Стивън

На съседната улица, близо до почти постоянно калния тротоар, през ноември все валеше. Времето не плачеше, то мъдруваше и причиняваше неудобство на обикновените хора. Семейство Найденови, заедно с многолюдната си челяд, едва се чудеше как да припечелят и без това мизерните си пари. Стивън, единадесет годишно момче, ходеше с прокъсани обувки, а върху палтото му се виждаха едри кръпки.

Често учителят по история го наказваше, защото обикновено не слушаше в час и разсейваше останалите.

С къса кестенява коса, но будни сини очи, той не беше много висок, но умен и обичаше музиката. Вкъщи нямаше място за пиано, а Стивън с часове можеше да слуша класика. В хола се срещаше едно разнебитено старо радио, а любимият му композитор бе Моцарт.

Като най-голямото дете в семейството на Найденови, чистеше, палеше печката, наливаше вода от чешмата на двора.

Баща му беше миньор, а майката гледаше едногодишната Бела, тригодишните близнаци Фани и Стефан.

Еднообразие имаше в изобилие. Мъглата и ревящите деца помагаха за веселата атмосфера. Момичетата от класа на Стивън бяха от различни прослойки, но най-вече от по-бедни семейства. Ала имаше една девойка, която събуди нежността в сърцето на момчето. С рижа, къдрава коса, с пола под коленете, тя вървеше по коридора, когато едно едро момче, я бутна и учебниците се разпаднаха по плочките.

-Чакай, ще ти помогна, спокойно!-чу се глас. Беше Стивън.

И чевръстите му пръсти събраха много бързо помагалата и химикалите.

И тогава погледите им се засрещнаха, а тя го дари с красива усмивка.

-Благодаря!-и побърза да се отдалечи, засрамено.

Интересът му към непознатата се роди някак толкова бързо, че дори и вятърът се учуди.

Затова той след часовете не бързаше, проследи я къде живее, а после се прибра ,бузите му горяха. Но беше весел и безгрижен.

Баба му се опитваше да намери по радиото любими акорди, защото знаеше, че Стивън има талант. Но годините и тежаха, обикновено стоеше върху фотьойла и гледаше пред себе си. Случваше се да гледа стари снимки и да плаче. Наскоро помоли съседа Георги за старата му китара и я подари на внука си. Беше архаика, но очите на Стивън светеха във възторг.

Пееше си тихо, и мислеше за Елена.

Видяха се отново в черквата, където духа на музика бе в стихията си.

Тя го погледна отначало бегло, а после се засмя. Хубави бели зъби и нежни устни.

…. Нямаха рисуване и той реши да мине покрай къщата им.

И тогава, о, чудо! Музиката!!!! Това беше той-Моцарт!

Тоновете танцуваха с рокля от цветя, Елена свиреше на пианото си, а гласът и беше меден.

Стивън замря. Емоцията превзе сетивата му и той пътуваше мислено по света.

Всеки ден скришом ходеше да я слуша.

Идваше Рождество Христово, навън беше студено и неприветливо.

Стивън пак се запъти към познатото място, където грижите отсъстваха, а обичта бе всеотдайна.

И тогава тя го видя, опитвайки се за затвори прозореца .Гледаха се като хипнотизирани.

Щеше да побегне, но един красив глас го спря.

–Стивън, спри!

Тялото му отказваше, а краката му стояха неподвижно.

Вратата се отвори

-Ела!-чу звънък тон.

Той неумело извади ръце от джобовете си и с наведена глава последва командата.

-Влез, де, ще умреш от студ!-дръпна ръката му.

Елена се усмихваше като принцеса.Младостта ги събираше.

И песента пое любовта, омагьосвайки две сърца, влюбени и честни.

За да покаже, че светът е обич!

А вярата е огън.