Студеното време

- Чакай малко, ти за какъв се имаш?!

            Това възмущение беше изразено от едно момиче, което беше се изправило срещу съученика си, за да го нападне. За щастие на момчето една  жена  се намеси.

-          Писна ми от вас! – почна да крещи тя, хващайки момичето за ръката и удряйки момчето.

-          Г-жо, аз не съм виновен, нищо не съм казал... – оправда се той опитвайки се да прикрие усмивката си.

-          В атобуса сме, а не на пазар, стегнете се иначе заради вас ще катастрофираме! – занарежда жената.

В атобуса настъпи тишина. Но не за дълго... На местата стояха около двадесетина ученика. Най- отпред двама преподаватели и един възрастен шофьор.

- Слушайте ме всички, след малко ще пристигнем в хижите „Рилските езера”, искам да стоите мирно, големи сте вече, за бога, 11 клас сте!

След тези думи учителката седна на мястото си до преподавателя по история. Той я погледна с големите си кафеви очи, пълни с упрек.

-          Не трябва да се напрягаш толкова, те са големи... – опита се да я разсее той.

-          Носим отговорност за тях, не може така! – след тези думи жената обърна глава към прозореца и не продума повече.

Въпреки, че учителката вдигна поредния скандал, тишината не продължи дълго. Пет минути след обясненията, всички отново почнаха да викат. Някои се смяха, други се обясняваха, а трети се псуваха... След един час неуморни приказки, най–накрая стигнаха до мястото.

Всички тръгнаха да се обличат бурно, станаха от местата си и почнаха да се катерят, за да вземат багажа си. Ако ги погледне човек, поне за миг, щеше да си помисли, че вижда маймуни.

След десетина минути всички бяха излезнали навън, облечени с якетата си, някои стояха върху багажа си и чакаха. Гледката беше невероятна. Всички стояха насред нищото. Навсякъде имаше върхове, покрити с бял, пухкав сняг, въздухът беше невероятно чист. Макар, че беше студено, на всички им беше приятно да стоят и да се наслаждават на природата.

-          Така, слушайте всички, имаме проблем – извика преподавателят по история – Хижите са навътре в гората, ще трябва да повървим поне 20 минути. Не се разделяйте, ясно?

Преподавателите очакваха учениците да протестират и да охкат, но всички потеглиха бодро и навлязоха в гората.

Вървенето продължи повече от 20 минути. Никой не продума, накрая в края на реда се обади един от учениците.

-          Писна ми, кога ще стигнем, краката ми замръзнаха...

-          Какво се оплакваш Илиян, на мен ми замръзнаха ушите... – обади се едно рижаво момче.

-          Така е Крис, като имаш уши като на слон... – подигра се Алекс. Крис го погледна с упрек, но беше толкова уморен, че не му се  занимаваше.

-          Стига сте хленчели – скара се възрастната преподавателка по биология. Тя се обърна към своите колеги. Жената, която по – рано си беше вдигнала кръвното, докато се караше на своите ученици се държеше за преподавателя по история.

-          Какво ще правим, струва ми се, че се изгубихме.

-          Спокойно Карлина, всичко е наред...

-          Нищо не е наред Николов! – Ще замръзнем – скара се Карлина.

-          Аз предлагам да спрем и да запалим огън, скоро ще се стъмни.

-          Кристина е права – съгласи се Николов, който държеше своята колежка.

-          О, добре... Слушайте всички, ще направим нещо забавно – обърна се Карлина към учениците. Всички спряха рязко, някои без да искат се блъснаха в своите съученици. Отне няколко секунди докато настъпи спокойствие. Всички погледнаха своята преподавателка. Тя изглеждаше много по – пълна от обикновено. Голямото и палто я правеше още по грамадна, на някои им мина през ума, че прилича на мечка, особено с кафявата пухкава шапка на главата.

-          Ще запалим огън и ще пренощуваме...

-          Но ще замръзнем... – обади се едно момиче...

-          Няма да спим Радостина, никога не слушаш – упрекна я Карлина.

-          Слушайте близо сме до хижите, да тръгваме – извика Николов.

Всички импулсивно се отправиха по пътя, някои се подхлъзнаха и паднаха.

-          По – спокойно, толкова се глупави, да се убиете ли искате, тук няма наблизо лекар...- закрещя Карлина.

Хижите бяха само две и бяха три етажа. Но нещо не беше наред, беше красиво, но някак необитаемо.

