Старият дъб
Помнеше го още от малка. Беше огромно дърво с корени, които изпъкваха над земята. Обичаше да слуша шума на листата му и да го прегръща. Слагаше ухо и чуваше, как скърцат цевите на стъблото. Катереше се заедно с катеричките по разперените клони, но минаваха години и един по един те се чупеха.
Не искаше нейният дъб да погрознее и умре. Затова започна да превързва падналите клони с розови панделки. След време дървото заприлича на кораб с разкъсани розови платна, като след буря.
Годините не пощадиха и нея. Появиха се бръчки по лицето и косите ѝ побеляха.
След поредната буря отиде при него стволът се бе разцепил и сега съвсем приличаше на разпаднал се кораб. Доближи се и допря челото си. Усети, как животът бавно изчезва.
Заплака и една сълза се търкулна по кората.
С мъка се изкачи в процепа.
И тогава стана чудо. Дъбът потрепери. Корените му бавно се отделиха от пръста и той полетя към небето, като кораб с раздути розови платна.
Вятърът си играеше с косите ѝ, а тя се смееше загледана в облаците.
Отново бе малкото момиченце с руси коси. Отново нейният могъщ приятел беше с нея и усетиха щастието в своя красив полет. Летящите край тях птици, кацаха по клоните и пееха чудни песни. Под тях земята бе облякла пъстрата си премяна. Цели поляни маргарити, танцуваха, приличащи на бели вълни разлюлени от вятъра. Като капчици кръв аленееха маковете. Малки сини езера блестяха на слънцето, а те двамата плуваха към него.
На другия ден я намериха мъртва в процепа на дъба. Беше усмихната в смъртта си. До главата ѝ имаше букет маргарити.
Погребаха я до стария дъб, а него го нарязаха на трупи.
След месец градинарят видя, че до ствола има две малки зелени листенца. Наведе се и ги погали.
- Хей, мъниче и ти ще станеш огромен дъб.
После стана и продължи по зелената морава. Вятърът разклати листенцата сякаш махаха за поздрав.
Край
© Гедеон All rights reserved.
