СТУДЕНО-2: КАПИТАНИ НА ФРЕГАТИ

Тази сутрин Нина не дойде на работа. Случвало се е и друг път, но обикновено ми казва предварително. Ние нямаме болнични, не ни осигуряват, работим на граждански договор, както му казват, малко сме нелегални, но не сме недоволни. Напротив. Не е напълно вярно, че хора като нас нямат права. Ние сме се отказали от правата си в името на правото. Но това е сложна работа. Ние с Нина сме чистачи на градската тоалетна до пазара. Това е длъжността ни от известно време. Вярно е, че за да я заемем, не сме се явявали на конкурс, но и милионерите не ги назначават. Освен, може би, в България. Ние с Нина сме граждани на Европейския съюз и като такива се държим един за друг; засега не сме въвели еврото като парична единица, но и това ще стане, ако излезем от зоната на здрача и влезем в еврозоната.

Ето, днес аз ще я замествам.  По мое време на това му се викаше „вътрешно съвместителство”, демек ще заемам и моята, и нейната позиция.  Това не е съвсем по устав и шефът ще ме смъмри, ако разбере, но няма начин. Тоалетните трябва да се чистят. Между единайсет и дванайсет часа почти нямаме клиенти. Няма как да ме засекат, че чистя женската тоалетна. По-точно женското отделение, женското крило на нашата градска тоалетна. Не може да го объркате – женското отделение е вляво, а мъжкото – вдясно. Ако сте жена, ще забележите, че в розово-червено е нарисувана голяма стрелка, сочеща стълбите надолу вляво; пише голямо „Ж”. Обратно – със синя стрелка, над която стои буквата „М”, е посочен десният край на тоалетната. Той е за мъже. Червеното е женски цвят, синьото е мъжки цвят – това обясняваме на пияниците, които объркват входовете. Случвало се е да ни посещават и пияни жени. В интерес на истината, женският пол употребява по-малко концентриран алкохол. Поне откакто аз заемам тази длъжност. Не че този пол се е уплашил от мен и е зарязал концентратите – не. Не и че не съм в състояние да уплаша жена или дори мъж – не, не. Просто откакто заемам длъжността, вече имам и наблюдения, та откакто фиксирам посетителите, установих безусловно, че жените доста по-рядко посещават заведението в очевидно нетрезво състояние. За неочевидните неща не мога да говоря.

Че е студено, студено е. Такова беше и по Нова година. Нина не се страхуваше от студа, увиваше се като матрьошка с разни шалове и кърпи; тя си и приличаше на матрьошка. Защо пълнееше, така и не можах да разбера. От година на година ставаше все по-дебела. Ясно е, че не е от храната, но едва ли е и от липсата й. Нещо я пълнеше отвътре. Бузите й ставаха все по-бледи и по-големи, а очите й сякаш хлътваха навътре, за да се скрият от света. Понякога се чудех как ли ще вижда след някоя и друга година, макар да съзнавах, че е глупаво човек в нашето положение да мисли за бъдещето.

Но студеното време не беше в състояние да уплаши Нина. Колко пъти е идвала на работа с посинял нос, смърка, носът й тече, бърше сополите с опакото на ръката и пак е на поста си. Нина мрази студа, споделяла го е с мен. За нея той е само на крачка от смъртта, предверие на ада и ледено присъствие на самотата. Да, тя мразеше студа от сърце и тъкмо за това не му позволяваше да я плаши. Гонеше го с книги, както навремето са гонели злите духове с огън. Затова все казваше: „Ще те стопли”, когато ми даваше книга назаем.

Капитаните на фрегати наистина ме постоплиха. Изпих две чаши липов чай вкъщи и заедно със сухарите, които си произвеждах сам, успях да изчета книжката до към три и нещо сутринта. Беше ми много интересно: море, капитани, силни хора, пирати, туземци, съкровища, саби, красиви жени и откривателства. Колко смели и решителни хора са обикаляли света преди години! А корабите им са били като черупки в сравнение с днешните. Трябва да си доста луд, та да тръгнеш из непознатия свят, придружен от група бивши затворници, за да откриваш нови земи, където може да те изпекат и да те изядат за обяд като див заек.