Учениците отново трябваше да стоят и да чакат. Не след дълго излезе Николов.

-          Ще влезем в хижата! В едната момчетата в другата момичетата.

Хижите наистина бяха стари. Докато се качваха по стълбите дъските скърцаха. Някои се притесниха да не се срутят и да паднат. След дълги караници и разправии всички се настаниха.

Учениците трябваше да стоят на това място само три дена, но за нещастие настъпи лошо време и нямаше как да излизат и да се разхождат. Наложи им се да стоят повече време. За щастие имаше храна за един месец. После трябваше да хванат подходящия момент и да потеглят. В началото всичко вървеше добре, но след като се разбра, че не могат да излязат и ще стоят по – дълго почнаха големите скандали.

Времето ставаше все по- ужасно.

-          Какво ще правим, писна ми да стоя с идиоти тука .... – оплака се Илиян.

-          Стига си хленчил, ако искаш си тръгвай – упрекна го Алекс. – Хей дългоушко, какво правиш?

-          Стига си ме тормозил, не мога да повярвам, че ме оставиха с вас.

-          Хайде по – весело! – извика момчето, което влезе гръмко в стаята. Всички стаи бяха малки с по четири легла и по четири столчета. – Вижте какво нося...

-          Шишарки? – учудено отбеляза Илиян.

-          Точно така, схващате ли?

-          Да, схващаме, че си глупав! – каза Алекс.

-          Не, грешка, тези шишарки доказват,  че можем да излизаме, поне до другата хижа...

-          Да, хайде да ходим да видим момичетата – скочи Илиян – писна ми от тая по биология, само крещи. На всичкото отгоре влиза в мъжката тоалетна да ни крещи, какво толкова сме направили...

-          Илиян, ти използваше тоалетната хартия за да увиеш Веско като мумия... – напомни му Крис.

-          Мда, беше забавно... – спомни си Илиян.

-          Хайде, да кажем и на другите...- прекъсна ги нетърпеливо Павел.

Момчетата тръгнаха да излизат, но изведнъж почна да духа много силен вятър.

-          Хайде по–бързо! – извика Емил. Той беше по–висок от всички и беше мургав.

-          Чакай, дълъг! – спря го Павел. – Това, че съм взел шишарките не значи, че е било чак толкова безопасно.

Никой не го послуша. Всички хукнаха в към друга хижа, която беше малко по – далеч. Само Алекс, Илиян, Павел, Крис и Виктор останаха, за да се подготвят.

-          Ужас, защо така тръгнаха – учуди се Крис, който си слагаше шапката.

-          Защото са тъпи- обясни Алекс.

Изведнъж настъпи тишина, повече не се чуваха лудите викове на останалите момчета.

-          Сигурно вече са стигнали – наруши тишината Илиян – да тръгваме.

Макар, че хижата не беше толкова далеч, пътя за момчетата изглеждаше безкраен. Времето беше безмилостно, студено и мрачно. Всички почнаха да си мислят, че може би са направили грешка, но продължиха да вървят, защото  другите са стигнали.

-          Да спрем за малко, краката ми замръзнаха – извика Алекс.

-          Офф, да не сме объркали пътя?- обади се Илиян.

-          Не, ето я там хижата – обясни Крис. Всички погледнаха напред. Наистина хижата не беше толкова далеч.

-          Но защо толкова е трудно да стигнем до там?

-          Представям си другите как се забавляват при момичетата и при Николов и при Димова.

-          Боже!!! – извика Крис- Забравихме госпожата по биология.

-          Голяма работа! Тя ще се оправи. Не ми се слушат глупостите й. Отсече Илиян.

Момчетата продължиха да вървят. Въпреки, че Илиян беше толкова сигурен, почна да се уморява, вятърът прикриваше погледа му. Докато вървеше се спъна в нещо.

-          Какво стана?! – стреснато извикаха всички.

-          Какво стана, спънах с в нещо... пухкаво...

След кратко мълчание всички чуха вика на Илиян.

-          Това е госпожата по биология!

-          Как смее, тръгна без нас! –извика Алекс

-          Стига жената е мъртва – изпищя Крис.

-          Да бягаме....

Момчетата хукнаха запъхтяно. Накрая се блъснаха във вратата на хижата и без да му мислят влязоха вътре. Нямаше никой. Беше толкова пусто. Нямаше купон и ядене, другите момчета също ги нямаше.

-          Къде са всички? – попита Павел.

-          Хей къде е Виктор, нали беше с нас – извика Алекс.

