Срещата след години (Разказ за мечтата на едно осиновено момиче)

Неда бе вече там. На уреченото място. Където трябваше да се срещне с баща си. С мъжа на мечтите си. Тя чакаше на морското пристанище в една такава утрин- слънчева, топла, лятна. Усмихната за нея също. И не след дълго, се появи един мъж на възраст. Някъде към своите 50. Той застана до Неда и я загледа. Тя го видя. Той нея също.

- Прощавайте?

-…

- Вие…Вие ли сте…В-Вие ли се очаква да сте моят биологичен баща?

- Дъще…

При първата изречена дума от него, Неда избухна в сълзите си. Мъжът, който бе на възраст, също.

- Баща ми…Баща ми…

-Аз съм него! Аз съм той! Боже, не мога да повярвам как си пораснала само! Бе бебе, когато аз и майка ти те оставихме в онзи дом, а сега си станала млада и хубава жена!

- Къде беше, бе, баща ми?! Къде беше, когато имах най-огромна нужда от теб!?

Неда започна да се дави в сълзите си. Мъжът също.

- Не бе никак лесен избор да те оставим там, дъще! Не бе…Повярвай ми…

- И въпреки това ме изоставихте! Как можахте, бе, баща ми!?

- Дъще, прости ми! Прости ни!

- Защо ме изоставихте, баща ми? Нима не бях ваше дете? Нима не ме обичахте? А аз си мислех, че се гордеете с творението си!

Бащата погледна към дъщеря си.

- Дъще…- Мъжът протегна двете си ръце към тези на дъщеря си, но този път тя го отблъсна:

- Мразя те, мразя те, баща ми! Ти не си ми баща! - проплака тя с полу-скрит тон на гняв в гласа.

- Дъще, моля те…- умоляваше се бащата.

- Няма какво да ми се молиш! - продължаваше да вика Неда на него. Той се изравни с това положение на дъщеря си, и направи опит да я прегърне.

- Не ме пипай! Не ме докосвай! Не ме прегръщай! Не си ми баща! Не си! Чуваш ли?!!!

Неда удари с юмрук баща си в гърдите, но него не го заболя. Поне не показа признак на болка от удара. Въпреки тежките думи за чуване, той успя да прегърне любимото си същество. Неда беше в прегръдките на баща си- тези, за които винаги бе мечтала- още откакто тя бе изоставена.

- Дъще…Дъщеричката ми, намери си сили да ми простиш…- проговори бащата.

- Ужасен си…

- И въпреки това, те обичам! Обичам те, дъще!

Баща и дъщеря стояха така - прегърнали се на морското пристанище. Чайките летяха над техните глави. И плачеха заедно с тях със своите си гърлен звуци на птици. Неда най-накрая се бе почувствала като в своето у дома си.

-У дома…У дома съм…- прошепна тя на себе си.

-Така е, дъще! У дома си! И никога не е късно да заздравим този дом, стените му и мазилката също!

- Обичам те, татко!

- И аз теб, дъще! Знаеш ли колко години наред те мислих? И плаках, и се гневях, но ситуацията ни с майка ти бе… Трудна, за да те отгледаме…И нямаше как. Искахме просто най-доброто за теб!

- О, тате…

- Дъще…Всичко ще е наред! Обещавам ти! Този път имаш думата ми!

- Но какво ако ти отново ме напуснеш и ме изоставиш?! Та аз тъкмо те намерих! Тъкмо те открих…

- И както казах, за едно ,,у дома” никога не е късно да подновиш мазилката и да облепиш стените. Обичам те, дъще! Стоя до теб и зад гърба ти, докато ме има на този свят!

- Имам ли те вече?!

-Имаш ме! Дори повече от това!

- У дома?

- У дома!

- С теб!

- С нас!

Една дъщеря прости на баща си. Прости и на миналото си. Прости на враговете си и на спомените си. Нейното у дома започна да се изгражда наново - по-щастливо. С майка си, която я бе отгледала от малка, с баба си под ръка, но и с баща си, който бе чакала цели осемнадесет години да дойде и да се появи в живота ѝ. У дома вече съществуваше за нея и за спокойствието ѝ. За сърцето и душата ѝ. Неда откри, че нейното щастие вече бе дошло. И нямаше по-хубав начин от този, освен да го прекара с любимите си и единствени хора на този свят, които тя истински обича и цени. Нейното у дома вече я чакаше…След толкова много време, именно срещата след години.