Страх от страха

СТРАХ ОТ СТРАХА

            Тази история така ме разтърси, че и на, сега, като седнах да я пиша, козината ми настръхна.

            След дълго отсъствие, за около месец се бях завърнал в страната и посетих университетското си градче. Беше ми хубаво от срещите с  любими и не толкова любими преподаватели, с приятели, с врагове, с колеги и познати. Знаете как е в такива моменти, просто бях в някаква носталгична еуфория, когато пуснах монетата в шепите на застаналия пред супера клошар. Бях го вече подминал, когато чух отдавна забравен глас:

         - Благодаря, колега Иванов, здрав да си!

Върнах се и се вгледах в брадясалата, изпита муцуна и веселите, засмени очи и в следващия миг го държах в прегръдките си.

            Ще пропусна първите разменени помежду ни реплики, защото са резонните за такива моменти, за да споделя кой беше клошарът в моите спомени.

            Старши научен сътрудник ІІ-ра степен, блестящ перспективен учен, женен за най-хубавата колежка от потока ни, изобретател, носител на няколко престижни награди за теоретични разработки. Беше се устроил в столицата. Научна лаборатория, жилище, кола и т.н.

            Задърпах го веднага към вратата на най-близката кръчма, любопитен да разбера, какво го е докарало на този хал за 10-тината години, през които отсъствах от страната.

            Започна без да го питам и без да изчака да ни донесат поръчката:

           - Изненадах те, а? Ама и ти ме изненада с появата си. Да не си решил да се връщаш в този батак? Не си ли? Добре, не го прави!

            Налях от каничката с червено вино и го гледах тъжно и мило, а той отпи и продължи:

          - Май от онази конференция не сме се срещали. Помниш ли, тогава убих рибата с онази нано-технология. Една година след това твоята любимка ме заряза, в буквалния смисъл. Връщам се след една задгранична командировка и ни нея, ни дъщеричката ни. Обади ми се след три дни, че ще живее с някакъв там аташе, на майната си. Набързо се разведохме, подписах за дъщеричката и от тогава само едно лято за три дни съм ги виждал. Както и да е, нито съм първият, нито ще съм последният.

            Използвах паузата, за да подбутна чинията с кебапчетата към него, да му допълня чашата, и тъкмо се чудех, какво утешително да измрънкам, и той продължи:

          - Забих се в лабораторията и изобретих бая неща, а събота и неделя кръстосвах планините. И изведнъж от една гора се появи едно създание с раница. Очите ù езера, косите ù сламени. Знаеш ме какъв съм, прималя ми. Не мина месец и я отведох в Гражданското, а до годината ни се роди и син. Тя работеше като фармацевт и го гледахме с домашна помощница.

            Докато разказваше това, лицето му засия, очите му искряха и ме гледаха топло, топло... После въздъхна, погледът му се сведе, избърса си очите с юмруци, както децата правят и ме попита проглушено:

          - Вярваш ли, че змия може да те прокълне?

Погледнах го учудено, врътнах неопределено глава, а той:

          - И аз не вярвах, ама слушай! Малкият беше навършил три и вече го взимахме на излети по Витоша. На една от почивките, след като похапнахме, заспа в полите на майка си, а аз си взех тояжката и тръгнах да се разхождам наоколо. Кой ме караше да го надигам този камък, а под него цяло кълбо малки змийчета. Нищо не ми правеха, а аз със тоягата, пата-кюта ги избих. И тогава се появи змията. Не ме нападна, а се втренчи в мен. Въпреки че държах тояга, аз заднишком отстъпих. И това беше.

            Докато ми говореше, погледът му беше някъде в нищото зад рамото ми. Като спря, ме погледна в очакване да кажа нещо, ама какво можех да кажа аз, само слушах и продължих да слушам останалата част от разказа му:

          - Беше лятото и тя си беше отишла заедно с детето при поболелия ù баща. Имаха голяма къща, точно до входа на централния плаж. Тъстът, откак се споминала майка ù, направил долния етаж на магазини и офиси, и живееше от ренти. Ама добре си живееше: там круизите му, мацките му и други там работи. С жената се чувахме по няколко пъти на ден. 

             Някъде след 20-тия ден, малко след обяд, дигам аз, а тя реве, нищо не можах да ù разбера от началото: детето в болницата, в кома. За по-малко от четири часа бях при тях. Не можа да осъмне, милото. Лекарите нищо не можаха да напишат в смъртния акт. Не мина седмица, почина и тъстът, и пак смъртен акт без диагноза. Аз се прибрах в София, а тя остана да урежда наследството, защото братя и сестри нямаше. След няколко дни ми звънят от тамошната полиция, да се явя.

            Паузата, която тук направи, не беше за да се включа, а само за да си поеме дъх, защото явно напрежението в разказа го задъхваше. Това продължи само миг:

          - От омраза към баща си ли, от лакомия за наследството ли, да вземе да реши да го трови бавно, с малки дози. Нали е фармацевт, преди време още забъркала уж някакъв цяр за ишиасът му. Като си отишли лятото, му увеличила дозата, ама него ден чашата изпило детето, а не той. Така и не издаде състава на отровата. Дадоха ù 15 години, ама тя се побърка и сега е някъде в някоя лудница.

          - Ами ти – след едно продължително чудене, най-после успях да промърморя нещо аз.

          - Аз ли? Нали ме видя: върнах се тук, уж да преподавам, но се пропих и напуснах. Сега нямам страх, ни от смъртта, ни от нищо... или май ме е страх от самия страх... ако дойде отнякъде... ама едва ли има за какво!