Всички се огледаха.

-          Знам какво е станало всички са си тръгнали и са ни забравили – извика изнервено Илиян – предлагам да се разделим и да потърсим, ще се срещнем тук после.

В хижата нямаше жива душа. Момчетата се събраха и се спогледаха отчаяно.

-          Не мога да повярвам... Забравили са ни- почна да стене Крис.

-          Дългоушко, тихо и ние ще си тръгнем, големи сме вече!- прекъсна го Алекс.

Крис го погледна презрително, както винаги. Вече се стъмваше и времето се влошаваше. Момчетата останаха на първия етаж в стаята за събрание. Тя беше огромна, с големи маси и една голяма камина. За щастие имаше дърва.

Момчета стояха мълчаливо. Изведнъж се чу шум.

-          Какво е това – прошепна Алекс.

-          Като че ли някой отвори вратата? – обади се Илиян – Да не е Йети?

-          Ще проверя – Павел стана. Той очакваше другите да го последват, но никой не го направи. Сянката му постепенно изчезна. Чу се силен женски рев.

Крис седна в скута на Алекс и затрепера като момиченце, Илиян се хвана за главата.

-          Не мога да повярвам че те виждам! Тук ли са другите? – изстена момичешки глас.

-          Какво става Габи? – чу се гласът на Павел.

-          Стани от мен момиченце! – скара се Алекс. Крис се отдръпна сремежливо и бързо. Илиян погледна своите съученици с усмивка.

В стаята влезнаха Павел и още три момичета.

- Само вие ли сте тук? – попита презрително Габи.

- Ами не може всичко да получаваш – подигра се Илиян.

            Габи го погледна с упрек – Какво ще правим къде са всички. След дълги и саркастични обяснения на Алекс и Илиян се разбра, че в действителност само те са останали насред природата.

-          Госпожата по биология е мъртва! – каза като довършек на разказа Алекс.

-          Боже мой! – стресна се Ана.

Всички замълчаха. Може би за първи път от толкова време всички почнаха да осъзнават, че са сами.

-          Но къде изчезнаха всички? – запълни тишината Павел. Трябва да има обяснение.

-          Не знам предлагам да стоим тук докато се оправи времето – обади се Виктория.

Времето беше все така ужасно. Духаше вятър, ставаше студено и мрачно. Минаха повече от 4 дни, откакто тези ученици се бяха събрали и не бяха обелили дума помежду си. Само момчетата се събираха и обсъждаха нещо и по някое време приказваха с Габи, а момичетата се успокоява една на друга и споделяха емоционални неща.

 През тези три години те не бяха се събирали никога и не обсъждаха нищо. Алекс и Илиян бяха най- добри приятели. Клоуните на класа, вечно правеха глупави и рисковани неща, въпреки, че бяха заплашвани да ги изключат от училище, те оставаха. Алекс беше слаб и висок, с къса коса и дълъг нос, а Илиан леко закръглен и с войнишка пострижка. Крис беше умникът на класа. Той имаше рижава коса и носеше очила. Ушите наистина бяха малко големи, прякорът му беше Дъмбо. Той беше самотник в класа. Събираше се да говори с другите, но не се сприятеляваше с никой. Павел беше чаровникът на класа – учтив, общителен и красив. Всички го харесваха и общуваха с него.

Габи беше другата красавица на класа. Но не беше мила като Павел. Тя беше високомерна и властна. Всички твърдяха, че може да се събере с Павел, защото много си подхождаха на външен вид. Но той беше влюбен в друго момиче, което стоеше в стаята. Ана беше амбициозна и хубава. Имаше дълга коса до кръста. Недостатък й беше непрекъснатите й депресивни състояния, особено когато получаваше оценки по –ниски от 6. Тя беше най – добрата приятелка на Виктория.

Виктория от своя страна беше може би най- нормалната от всички. Беше висока 1,65, косата й стигаше до раменете и леко чуплива. Най –привлекателни й бяха големите й сини очи.

-          Добре и ние ще се намесим – не издържа Илиан. Той седна на земята до момичетата.  Габи го погледна високомерно. Скоро се присъедниха и другите момчета.

-          Така..., аз ще ви разкажа една тъжна история - Илиан направи тъжна  гримаса. Макар, че всички очакваха да изтърси някоя подигравка, решиха да изслушат своя съученик.

-          Когато бях малък майка ми ме биеше, тя се напиваше и ме затваряше в мазето...

