Страх от страха
СТРАХ ОТ СТРАХА
Тази история така ме разтърси, че и на, сега, като седнах да я пиша, козината ми настръхна.
След дълго отсъствие, за около месец се бях завърнал в страната и посетих университетското си градче. Беше ми хубаво от срещите с любими и не толкова любими преподаватели, с приятели, с врагове, с колеги и познати. Знаете как е в такива моменти, просто бях в някаква носталгична еуфория, когато пуснах монетата в шепите на застаналия пред супера клошар. Бях го вече подминал, когато чух отдавна забравен глас:
- Благодаря, колега Иванов, здрав да си!
Върнах се и се вгледах в брадясалата, изпита муцуна и веселите, засмени очи и в следващия миг го държах в прегръдките си.
Ще пропусна първите разменени помежду ни реплики, защото са резонните за такива моменти, за да споделя кой беше клошарът в моите спомени.
Старши научен сътрудник ІІ-ра степен, блестящ перспективен учен, женен за най-хубавата колежка от потока ни, изобретател, носител на няколко престижни награди за теоретични разработки. Беше се устроил в столицата. Научна лаборатория, жилище, кола и т.н.
Задърпах го веднага към вратата на най-близката кръчма, любопитен да разбера, какво го е докарало на този хал за 10-тината години, през които отсъствах от страната.
Започна без да го питам и без да изчака да ни донесат поръчката:
- Изненадах те, а? Ама и ти ме изненада с появата си. Да не си решил да се връщаш в този батак? Не си ли? Добре, не го прави!
Налях от каничката с червено вино и го гледах тъжно и мило, а той отпи и продължи:
- Май от онази конференция не сме се срещали. Помниш ли, тогава убих рибата с онази нано-технология. Една година след това твоята любимка ме заряза, в буквалния смисъл. Връщам се след една задгранична командировка и ни нея, ни дъщеричката ни. Обади ми се след три дни, че ще живее с някакъв там аташе, на майната си. Набързо се разведохме, подписах за дъщеричката и от тогава само едно лято за три дни съм ги виждал. Както и да е, нито съм първият, нито ще съм последният.
Използвах паузата, за да подбутна чинията с кебапчетата към него, да му допълня чашата, и тъкмо се чудех, какво утешително да измрънкам, и той продължи:
- Забих се в лабораторията и изобретих бая неща, а събота и неделя кръстосвах планините. И изведнъж от една гора се появи едно създание с раница. Очите ù езера, косите ù сламени. Знаеш ме какъв съм, прималя ми. Не мина месец и я отведох в Гражданското, а до годината ни се роди и син. Тя работеше като фармацевт и го гледахме с домашна помощница.
Докато разказваше това, лицето му засия, очите му искряха и ме гледаха топло, топло... После въздъхна, погледът му се сведе, избърса си очите с юмруци, както децата правят и ме попита проглушено:
- Вярваш ли, че змия може да те прокълне?
Погледнах го учудено, врътнах неопределено глава, а той:
- И аз не вярвах, ама слушай! Малкият беше навършил три и вече го взимахме на излети по Витоша. На една от почивките, след като похапнахме, заспа в полите на майка си, а аз си взех тояжката и тръгнах да се разхождам наоколо. Кой ме караше да го надигам този камък, а под него цяло кълбо малки змийчета. Нищо не ми правеха, а аз със тоягата, пата-кюта ги избих. И тогава се появи змията. Не ме нападна, а се втренчи в мен. Въпреки че държах тояга, аз заднишком отстъпих. И това беше.
Докато ми говореше, погледът му беше някъде в нищото зад рамото ми. Като спря, ме погледна в очакване да кажа нещо, ама какво можех да кажа аз, само слушах и продължих да слушам останалата част от разказа му:
- Беше лятото и тя си беше отишла заедно с детето при поболелия ù баща. Имаха голяма къща, точно до входа на централния плаж. Тъстът, откак се споминала майка ù, направил долния етаж на магазини и офиси, и живееше от ренти. Ама добре си живееше: там круизите му, мацките му и други там работи. С жената се чувахме по няколко пъти на ден.
