СТЕНАТА

         В Хоремага на Бай Добри не беше имало толкова хора от раждането на последното дете в селото. Има-няма двадесет години. Даже и баба Йовка, която се беше окопала в къщата си като руснак в Ленинград  беше тук. Носеше си плетката, но беше цялата в слух. Липсваха само двама човека, за да е цялото село в Хоремага, но и двамата имаха уважителни причини.  Баба Ценка чакаше кравата всеки момент да се отели, а Дончо Фадромата се беше запил от сутринта и не даваше дума да се изрече да напусне къщата си. „Моят дом е моята крепост. От тук никъде не мърдам. “ – заяви на жена си, която се опита да го завлече на селското събрание. После се оригна и си наля нова чаша ракия. „Ама Данчо, ще се решават важни проблеми за селото“ – продължи да настоява тя. „Който има проблеми да си ги решава. Аз проблеми нямам.  – отсече Данчо. Взе си дебело парче от пържения суджук пред него и го задъвка с изкуственото си чене, при което в стаята се разнесе звук характерен за малка бетонобъркачка.  

       Липсваха и кметският наместник, който живееше в Белоградчик и поп Андрей, който идваше от съседното село един път в седмицата, но тях никой не ги броеше за съселяни. Село Плешивец отдавна беше изоставено и от Бога и от светската власт.     

        Ето така в Хоремага се оказаха всичките  шестдесет и осем жители на селото, без двама отсъстващи. Масите бяха отрупани с мезета донесени от къщи и с кани вино и ракии сервирани от Бай Добри, чието сърце бе изпълнено с любов към ближния в този момент докато калкулатора в мозъка му пресмяташе дневната печалба. Циганската любов в ъгъла на помещението подскачаше като младо козле, напълнена до горе с дърва, които издаваха приятен пукот докато горяха . От топлината прозорците бяха замъглени и скриваха зимата, настанила се в селото като неканена гостенка.

        Повод за събранието бяха бежанците. От близо година тълпи от мургави мъже, жени и деца тръгваха от Азия, пресичаха Балканите и изчезваха в Западна Европа в търсене на по – добър живот. От начало селяните наблюдаваха това ново преселение на народите по телевизията като нещо далечно, което не ги засяга. Но скоро в горите около Плешивец, което беше близко до границата със Сърбия взеха да намират следи от палени огньове, а нощем се чуваха гласове и пукот от счупени клони. Жените започнаха да говорят, че в гората са се появили караконджули. Щом се скриеше слънцето и нощта опънеше снага над селото всички залостваха вратите на къщите. Нещо, което не бяха правили от турско време. Затваряха животните и пускаха кучетата в дворовете. Цяла нощ техният лай продираше тъмнината и караше жените неспокойно да се въртят в леглата си, а мъжете да излизат навън и нервно да пушат цигари посреднощ, вперили неспокоен поглед в тъмната гора.  Преди няколко дни трима мъже бяха влезли в къщата на баба Пръвка. Тя като добра самарянка ги бе нагостила с каквото дал Господ. Пържени яйца, сирене и хляб. Те хапнали и си тръгнали, но тази случка преля чашата на селското търпение. Бежанците не бяха вече само новини по телевизията. Те влязоха в техния живот.  

             Това накара дядо Стоян -  бившият председател на ТКЗС-то в селото, любител на червеното вино и на Вълко Червенков, да си припомни младините и да вземе нещата в свой ръце. С вещината на стар партиен секретар той организира събрание в Хоремага с основна тема „Как да се защитим от бежанците“?

         Сега стана. Приглади големите си бели мустаци с ръка и каза с висок и ясен глас:

- Другари и другарки това не може да продължава така.

- Да. Не може. - прекъсна го Цане Инкасото  - Няма мезе. 

Всички избухнаха в смях, при което прозорците задрънчаха от ударната вълна, сякаш снаряд бе паднал до Хоремага. Като добър оратор дядо Стоян остави хората да изпуснат парата и когато в кръчмата настана тишина след буйният смях рече:

- На Цане само храна и инкасо му е в главата, поради това не може да схване глобалните проблеми, които стават наши локални понеже сме на пътя на бежанците. Него ако питаш още утре ще отиде да ги инкасира в гората.

