Странно е как понякога малки неща ни карат да се замислим за големи. Като например сутринта след като се нанесох. Станах в 6 и половина, тъй като снощи умрях в 9... Резултат от умората от последната една седмица....всичкото местене, стрес, усложнения, въпроси, равносметки, съмнения....и воля... Вчера просто лежах и съществувах....тялото ми бавно се установи в един бавен ритъм...трябваше време....да убия инерцията от последните дни...да достигна отново онези дълбоки вибрации които да ми ми позволят да хвърля котва в сегашния момент. В настоящето. И там се появи проблем. Осъзнах че хвърлям котва, но този път не знам къде. Нямах очаквания кога ще усетя удара в дъното и ще установя своето място. Не знаех дали няма да се появат подводни течения, които да отведат моята котва на грешно място и аз бавно да бъда завлечен натам. Не знаех нищо. И ме обзе страх.

Страхът дойде като гост. Просто влезе в стаята и седна на леглото до мен. Странно как до сега не си давах сметка и не се замислях за този момент, поради всичко което трябваше да се случи през последните дни, но въпреки това знаех че ще дойде. Гостът ми не бе неочакван. Той беше изпратил известие за пристигането си много отдавна. Преди месеци....може би години...В началото не беше уточнил кога ще ме навести, но с течение на времето получавах информация относно сезона...месеца....а накрая и датата. Не знаех само в колко часа. Не знаех дали визитата ще бъде кратка, дали ще преспи, ще има ли някакви специални нужди ? Знаех само, че ще дойде.

И сега бе тук.

Погледнах го. Исках да му предложа нещо, но бях прекалено уморен. А и нямах нищо. Беше ми студено и нямах завивки. Това бе достатъчно за да ми попречи да му удостоя някакво голямо внимание. За това просто го поздравих. И той мен. С течение на годините между нас се бе установило взаимно уважение – такова каквото имаш към някой, когото познаваш от години. Някой с когото не поддържаш връзка. Някой който те е подвеждал. Но въпреки негативните чувства си си дал сметка, че и ти си можел да реагираш по добре...и вината не е само негова. За това му даваш втори шанс. И двамата сте се поучили от грешките си и постигате нещо. И въпреки разногласията и лошите спомени накрая  си стискате ръцете и с усмивка и уважение си взимате довиждане...до следващия път, приятелю.

Той също ме гледаше...задаваше от време на време някой въпрос...опитваше се да завърже разговор:

‘‘Какво ще правиш сега ?“
Не знам.
‘‘А утре?‘‘
Поклатих глава отрицателно – не знаех. Имах много неща да върша, но не знаех кое ще свърша първо, ще имам ли време, ще мога ли въобще да сваря? А и имаше много неизвестни....твърде много неизвестни, които щяха да се разкрият с течение на времето. Някой от тях щях да намеря на дъното. Други - не.
‘‘Може ли да остана тук тази вечер?‘‘
Ще ти е хладно, но остани. Знаеш, че не мога да те изгоня...сърце не ми дава.
Той се засмя:
‘‘Да бе...сърце не ти дава...но си прав. Не можеш да ме изгониш. Ще си тръгна, когато реша.‘‘
“Чувствай се като у дома си“ помислих си аз преди клепачите ми да сложат край на днешния ден. Усещах ги тежки. Като театрални завеси. И така днешното представление завърши.

На другата сутрин се събудих от студ. С течение на времето бях осъзнал, че това не е особено лош начин да се събудиш. Изпитвах някакво възхищение към студа. Може би щяхме да станем добри приятели.

„Добро утро !“

Бях забравил...
„Добро утро и на теб. Как спа ?‘‘
„Знаеш, че аз не спя. Заспиват другите...аз просто чакам да се събудят.“

Направих си кафе. Черно – без захар, без мляко...цигарите омекотяваха вкуса по един вълшебен начин, по какъвто нищо друго не може. Отворих си лап топа и започнах да преглеждам нещата за лекциите, които имам днес. Гостът ми се разхождаше из стаята – видимо отегчен.

„Мога ли да направя нещо за теб ?“
„Можеш. Всички могат. Малко го правят.“

Каквото и да означаваше това – сега не беше момента да разнищвам думите на моя приятел, които явно с течение на годините беше достигнал до заключението, че е някакъв философ....предполагам. Имах си други тревоги. Не знаех какво ще правя и не знаех отговорите на толкова много въпроси. Котвата ми летеше в една сумрачна и студена бездна и нямах никаква идеа кога и къде ще удари. Нито дали ще е на правилното място.

Изведнъж нещо ме стресна толкова, че подскочих. Беше звука на цигулки, идваш от лап топа. Бях натиснал нещо и без  да искам бях превключил на песен, която беше там може би от месец. Погледнах госта ми. И двамата се гледахме втренчено без да казваме нищо. Цигулките свиреха....издигаха се....снижаваха се....като листа вдигнати от вятъра.

Изведнъж в главата ми нахлуха спомени. Спомени за това какви планове имам... и чувствата, които тези планове породиха в мен. Надежда, сила, кураж....усмивка се появи на края на устата ми. Тялото ми се беше нанесло в тази нова квартира още на предишната вечер. Духът ми – току що.

Той протегна ръка към мен. Същата усмивка беше изписана и на неговото лице.

„Ще тръгвам. Трябва да ходя и на други места. А и тук става малко претъпкано. Поне ще се топлите един друг а ?“

Засмях се...понечих да отговоря, но беше късно. Него го нямаше. Беше си тръгнал. Погледнах през прозореца, за да видя как излиза от къщата, но от него нямаше и помен. Цигулките спряха. Отпих от кафето. Излязох навън да пуша. Слънцето беше там, а с него и студът.

„Е приятели...нови и стари...да започваме.....“