-          Оо, наистина ли? – възмути се Ана.

-          Не... – усмихна се иронично Илиан – Алекс се изсмя, другите даже не бяха сигурни какво са чули. Габи гледаше втренчено и мърдаше изнервено.

-          Габи стига си мърдала – не издържа Крис. Тя стана отиде да си вземе нещо, като се върна, блъсна леко Виктория и  седна до Павел. Той я погледна учудено.

Всички наведоха глава и се направиха, че нищо не е станало.

-          Добре да обсъдим нещо необходимо – обади се Ана – например как ще се измъкнем.

-          Права е, не можем да стоим  тук цяла вечност – подкрепи я Крис.

След дълги обсъждания ,караници, подигравки всички се съгласиха сутринта да се стегнат и да потеглят, пък каквото стане...

След разговора, всички се разделиха отново. Алекс и Илиан правеха глупави и опасни номера. Алекс се беше качил на дивана и се мъчеше да направи циганско колело или нещо подобно... Крис стоеше и зяпаше през прозореца, навън където цареше мрак и по някое време отиде при Ана, която четеше някаква книга. Тя му отговаряше телеграфично и накрая той се отказа. Вики седна да играе шах с Павел. Като че ли те най- много е забавляваха. Габи стоеше изнервено до камината и хвърляше поглед към играещите шах. Накрая тя не издържа и изблъска леко Вики.

-          Викси, моля те искам и аз да поиграя с Павел...

-          Не, не беше ми приятно Вики, защо не поиграеш с нея, аз ще отида при момчетата.

Габи едвам издържа да не се развика. Направи се че е съгласна и седна на мястото на Павел. Тя се направи, че играе. Не й пукаше, че губи искаше просто да приключи.

-          Забелязваш ли нещо? – тихо прошепна Алекс на Илиан.

-          Какво?

-          Май Габриела е влюбена...

-          В кого?

-          В Павел, не виждаш ли как го преследва?

-          Хахах – има идея... Габ! Ела тук – извика Илиян

Габриела го погледна с досада.

-          Какво!

-          Слушай, току що дойде Павел и каза да отидеш в кухнята при него да му помогнеш...

Очите на Габи светнаха. Без да каже нищо тя отиде в кухнята. Видя своя съученик да налива вода.

-          Здравей!- поздрави го Габи.

-          Здрасти – поздрави я Павел, както винаги любезно.

-          Слушай искам да говорим. Аз много те харесвам и...

Настъпи тишина. Павел гледаше Габи с леко отворена уста.

-          Да знам, извинявай, но няма да стане, много си хубава, но не си мой тип. Вече харесвам друга

-          Коя? – ядоса се леко тя.

-          Не е твоя работа, не искам да казвам и без това не съм сигурен дали тя мисли същото.

Габи знаеше коя е тя. Безразличието, което изпитваше към въпросното момиче се превърна в омраза.

Вечерта приключи като всички легнаха по диваните и заспаха. За последно се чуха гласовете на Алекс и Илиян, които се хилеха като хиени.

Сутринта се събудиха в 5 ч. и почнаха да се стягат. Крис през цялото време приказваше какво трябва да вземе. Алекси и Илиян набързо взеха малко неща и досаждаха на Крис. Ана беше се приготвила по-рано и чакаше. Павел само стоеше при момчета и се смее на изцепките им. Вики се приготвяше също. Тя усети че някой стои до нея. Като се обръна видя Габи.

-          Каво има Габи? – учуди се тя.

Габи като, че ли се издразни още повече. Особено като видя големите й сини очи. Искаше да й каже много неща. Мислеше си какво толкова харесва Павел в това джудже.

-          Имаш ли нужда от помощ – усмихна се тя.

-          Не, благодаря, сега приключвам – Вики леко се зарадва. Понякога искаше да бъде приятелка с Габи. Тя положи усилия и реши да се възползва от момента.

Почнаха да си говорят и изведнъж почна да изглежда сякаш ще станат много добри приятелки.

-          Вики ще дойдеш ли да вземем нещата от кухнята. – извика я Павел.

-          Ей сега идвам Габи – тя се усмихна презрително към Вики.

-          Леле виж има бисквити „Еверест”! – отбеляза Павел.

-          Да може да ги ползваме за млякото – допълни Вики.

Павел и Виктория никога не бяха си приказвали преди. Приемаха се просто за даденост. Но скоро,  Павел забеляза как Вики се разхубавява, почна да го привлича. Тя никога не мислеше, че той я харесва, да като познат да, но нищо повече.