Нов смях огласи кръчмата, а Цане засрамено наведе глава, отпи нервна глътка от ракията и рече:

- Е ти па дедо Стоне. Аз само се шегувах.

- С това шега не бива. – пресече го той, а после продължи – В тази критична обстановка за нашето село трябва да решим как да се защитим другари и другарки, защото не може да посрещаме среднощни гости и да ги поим и храним. Ние дето се вика нас си едвам изхранваме, па сега и бежанци някакви. Тая не може да я бъде. Да не казвам, че не се знае какви хора могат да влязат в селото ни. Свят голям. Хора разни. Има ли предложения как да се защитим?

- Да вдигнем стена. – предложи Полковникът веднага.

- В какъв смисъл стена.- не разбра идеята дядо Стоян.

- В буквалния бе дедо Стоене. Стена като Берлинската- поясни Полковникът- която да опаше цялото село.

- На вас военните само стени са ви в главите. – скочи Марин Опакото.

За миг в кръчмата настана тишина. Марин Опакото се ползваше с голям авторитет в селото. Той беше човекът изял най – много бой, но както обичаше да казва  „Боят изгражда, затова съм станал човек“.  Първо го бяха били в царските затвори преди девети септември, защото бил антифашист. После по времето на комунизмът имал неблагоразумието да оспори създаването на ТКЗС и отнемането на земята от селяните. Властта го пратила в Белене, за да преосмисли тези свои идеи. Върнал се от там след пет години и първото, което казал било: „Абе толкова бой не бях ял и в царските затвори“. Бдителен селянин го чул и го докладвал на властта. Отново го изпратили в Белене. А той отново оцелял и след още пет години пак се върнал. Този път нищо не казал, но още на другият ден намерили бдителният селянин с прерязано гърло. Всички знаеха кой го е направил, но никой не можа да го докаже. Така Марин Опакото заживя в Плешивец. Не беше въдворен, но не искаше да ходи никъде другаде. „Тук - викаше – се чувствам като дъб сред полето. Свободен.“

- Стената, Марине, винаги е била преграда за нашествениците. Ето, вземи Китайската стена. Изградена е да спира нападанията на номадските орди. Някой историци твърдят, че първопричината била българските племена. Ама ние както знаем де що има голямо събитие винаги е замесен някой българин. Такава ни е чергата. На всяко гърне мерудия, но стена си треба. Човечеството не познава друг мирен способ за спиране на неканените гости. – изнесе му кратка лекция Полковника.

-Китайската стена мен не ме интересува. – не се предаде Марин Опакато – Аз съм против тази стена. Нашата.

- Аз пък съм за нея. – скочи Недю Капитана.

Викаха му Капитана, защото от тридесет години постоянно строеше лодки в двора си. И всичките потъваха, когато идваше момента да ги пусне по вода. Последната мина някъде километър при наводнението, в което загина Кольо Кривия , преди да потъне и Недю беше много горд с този факт. „Има напредък –каза- Догодина ще вдигна лодка, с която да стигна до Дунав. Това му беше голямата мечта. Понякога се страхуваше от нея. Имаше чувството, че стигне ли до Дунав ще умре, но въпреки това продължаваше да майстори лодки в двора си и да се радва на всеки изминат метър по вода с тях.

        За Недю водата беше най – голямото чудо на света. Примамваше го със своята кроткост и спокойствие. С дълбочината на своята пазва, в която криеше безброй тайни. На младини бе кандидатствал във военноморското училище. Искаше да бъде капитан. Да пори моретата със своя кораб, брулен от ветрове и бури,. Да спира в непознати пристанища, да среща екзотични хора, но съдбата в образа на партийния секретар на училището реши друго. Недю беше изключен още първата година защото ударил шамар на синчето му, което служеше с него. Шамарът беше повече от заслужен.  Онзи си беше позволил да обиди неговата годеница наричайки я курва. Това не заслужаваше шамар, а як пердах и сега след четиридесет години Недю още съжаляваше, че не му е хвърлил боя, който е заслужавал.