Исках да й върна книгата. Винаги и връщах книгите. Твърдеше, че ги намира в нейното крило на заведението, но аз я подозирах, че ги взема отнякъде – или от библиотеката, или от площад „Славейков” й подхвърляха по нещо... Нямаше как всяка седмица да се сдобива с нова книжка. Не я питах, защото знаех, че това я държи над повърхността; пък и не ме интересуваше особено: всеки има право да живее чрез нещо, щом вижда смисъл в това. Преди време и аз й заемах книги, но после ги дадох на един търговец да ги продава. Даде ми четирийсет и четири лева за около 50 книги. Вече ги бях чел. Сега ако ме питате, сгреших. Трябваше да си запазя поне десетина, та да си ги препрочитам.

Навремето дядо ми четеше две книги. Четеше ги отново и отново: доколкото си спомням, пред последните три-четири години от живота си само тях четеше. Бяха сборници с приказки. Имаше рисунки. Мърдаше устни и четеше. Не четеше на глас, не сричаше, но обичаше да мърда устни, когато възприемаше словото. Когато скришом го наблюдавах, мислех си, че по този начин той си говореше с героите от приказките, заживяваше в техния свят и ставаше част от истории, в които никога нямаше да се разболее или да умре. Хубавите приказки никога не завършват със смърт.

А повечето от капитаните на фрегати измряха. Едни се удавиха, други ги убиха, трети се разболяха от скорбут. Затова исках да питам Нина защо си въобразява, че точно тази книга, в която толкова силни и смели мъже измират като мухи, ще може да ме стопли. Дали пък нямаше предвид да разкъсам страниците на книжката и да ги запаля в ламаринената кофа, служеща ми са зимна печка, и така да се стопля? Едва ли.

Това ме подсети за работата ми. Наближаваше дванайсет, в двете крила на заведението нямаше никой. Напълних кофата и влязох първо в женската част. Не знаех, че и там драскат по вратите. Същите глупости. Хм. Човек се учи, докато е жив: жените може и да не пият като мъжете, но мислят почти като тях. Обърсах с парцала и люснах водата. Стига толкова. Ред е на на мъжкото крило.

Ще събирам днес таксите и за двете отделения на заведението. Когато Нина се върне, ще й дам дела й. И друг път към го правил. И тя го е правила за мен. Добре работим заедно. Трябваше да минат тридесет и кусур години, за да започнем да се разбираме. Някои хора приличат на кестени – проглеждат тъкмо преди да паднат и да умрат. В София има много кестени.

Длъжността, която заемам напоследък, ми даде да разбера, че в едно отношение хората си приличат напълно. Допускам дори, че онези хора отвъд океана произвеждат в заведения като моето същия продукт като нас, европейците. И какъв е смисълът тогава да бъдем зли, да се въоръжаваме, да се държим като мерзавци и да подливаме вода на другите; какъв е смисълът да заемаме повече пространство, отколкото ни е нужно, при положение, че произвеждаме един и същи резултат. Затова само талантливите хора могат да създават нематериални неща.

Но не мога да го докажа.

Утре ще кажа на Нина, като се върне, че съм открил свързващото звено: това, което приобщава хората, което ги прави идентични – бедни и богати, красиви и грозни, щастливи и нещастни. Не е малко да направиш такова откритие. „Прав си”, сигурно ще ми отвърне тя, защото беше чиста жена и знаеше кога да се съгласява. „Ти си открил хикс бозона на човешката раса”, ще добави, а аз ще се досетя, че ми прави комплимент, защото принципно талантът няма маса. Ето така ще стане: ще си седим в студа на пейката до заведението край пазара, ще обсъждаме капитаните на фрегати и ще намираме толкова много общи неща, че накрая ще се слеем и със снега, и с вятъра, а черните клони на дърветата с гаргите по тях ще ни правят покрив.  Човек без покрив не бива.