Не след дълго тръгнаха към другите. На Габи й се стори че са в кухнята цяла вечност. По едно време искаше да отиде там и да ги раздели.

-          Добре да тръгваме.. Всички ли се облякоха – извика Илиян. – Ана защо си гола, хахах...

Ана не му обърна внимание. Най –накрая излезнаха навън. Беше светло и спокойно и не толкова студено.

-          Защо не отидем до другата хижа? – предложи Алекс

-          Да бе, да останем там още няколко дни  - отбеляза Илиян.

Учениците тръгнаха към гората и очакваха скоро да излезнат откъдето са дошли, да открият помощ. Всички вървяха мълчаливо. Всеки си мислеше за нещо. Крис си мислеше как ще се прибере вкъщи и ще легне да спи, Ана си мислеше за някаква книга, Алекс си мислеше за някакъв номер, Илиян хем мислеше как с Алекс да напраява един номер на един блок, а същевременно си мислеше как ще се измъкнат. Вики си мислеше как да се сприятели с Габи и Павел, Павел мислеше за Вики и как като се приберат ще я покани да излизат по – често. Габи мислеше как да раздели Павел и Вики.

Времето стана по – студено, но поносимо. Крис се обади подсмърчайки.

-          Трябва да отида до тоалетна.

Всички спряха запъхтяно и седнаха да почиват.

-          Леле викс, какво време само.- Вики се обърна при гласа на Павел.

-          Да, дано скоро се приберем.

-          Ще се приберем споко – весело я насърчи той. – леле колко си почервеняла, вземи моя шал...

На единствения човек, на който не му беше студено беше Габи. Тя изгаряше от яд и злоба, особено като виждаше как Павел закриля Вики.

Крис навлезе по навътре. След като приключи понечи да тръгне. Но нещо привлече погледа му. Той спря като препариран. Насред счупените клони лежаха тела, тела на неговите съученици. Нямаше кръв но всички бяха легнали, сякаш спяха.

-          Хора... – изрева той.

Не след дълго пристигнаха при него. Помълчаха ужасено и изпаднаха в паника.

-          Каво ще правим! Това е ужасно, това всички ли са...- изпадна в истерия Ана

-          Не, не виждам Николов и Димова.  – отбеляза Павел.

-          Да, Виктор, Ивайло, Николина...-почна да изброява Крис.

Нямаше какво да се направи. Всичко беше ясно. Вероятно при опит да се премине към съседната хижа, вятърът бе объркал пътя на тези хора и студът бе отнел живота им.

Не след дълго откриха телата и на останалите. Макар, че бяха мъртви, изглеждаха като заспали, някои бяха хванати за ръце, Николов и Димова бяха се прегърнали.

Учениците бяха в паника. За първи път Алекс и Илиян се стегнаха и направиха всичко възможно, за да накарат другите да продължат.

Стъмваше се. Момчетата хукнаха да събират дърва. Момичетата седнаха и зачакаха тъжно. Те почнаха да усещат как студа ги пронизва.

-          Не може да го запалите тук – разбунтува се Крис – духа вятър в тая посока, ще стане пожар!

-          Добре, умнико, кажи тогава къде да запалим – отчаяно попита Алекс.

След дълги караници запалиха огън и седнаха.

-          Не трябва да заспиваме, ще се поддържаме будни – занареди Крис.

Всички почнаха да се карат и продължиха да се карат, защото знаеха, че това ги поддърлжа будни.

Само Ана стоеше мълчаливо. Вики се обаждаше от време на време, особено когато почнаха да обсъждат неща свързани с нея. Габи мълчеше, но стоеше  заедно с злобата, която хранеше към Вики, а Павел понякога подхвърляше грижливи думи към Вики и се присъединяваше към споровете.

-          Трябва да отида до тоалетната...- обади се изведнъж Ана.

-          Аз ще те придружа- стана Вики.

-          И аз – присъедин се Габи.

След като се изгубиха от погледа, момчетата съжалиха че не ги последваха.

-          Дъмбо, ще угасиш огъня! – заяде се Алекс.

-          Не съм Дъмбо, глупак – ядоса се Крис. Беше му писнало. Години наред Алекс тормозеше Крис и той мълчеше, но сега при тези условия не издържаше той стана рязко и тръгна след момичетата.

-          Какво става, не може да сме се отдалечили толкова – каза Вики –някой идва.

-          Здравейте!