        Така от морето Недю се озова помпиер в село Плешивец. Пак близо до водата и заедно със своята годеница, която вече му бе станала жена. Когато беше в добро настроение я наричаше боцман, но ядосаше ли го ставаше обикновен юнга.

       Покрай Недю цялото село беше наясно с моряшката терминология, защото като заседнеше в Хоремага, след третата ракия почваше да им обяснява кое какво е. Затова сега от сън да го събудиш някой селянин от Плешивец веднага ще ти изрицитира какво е девет бала вълнение, дрейф, камбуз, килово люлеене,ватерлиния и други морски термини. Ще речеш, че село Плешивец не пореше снагата на Балкана, а гордо се пъчеше на брега на морето.   

-И аз съм за стената – обади се Цоло и поясни – Всеко нещо трябва да  си има ред. Ми ние добитъкът дето го изкарваме на паша в гората го водим с овчар и на определени места. Само дивите животни щъкат където си искат. Каква е тази разпасана команда дето броди из горите ни. Бягали от войната в Сирия. Айде бре. Все млади, здрави и прави мъже. Що не стоят там и да се бият за родината си ами тръгнали да бягат. Това да се случи в България, а ела виж ме дали ще побегна или няма да взема чифтето и да пуцам по душманите.   

-Епа не си прав Цоло!-отново взе думата Марин Опакото – Светът сега е друг и хората мотат да ходят където си искат. Няма стени. Няма прегради. Има свободно движение на хора.

-Е на мен що ми искат лична карта га минавам границата със Сърбия бе Марине, като е толкова свободно това движение, а тия джапат без документи и където си искат. Не може така. Ред трябва да има някакъв. Ако аз утре тръгна за Германия без документи дали ще стигна по – далеч от нашата граница а? А кажи ми де?

- Няма да стигнеш.- отсече Марин – Ама ти не бягаш от война.

- К,ва война бе Марине? То на България война не й трябва. Ние сме като след война. Е, Сърбия я бомбандираха американците ама като тръгна по нашите села имам чувството, че бомбите са падали тук, а не там. 

- Това няма нищо общо с бежанците, Цоло. – отсече Марин.

-Епа как да нема бре. Аз съм бежанец в собствената си държава, па сега и други бежанци да посрещам. Еми нема как да стане това. Вдигаме стена и това е! Аз съм за. Предлагам да гласуваме и да приключваме. От празни приказки файда няма. Те са за политиците, не са за нас. 

-И аз съм да гласуваме. – обади се Инкасото- Много приказки изрекохме, а чашите ни стоят пълни. Не може така.

-Твоята специално е празна. – засече го Марин.

- Малеее. Добре, че ми каза. – сепна се Инкасото и си наля ракия. – Ето виждате ли докъде водят празните приказки. Човек се улисва и чашата празна му остава. Аз викам да вдигаме стена и да се приключва.  Не мое секи да се размотава из наше село и баба Пръввка да му пържи яйца. Тая работа така не става.

-Що бе Цане? Едни яйца не са голема работа. – рече баба Пръвка, докато изкуственото и чене се бореше с парче суджук, като гатер с чвор.

-Голема са бабо Пръвке. Днес ще са яйца. Утре ще е прасето.  То така се почва.

- Ааа прасето си не давам. – отсече баба Пръвка- То е за внуците.

-За да опазиш прасето ни трябва стена.-агитира я Инкасото.

-Е тогава и я съм за стената.-отсече баба Пръвка.

-Я чакайте! – рипна Дядо Стоян.-Така не може. И в гласуването, като във всяко нещо трябва да има ред. Бай Добри, я дай един кашон! Всеки ще напише на едно листче за или против стената е. Сгъва го и го пуска в кашона. После ще преброим бюлетините.  

-От къде сега да ти търся листче бе, дядо Стояне?-обади се Цоло.

-Бай Добри ще даде на всеки.

-Бай Добри това, бай добри онова. Аз да не съм избирателна секция.

-В момента си, така че не се обяснявай, а действай.- викна Полковникът, сякаш строяваше рота войници.

