едни на други и ще се разминем като далечни, ала добри познати. Ама представи си да ми се изтъпанчи насреща сянката на строг античен мъдрец или зловещата фигура на някой страшен герой от готическите романи? Ти остави, от Франкенщайн не ме е страх, горкият самотник е по-нещастен и от мене. Ами ако ме гепи призрака на оня блаженопочивш професор, който два пъти ме къса на изпита и въпросния изпит го взех на извънредна сесия, едва след като той се пренесе скоропостижно в отвъдното? Сигурно разгневеният върколак ще ми кресне: "Момче, какво се промъкваш пак, бе? Аз два пъти те гоня, а ти пак намери начин да завършиш!" И току виж ме отнесъл във вариант на миналото, когато той си е жив и здрав и с мерак ми пише двойката за трети път. Знам, позатлъстял съм и духът бая зор ще види при пренасяне във времето, но нали свръхестествени са силите му. Оф, като си помислих всичко това, тръпки ме побиха! Ето и децата са съгласни, че си е бая страшничко.

Отказах се да отварям вратата, седя на стъпалата, а тъмнината слиза ли, слиза като прииждащо море покрай мен.

Тогава се сетих. Сетих се за връзката, асоциацията, сетих се защо съм там. Помниш сигурно, течеше третата година на следването. Карахме някакво упражнение в малката аудитория, дето гледа към улицата и има малко балконче. Току-що бях завършил съдийския курс и него ден ми предстоеше дебютния мач като рефер. Бях много горд и, за да се изфукам, сложих черната фанелка с футболната емблема до сърцето. Показах се на балкончето, да впечатля колежки и колеги, дето долу пафкат пред входа. А те като се развикаха: "У-у-у! Долу съдията! Съдията във торбата! Съдията "нежен мъж"!" и прочее неадекватни, необосновани, неакадемични изрази. А бе с една дума, взеха ме за мезе. Тогава за първи път ме освиркаха като съдия, при това съвсем незаслужено. За пръв път, но в никакъв случай не и за последен!

Ти, жена, зяпаше отстрани сеира и тъй сърдечно се засмя на разигралата се сцена, видя ми се в екстра настроение. Затова събрах смелост, приближих, вдъхнах парфюма ти, смесен с влудяващия аромат на бялата ти кожа. Отново, за пореден път ми се прииска да погаля къдравата, хем разрошена, хем чаровно - небрежно сресана коса. Вместо това боязливо те попитах дали, ако остана жив след първия си мач, можем да изгледаме едно кино довечера. Ти кимна с глава, погледна ме със симпатия и съжаление: "Защо не, ако останеш жив?!" и пак се закикоти на високи децибели. Умни хора са казали, че съжалението е половината път към женската любов. Дебютният мач мина сносно, не ни биха и излязохме заедно на кино. Нали това ни беше първата среща, жена, ако и лицемерно да се правиш, че имаш бели петна в паметта.

Знаеш ли, след като си припомних всичко това, мръднах малко надясно по стълбите, да зърна балкончето. И ако искаш вярвай, видях отворена вратата към нашата малка аудитория! Може би точно този балкон ме е поканил на срещата?

И мене страшно, ама до болка ми се прииска да се кача там - горе на балкона. Не, как си го представяш да се катеря с това достолепно шкембе! Добре си спомням стиховете, които подсказват какво щеше да стане при такъв щур опит:

"...луд и пиян от прозореца скочил е

и си е пръснал главата на плочите."

Не, не признавам, че съм пиян, така се е изразил поетът! Метафора му викат на туй, подигравачки олендзени, необразовани, ситни!

Но наистина неустоимо ми се прииска да се изкатеря някак си, да забия до кръв нокти в гранита, да изпълзя нагоре и прехвърля парапета. Нали за днешния мач ми сложи в сака точно тая - старата съдийска униформа. Тя е поовехтяла, протрита от употреба, ама още върши работа - комай точно като нас.

Веднъж да се добера до балкона, щях да я облека и времето да препусне назад. Слънцето щеше отново да изгрее и чернотата на небето да се смени с оная бездънна синева на младостта ни. Оголелите, окастрени дървета наоколо ще възкръснат, отрупани с листа и цветове, празната сграда ще се изпълни с живот и говор. Ние двамата също ще сме тук - аз на двайсет и три, начинаещ, наперен и още небит футболен рефер, и ти - смееща се жизнерадостно и предизвикателно, непокорна кобилка (исках да кажа колежка) на двадесет. Само това величествено здание и каменните статуи пред него ще са си винаги същите.

Но балконът така си и остана четири метра над мен. Четири метра или двайсетина годинки, разбирай го както искаш.

После, после нищо. Допих бутилката, приземих се в реалността, двеста метра пеша до тролея и право при вас. Затова закъснях, а пък Павката се обадил, докато ме няма.

Ей го телефонът звъни и се ловя на бас, че е той.

- Здрасти, Павка. А, разбрал си за демонстрираното идеално съдийство. То и банкетът си го биваше - терен - лукс в шикозно ресторантче и съдийската тройка унищожава бутилка шампанско и приблизително по пет бири на човек. Опа! Това не биваше да го казвам. Тука жените възкликнаха възмутено при споменаването на някои числа.

Не се весели за моя сметка, а кажи какъв наряд си ми подбрал за утре. А, в онова селце с готиното зеле и кофтито блато до игрището, знам го. И кои са другите двама колеги? Да, едно на ръка, че мачът ще е тежък. Не се връзвай, такава желязна тройка, дето си ни събрал, ще изкараме мач и в Косово по време на бомбардировка! Айде, вечерта ще се обадя как е минало. Чао.

Виждате ли бе, жени, всичко се урежда, утре пак ще донеса парички. Обещавам, ако мачът мине тип-топ и отново си дойда жив и здрав, ще ви заведем с майка ви до Университета. Тати някога да ви е лъгал?

Броят на бирите ли? Кой ще тръгне да ги брои и да ви лъже отгоре?!

Обещавам тържествено, ще ви покажем всичко - аулата, аудиториите, Гълъбарника под купола и онова балконче, на което за пръв път я поканих на среща.

Защо сега сълзи бе, миличко? Хайде, елате да гушнем и успокоим мама! Нали и вие сте студентски произведения, най-важните доказателства, че това време го имаше, нахалки такива.