СТУДЕНО

- Студено стана тези дни – казва моята събеседничка. Седнали сме на една пейка близо до пазара.

- Нормално е, зима е – казвам, за да поддържам разговора. Не сме се виждали едва от вчера, няма кой знае какво да си кажем. Нина, както се казваше жената до мен, се беше увила като матрьошка и изглеждаше смешно. Тя си изгледаше смешно и без да се увива така, но този път беше особено убедителна.

- Миналата зима не беше толкова студено. Само десетина дни падна под нулата и после си беше приятно – настояваше сякаш тя, като че ли това имаше особено значение. Надявах се сега да не тръгне приказката около Емо Чолаков, Любка Кумчева, Минчо Празников или някоя друга синоптична звезда от телевизионния екран. Откакто станахме член на Европейския съюз, знам повече за времето в Испания, отколкото в Габрово.

Замълчахме, което си беше обещаващо – означаваше или промяна на темата, или сбогуване. И двата варианта ме удовлетворяваха. Беше ми студено – вероятно от времето.

- Имам цели две книги, почти запазени – подхвана Нина отново. – Хората ги оставят. Чудя им се, защо ще посещават заведението с книга в ръка, а после ще я оставят ей-така, като да е непотребна вещ. Едната я прочетох почти на един дъх.

- За какво се разказваше? – попитах без да знам защо.

- За капитани на фрегати. Магелан, Кук и още няколко. Имаше десетина скъсани страници, но другото се четеше.

- Аз чета главно вестници – казвам, за да не остана назад. – И при мен ги оставят. То вече никой не чете вестници на хартия, хората предпочитат електронни вестници, но се намират и такива, които обичат миризмата на мастилото.

- Едва ли е от миризмата – усъмнява се в думите ми Нина. Шалът, с който е увила главата си, е прокъсан, бозав и мръсен, но тя ми се струваше чиста. Чиста жена. Затова реших, че съмнението ù е искрено.

- От какво друго? Защо според теб хората още четат книги и вестници, които не са електронни?

- Заради докосването.

Замълчах. Може и така да е. Една книга може да те докосне и без да я пипаш с ръце, но може и да не съм прав. Когато бях малък, само чрез пипане разбирах кои от копривите са парливи и кои не. Парливите ги обичаше прасето, другите - кокошките. С времето се научих да ги различавам и без да се жуля. А дядо ми ги късаше без да му мигне окото. Неговите ръце бяха така груби, че копривата не му причиняваше нищо. Беше безчувствен към нея.

- Виртуалният свят е по-съвършен – казах отново, без да знам защо.

- Сигурно затова сънуваме – съгласи се матрьошката Нина. Тя винаги умееше да се съгласява, когато не трябва.

Всъщност дядо ми не беше безчувствен към копривата. Береше я и за баба ми, която готвеше чудесна копривена чорба, скубеше я и за кокошките, и за прасето. Дядо ми обичаше копривата и не се страхуваше от нея. Трябваше да минат тридесетина години, за да го разбера.

Нина продължи:

- Аз напоследък често сънувам. Лошото е, че винаги забравям всичко, още на сутринта. Когато се опитвам да го запомня, обикновено сънят ми се изкривява, а образите в него стават различни, по-безлични. Дори фабулата на съня ми става друга. Започвам да сънувам съня си.

- Това едва ли е хубаво – отбелязвам. Чак пък фабула на съня. Аз също сънувам, но понеже знам причината, предпочитам да не говоря за това. Затова казвам: - Ще ми заемеш ли книгата, която си прочела? Тази за капитаните на фрегати?

- Разбира се – усмихна се Нина. - Ще те стопли довечера.

Стана, за да я донесе. Станах и аз. Наистина беше студено. Тази година зимата си каза думата. Потрих ръце и се залових за работа. Трябваше да почистя мъжкото отделение на заведението, както наричахме с Нина градската тоалетна. За нея беше женското.