Бай Добри, като редник от запаса не чака втора команда. Набързо намери кашон. Извади стара овехтяла тетрадка и раздаде на всеки по един лист от нея.

-Сега, помислете! Пишете и слагайте в урната. – разпореди Полковникът.

-С к,во да пишем като немам химикал. – обади се Данчо Гърка- Аз да не съм чиновник, та да ходим се с химикал у джеба.

-Бай Добри пусни един химикал да обикаля хората.-издаде нова команда Полковникът.  

-Аз от двадесет години химикал не съм виждал. Ползвам молив.

-Ползва молив, та да не моа го хванат данъчните. – обади се Данчо Гърка.

-Ти па все много знаеш.

-Знам ами. От както съм се родил знам, че ще умрем. Ти това знаеш ли го или само го подозираш?

-Я стига бре академици! – викна Полковникът -Какво се дърляте като палета. Тук къде по – важни въпроси се решават. Добри, дай моливът и да се захващаме за работа!

Бай Добри свали моливът, който седеше забучен зад ухото му и го сложи на близката маса. За половин час се възцари тишина в Хоремага. Чуваше се само как моливът драще по белите листа. Такова чудо никой не помнеше да се е случвало. Селяните ставаха и пускаха импровизираните бюлетини в кашона, след което с доволни физиономии сядаха по местата си и начеваха мезето и ракията с настървението на гости на новобранска вечер.

Когато и последният човек гласува дядо Стоян се изправи и обяви:

-Сега трябва да изберем избирателно комисия, която да преброи бюлетините и да обяви резултатът.

-Чакай бре дедо Стояне! Ние да не сме в Народното събрание. – скочи Инкасото – Брой там и да се приключва тая мъка.

-А не. Така не може! – отсече дядо Стоян- Ние не сме Народното събрание. Ние сме селското събрание и това е нещо много по – важно от онази сбирщина в Парламента.

Кръчмата избухна в ръкопляскания.

-Дядо Стоян президент, президент. – закрещя Данчо Гърка.

-Е, стар съм за тая работа Данчо. – отвърна той като приглади срамежливо мустакът с ръка- Па и не мога толкова да лъжа като днешните ни политици. И Вълко Червенков послъгваше навремето. Знам го, ама в сравнение с тия е направо светец, така че да не се отклоняваме от дневният ред ами да изберем тричленка която да преброй бюлетините и обяви резултатът.

-Еми то е ясно. Аз предлагам Дедо Стоян, Полковникът и Марин Опакото, та да не каже после, че имало изборни машинации. – отсече Данчо Гърка и отпи ракия от чашата си доволен от себе си.

-Други предложения има ли? – запита Дядо Стоян.

- Няма – обади се Цане Инкасото.- Давай да гласувам и да се свършва тази мъка.

-Добре. Кой е за предложената комисия да гласува.

Вдигна се гора от ръце.

-Против.

Вдигна се само една ръка. На Марин Опакото.

-Марине, ти защо? – запита Дядо Стоян.

-Е ти па дедо Стоене, като, че ли незнаеш-обади се Данчо Гърка – Марин си върви се на кестерме. 

-Не искам да участвам в нещо, което е против моите принципи. – поясни Опакото.

-Айде сега и на принципи го ударихме. Принципът на демокрацията е един. Мнозинството ебава мамата на малцинството, така че Марине няма как. Участваш.  - не се предаде Гърка.

-Данчо е напълно прав. – съгласи се дядо Стоян – не може така да бягаш от отговорност Марине. Щом народа те избра ще трябва да участваш.

-Хубаво. Ще участвам ама да знаете, че не съм съгласен.- предаде се Марин.

-Знаем, знаем. Ти си все на опаки. – обади се Цане Инкасото, докато надигаше поредната чаша с ракия.

-Добре. Стига дебати! Ние отиваме да броим бюлетините,  – отсече Дядо Стоян.Грабна кашона с бюлетините и тримата влязоха в задната стая на бай Добри.  

-Бай Добри, абе пусни някаква музика за душата и дай вино, че ни пресъхнаха гърлата от тия избори бре. – извика Цане Инкасото.

