Среща

Остави се да я води сърцето. То биеше влюбено, носталгично и виновно. Преди 15 години на една пейка в този парк Той я целуна за първи път. Тогава се беше сгушила в треперещата му прегръдка. Не, не беше студено, просто душите им бяха правели любов много преди телата да се срещнат… После забързаха към хотелската стая за първото  им  отдаване един на друг с всичките си сетива…

Вървеше из парка и връщаше срещи и раздели през всичките тези години. Търсеше онази пейка и нелогично се оглеждаше за таралежчето, което пресече пътя им през онази лятна вечер. И двамата бяха приели животинката като съдбовен знак. След години Той беше намерил   две малки фигурки на бодливкото, всяка фигурка стоеше в домовете им и чакаше момента да се съберат. Почти като тях двамата. Но Той изгуби надежда и й върна таралежчето - „поне те двечките да са си заедно“…

Обичаше прохладните летни вечери. Точно това време, когато нито ден е, нито нощ е. Когато денят и нощта се срещат, докосват се и се разделят…

Вечерният вятър галеше лицето й, а Тя усещаше неговите ръце. Господи, каква нежност си сложил в ръцете му?!

Отказа се от пейката, но затова пък видя кафенето. Точно такова каквото го обичаше-малко, непретенциозно и много уютно. Неподходящо време за кафе, но тя обожаваше вкуса му…

 „ Дълго безкофеиново кафе с канела и студена минерална вода“- познат глас повтори Неговата поръчка. И от къде изскочи този спомен?! Скалите на Враца и те двамата на терасата пият кафе. Удоволствие бе да пуши от нейната цигара и да пият от една чаша , сгушени един в друг. Тишината между тях не бе тишина от липса на теми за разговор. В тази тишина те общуваха с душите си….

Не спираше да я гледа…и сега и тогава. Лежеше на леглото и се взираше в профила й. Тя пушеше на терасата, а Той се любуваше на замечтания й поглед, който посрещаше изгрева. Колко надежда, очакване и щастие имаше в този поглед. На това място Той осъзна колко много я обича. Питаше се защо толкова години отхвърляше любовта й, а Тя не спираше да я дава. Сега вече знаеш защо всеки път като молеше Вселената за спътница в живота, тя му пращаше Нея…

Приятелят му дойде и това бе удобен момент Той да се премести на място, от където можеше да вижда лицето й. Тя ли си е същата или Той все още я гледаше с очите на онзи влюбен мъж. Тя четеше тяхната книга. Той се понадигна да види оцветените със сигнален маркер редове и да предположи на коя страница е. И двамата имаха по един екземпляр от тази книга и често се допитваха до нея. Книгата им даваше своите отговори и те се шегуваха, че тази книга е писана за тях. Точно в този момент , Тя вдигна глава, пое чашата с кафе и преди да отпие…погледите им се срещнаха.

Светът се завъртя. Всякакви мисли препускаха из главите им като в  онази нейна любима песен. Нима не дойде с надеждата да Го срещне?! И сега когато отново застана срещу погледа му, чувствата бяха любов, носталгия, отчаяние, вина….

Да се поздравят? Да си подадат ръце? Да се прегърнат? … Той просто попита „ Може ли?“ След като Тя кимна, Той взе книгата в ръцете си. Отвори на първата страница и потърси надписа. Преди години беше й я подарил като драсна няколко реда на първата страница -  неговите думи, с неговия почерк…Страница беше откъсната…Затвори книгата, подаде й я и прошепна „Сбогом“…

Той избяга. ..Тази откъсната страница…Значи Той си е останал тайната и забранената любов в живота й. Осъзна, че е живял през всичките тези години с надеждата за Нея. Но сега тази надежда бе убита от една откъсната страница…