Някъде след 20-тия ден, малко след обяд, дигам аз, а тя реве, нищо не можах да ù разбера от началото: детето в болницата, в кома. За по-малко от четири часа бях при тях. Не можа да осъмне, милото. Лекарите нищо не можаха да напишат в смъртния акт. Не мина седмица, почина и тъстът, и пак смъртен акт без диагноза. Аз се прибрах в София, а тя остана да урежда наследството, защото братя и сестри нямаше. След няколко дни ми звънят от тамошната полиция, да се явя.
Паузата, която тук направи, не беше за да се включа, а само за да си поеме дъх, защото явно напрежението в разказа го задъхваше. Това продължи само миг:
- От омраза към баща си ли, от лакомия за наследството ли, да вземе да реши да го трови бавно, с малки дози. Нали е фармацевт, преди време още забъркала уж някакъв цяр за ишиасът му. Като си отишли лятото, му увеличила дозата, ама него ден чашата изпило детето, а не той. Така и не издаде състава на отровата. Дадоха ù 15 години, ама тя се побърка и сега е някъде в някоя лудница.
- Ами ти – след едно продължително чудене, най-после успях да промърморя нещо аз.
- Аз ли? Нали ме видя: върнах се тук, уж да преподавам, но се пропих и напуснах. Сега нямам страх, ни от смъртта, ни от нищо... или май ме е страх от самия страх... ако дойде отнякъде... ама едва ли има за какво!
© Лордли Милордов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Ани, защо четеш такива гадости. Аз не съм си го препрочитал, след като го написах.
-
Да, Естрея, този разказ и аз предпочитам да не препрочитам.
-
Разтърси ме! Не съм го чела и понеже познавам само веселяшката ти страна, този текст все едно не е твой! Много хубаво си го написал!
-
"Страх от страха" е разказ, който дори на мен ми е страшно да препрочита. В него са обединени съдби на двама души, но всичко е действително. Благодаря за отзива ти, Кали (Дани)!
-
На Елена и Бонка благодаря за отзивите. Идеята ми наистина беше за смразяваш страшен разказ и по тази причина, усещането къоето съм предизвикал ме удовлетворява.
-
Много майсторски и настръхващо...браво!
-
Вече няма да правя така, Любар!
-
Разтърси ме!
-
Поздравления!Ама си го изрисувал тоя страх-чак страх ме хвана!
-
Пу, пу, да не дава Господ!
-
Благодарности за отзивът ти, Дон МакБъч!
-
Браво, бе човеко! Ти си видял живота! Наистина браво!
..."така преминава световната слава" -
Така е, Злати...изборът е най-голямото предизвикателство и слава Богу, че ни е дадено!
-
Не знаем какво ще се появи пред нас като избор... и като изберем всичко се променя... Много увлекателен разказ!
-
Благодарности, Вихра за отзива. Отзивите са единственият ми ориентир и всеки един ме радва.
-
Хареса ми темпото. Интересен разказ. Не разтакаваш. Браво!
-
Двата ти отзива много ме зарадваха, Жанет. Това което мога да ти обещая са повече весели, отколкото страшни текстове.
-
Покъртителна история! Ще се пошегувам и ще кажа - и мойта козина като твоята
обаче... чукам на дърво. Не се знае на къде ще те завърти живота 
Добре дошъл и от мен!
Ще чакам с интерес следващата ти публикация в САЙТА -
Благодаря ви, Дани и Снежа, за топлото посрещане в този, нов за мене форум!
-
Я гледай ти, кой се появи
Браво за разказа! Майстор си! -
Хареса ми начина,по който си разказал тази страховита история.Повярвах.Даже изпитах желание да помогна на този нещастник.Представяш ли си,да пожелаеш да помогнеш на литературен герой.Но защо все пак той проси там,където го познават.Може би търси помощ от тези, с които е направил своите"бая открития".Не жълти стотинки ,а подкрепа.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