Бай Добри само това чакаше. По лицето му се разля блага усмивка и той се втурна да обслужва масите с пъргавината на млада булка, а от преддемократичния му грамофон зазвуча песента „Панаири, панаири“ на Лили Иванова. 

-А, точно на място я пусна тая песен. –обади се Цоло Комбаинера – То по – голям панаир от нас има ли?

-Ааа има има. Ония у Парламенто, са по от нас. – поясни Цане Инкасото.

-Онова там и цирк, бре. Не е панаир. – уточни Цоло.

-Мен ако питаш онова там и цирк не е, ама си е живо порно. – доизясни жанра Данчо Гърка.  

-Данчо явно ги разбира тия работи щото само порно гледа.-засече го Цане.

-Абе то едното гледане му е останало на него. – добави Цоло.

Всички избухнаха в смях.

-А па вие. Данчо си нема друга работа, та че ви гледа порно. Такова нещо съм гледал преди тридесет години сигурно за последен път. Лигава работа. Аз не гледам, а работя.

-Къде? В Гърция ли?

-Не ми напомня Цане за тия тъмни времена, че ме стяга под лъжичката.

Нов смях огласи кръчмата. В този момент се появи комисията. Пръв вървеше Дядо Стоян стиснал кашона пред себе си, сякаш носеше икона.  След него Полковникът изправен и стегнат като гвардеец. Липсваше му само командирския кортик. Шествието завършваше Марин Опакото, който даваше вид на човек, който се чуди как е попаднал в тази смахната компания. В кръчмата настана тишина. Чуваше се само тракането на изкуственото чене на баба Пръвка, което упорито се бореше с дебело парче суджук. В стремежа си да приключи по – бързо борбата тя увеличи оборотите и то затрака като кастанети, което още повече я сконфузи.

-Бабо Пръвке, спокойно бре! Ще се умориш. –обади се съчувствено Гърка. – Те ще те изчакат. Нямаме бърза работа.

-Е, за теб това е абсолютно сигурно- подкачи го Цане.

И преди Гърка да отговори баба Пръвка успешно сдъвка парчето. Прокара го с дълга глътка вино и в кръчмата настана тишина.

-Така. Вече можем да обявим резултатите. – започна дядо Стоян- Гласували 68 човека. За вдигането на стената 67 гласа. Против – един. Въздържали се няма. Това значи, че вдигаме стена.

- Аз предлагам да прокопаем канал пред нея и да го напълним с вода- - веднага се обади Капитана.

-Капитане, такива да ги нямаме. Твоите лодки си ги пускай в реката. – отсече Полковникът- Ще ни издавиш с тоя канал.   

-Аз ще осигуря камъните. От вас труда – рече Цоло Комбайнера.

- А аз ще я изрисувам. Не може една гола стена да стои в полето. – обади се Художникът. Викаха му така, защото навремето, беше убедил Председателят на ТКЗС-то дядо Стоян да му позволи да изрисува краварникът от вътре с цветя. Според него така кравите щели да дават повече мляко, щото ще се чувстват сред природата доволни и щастливи.Той друго и не можеше да рисува. Само цветя.  

      Една седмица се затвори в краварникът и рисува неуморно като възрожденски зограф – макове, кокичета, минзухари, хризантеми. Всичко това украси стените на старият краварник. И стана чудо. Хората не оценяваха сериозно неговото изкуство, но кравите явно бяха на друго мнение защото след месец млеконадоя вярно се покачи. Дядо Стоян цъкаше с език и не можеше да повярва какво се случва. Съселяните му недоверчиви и скептични по природа сега взеха да го канят да изрисува и техните плевни и обори. И Художникът тръгна по къщите да сее семената на своето изкуство. Не мина и година и всички селскостопански постройки на селото бяха изрисувани с цветя, които дъждът и снегът не можеха да отмият. Село Плешивец стана най – цветното село в Северозапада. 

- Ами това е. Вдигаме стената. Срок – сто и осемдесет дни. Канал няма да има. Художникът може да рисува. – обобщи Полковникът решението на събранието.

-А кой ще я открие?-обади се Гърка.

-Какво имаш на предвид бе Данчо.

-Ами такъв стратегически обект не може да мине и замине в историята. Трябва да поканим някой да я открие.

-Кой?

- Пинк Флойд примерно.

-Те пеят само при събаряне на стени. Не става.

- Аз съм за Весна Змиянац. Его къде е Сърбия. – предложи Гърка.

-Ами язе съм за Лепа Брена – обади се Инкасото- Ама и на двете не моем платим, така че мани откриването. Важно е стена да има.

-И ще има –отсече Дядо Стоян-А сега наздраве съселяни! Орли мой. Да пием за стената, която ще изградим и която ще ни пази от нашествениците. 

-Наздраве!- ревна в отговор цялата кръчма.

         И се започна. Бавно и полека стената взе да расте. Камък по камък.  В началото несигурно като млада фиданка, а после все по – уверено като стар, обрулен от ветровете и годините дъб. Напред вървяха селяните и зидаха, а зад тях Художникът и рисуваше. На някои места за пръв път си позволи волности и вместо цветя изрисува дървета. Вярно. Не му се получиха много успешно. Повече приличаха на телеграфни стълбове, но съселяните  не му държаха карез  и окуражително го потупваха по рамото в знак на подкрепа, че се опитва да разчупи рамките на своето творчество.

        И след шест месеца събитието се случи. Стената беше готова. Висока, здрава и цветна. Сутрин слънцето първо нея огряваше, а вечер се скриваше зад стената бавно и достолепно като уморен воин.

        В първият ден, когато беше готова цялото население на село Плешивец излезе да посрещне изгрева, вперило взор в нея. Когато първите лъчи на слънцето я целунаха нежно като любовник своята любима Гърка не издържа и каза:

-Това нещо си иска откриване. Голямо, грандиозно и напоително.

В голото поле гласът му прозвуча като зов на тръба.

-Абе вие само ми дайте поръчките и всичко ще е готово за когато кажете.- веднага се обади бай Добри, надушил добра печалба.

-Това е най – лесното. Организация трябва. – обади се Полковникът.

-Организацията е ясна. От мен имате едно прасенце.- включи се Цоло Комбайнера. – Бай Добри ще го изпече и приготви.

-Иска ли питане.- обади се Бай Добри.

- От мен имате Пинк Флойд. – каза Инкасото. – Не моем ги доведем, но земам уредбата и пускам Стената на макс. Кой, че ме спре?

-Ракията се носи от мен – обади се Капитанът.

-Аз осигурявам виното- рече дядо Стоян.

-А аз ще изрисувам чашите на бай Добри с цветя. – отсече Художникът и поясни – Цветно трябва да ни е тържеството. 

-Цветно трябва и да ни е на душата- отсече Инкасото.

-Ей освен инкасатор бил и поет.

-Треба да извикаме и поп Андрей. – каза Данчо Гърка.

-Що бе? Да не е умрел некой? – почуди се Инкасото.

-Умрела ти е мисълта на тебе. – констатира Данчо Гърка – Некой треба да освети тая стена бре ора. Голем градеж е това. Много пот хвърлихме по нея, та си треба и Дедо Господ да я наглежда.

-Арна идея. – одобри Цоло Комбайнера- Понекога ти се чудим от къде ги раждаш такива. Като ялово дърво си дето вземе та цъфне изневиделица.

-Вие сте луди бе- обади се Марин Опакото.

- Моа да сме луди, но  сме убави.- отсече Данчо Гърка. 

         И приготовлението се започна. Една седмица кипеше неуморен труд по организация на събитието. Накрая в една слънчева и топла есенна неделя цялото село се събра пред стената. Бай Добри печеше кебапчета и други благинки върху скарата. Отделно от това прасето на Цоло кротко се въртеше на чеверме под зоркия поглед му поглед. От уредбата на Цане Инкасото Пинк Флойд продираха безоблачното небе, а виното и ракията се лееха като пролетен дъжд. Поп Андрей, висок колкото топола и едър като стогодишен дъб, с развята от вятъра коса и изцъклени от ракията очи освети стената. Гласът на попът бе толкова мощен, че подплаши врабчетата от близките дървета и те излетяха като ескадрила изтребители към синьото небе.  Веднага щом приключи се обади Цоло Комбайнера.

-Тая стена треба да се тества. Ей сега, че докарам черешовото топче от къщи и че гръмнем по нея, та да видим к,во сме построили  и пазили ни Господ.

-Не богохулствай Цоло! – обади се поп Андрей и го изгледа с поглед, който можеше да стругува стоманено желязо.

-Извинявай Дедо Попе, ама кръвта юнашка не трае. У мойта рода има Ботьова кръв, та не моа се стърпим да не гръмна с топчето. – и като каза това тръгна с бърза крачка към къщи. След него затича жена му да го спира, но той я прогони с ръка като досадна муха и продължи напред с обречеността на Ботьов четник.

         Сред настаналата тишина се обади Данчо Гърка.

-К,во се спекохте бре? Това, че е полезно. Да проверим к,ва стена сме дигнали. Паянтова или здрава като Берлинската.

И изведнъж напрежението падна. Селяните надигнаха чаши и отново зажужаха като кошер. 

          Не мина и половин час и мощното бучене на трактор „Беларус“  заглуши уредбата на Инкасото. Селяните обърнаха глави по посока на шума и видяха Цоло Комбайнера, с развят от вятъра перчем и революционен плам в очите да кара трактора, който дърпаше след себе си черешовото топче. В този момент патриотичното чувство на поп Андрей, възпламенено от изпитата ракия изригна като заспал вулкан. Той бръкна под расото. Извади пистолет и гръмна три пъти във въздуха.

-Ей, ей – извика пред смаяните погледи на селяните – Няма нищо по – хубаво от това да видиш българин, който не е забравил за какво са мрели дедите му.

       Изпи чашата си на екс и я удари у земята със замах. Тя отскочи и се пльосна до близкото буре с ракия. Точно под чучура. 

-У такива българи се пази българщината. Затова сме оцелели толкова столетия. Това от мен да го знаете. Поп Андрей ви го казва. – рече попът. После се наведе, взе си чашата, врътна канелката и я напълни до горе.

-Да пием за нас българите, чеда мои, дето 1300 години се опитват да ни затрият! Много от народите, които се искаха да ни видят сметката изчезнаха в тъмнината на историята, а ние сме си все тук на този забравен от Господа полуостров и колкото и да ни казват, че не ставаме, ние оставаме за во век и веков. Това трябва да се полее. Наздраве, чеда мои! – завърши поп Андрей и надигна чаша.

-По убаво не мое го каже и Владиката. – отсече Данчо Гърка и го последва, надигайки чаша.   

       След него цялото село надигна чаши. Пи на екс и ги захвърли в земята, като непотребни лоши спомени.

        Точно в този момент, сякаш го беше изчислил предварително трактора на Цоло спря пред стената. Той слезе. Разкачи черешовото топче и го насочи към стената.

-Е сега, че разберем к,во сме направили. -  каза в настаналата тишина, докато палеше фитила.

-С право мерене. Огън!-провикна се полковникът.

Топчето гръмна. Селото ахна дружно, но стената си остана все така цяла, огрявана от умореното есенно слънце.

-Е сега вече може да празнуваме с отворени души. –отсече Цоло-Това, което сме построили, че го бъде. По – здрава е и от Берлинската.

 -Цане, спри го тоя Пинк Флойд бре! Много нагнетява обстановката. Иде ми да се самоубием вече.– обади се Данчо Гърка-Пусни нещо за душата!  

- Като к,во?

- Като „Лиляно моме“ например.

- Епа имаш я. – каза. Извади касетката от касетофона. Сложи друга и натисна копчето. От колоните зазвуча „Лиляно моме“. Цялото село запя.

   Лиляно моме, Лиляно,

   я стани рано призори,

   я стани рано призори

   и либето си прегърни

         Песента се издигна над стената, като лек бриз, докосна листата на дърветата и полетя в синьо небе, като изпусната въздишка.