-          Крис стресна ни! – извикаха всички.

-          Дойдох, защото ми писна от онези там...

-          Да, да, Крис тряба да измислим някакъв начин да се качим и да видим къде сме точно, на някое дърво – Ана беше хванала под ръка Крис и тръгнаха малко по – напред.

Габи и Вики останаха сами. Вики погледна с нежна усмивка Габи. Очакваше да си приказват много хубаво. Като видя усмивката на Габи и как тя понечи да проговори нещо се зарадва. Но след думите които чу се стъписа.

- Стой далеч от Павел, аз го харесвам!

- Какво? Но нищо не естанало. Какви ги говориш?

- Знаеш за какво говоря, мъчиш се да го привлечеш с тъпите си очи, само те са ти най хубавото, нищо друго.

- Не е вярно, той е просто любезен, с всички е така – отговори с болка тя.

- Хайде стига сте се бавили – прекъсна ги Крис.

Вики забърза. Времето вече наистина ставаше мрачно. Чу се писъка на Крис. Той се търкулна и падна. Когато се съвзе, той разбра, че всъщност лежи върху  ледена пързалка на езерото.

-          Дръж се!- извикаха момичетата. Но беше късно. Ледът почна да се пука и Крис потъна. Момичетата го викаха или по - точно Вики и Ана. Габи стоеше, като че ли не й пукаше. След като се разбра че са изгубили Крис, момичетата потеглиха уплашено.

-          Къде се губите бе – посрещна ги Алекс.

-          Какво се е случило? – попита Павел.

-          Къде е Дъмбо? – попита Алекс

-          Сигурно отлетял с ушите – пошегува се Илиян.

-          Изгубихме го, падна в езерото – каза Ана.

Всички замълчаха. Сякаш нещо ужасно ги прониза. Колкото и да се мразеха , те знаеха че трябва да са заедно. Павел тръгна да успокоява момичетата, опита да говори и с Вики, но тя се опита да го избегне. Габи забеляза това и се усмихна ехидно.

-          Павел аз си нараних крака, би ли...

-          Чакай, Габи сега ще го завържем с нещо –загрижи се Павел.

Учениците стояха мълчаливо цяла вечер. Чу се някакъв животински вой.

-          Супер сега ще дойде нещо да ни изяде- иронично отбеляза Алекс.

-          Трябваше да останем в хижата- каза Илиян.

Утрото настъпи. Учениците тръгнаха да се приготвят за пътя. Бяха страшно уморени, не бяха спали.

-          Ани да тръгваме – бутна я Вики –Ани..

Ани стоеше с отворени очи, никой не я беше забелязал, дългите й коси се вееха от вятъра. Всички изтръпнаха. Решиха да я оставят така. Вики се разплака. Павел я прегърна и въпреки, че се опита да се отърве остана в прегръдките му. Другите гледаха отчаяно.

По пътя Алекс и Илиян вече не се шегуваха, вървяха и не мислеха за нищо, просто вървяха. Павел държеше Вики под ръка и от време на време и подхвърляше топли думи. Габи вървеше след тях и измисляше планове. Лицето й ставаше все по – студено.

-          Какво ще правим няма да стигнем скоро – оплака се Алекс.

-          Ще вървим, няма какво друго да правим.

Този път времето мина по – бързо, но отново трябваше да седнат и да стоят будни.

-          Ние ще съберем дърва – Вики ще дойдеш ли – каза Габи. Вики я погледна уплашено, но се успокои след катно чу Алекс.

-          И аз идвам.

Те тръгнаха насред гората. Габи вървеше напред все по - решително. Странно, но изглеждаше много красива. Докато събираха съчки, Алекс изпищя.

-          Помогнете ми , помогнете ми- той беше хванат от капан, кракът му кървеше.

-          Всичко ще е наред ще извикам помощ! – извика Вики.

-          Не аз ще отида – извика Габи и тя тръгна без да чака отговор.

Мина доста време. Вики държеше на коленете си главата на Алекс. Той беше вече изгубил много кръв.

-          Трябваше вече да са тук, какво става...- почна да плаче Вики.

-          Те са егоисти – обади се накрая Алекс и издъхна.

Вики заплака и пусна Алекс. Стана и тръгна да търси другите. Когато стигна видя само огънят да гори.

-          Илиян, Павел... – почна да вика тя. – мина й най - ужасното нещо през ума – може би Габи е казала на другите, че тя и Алекс са мъртви...

-          Каказх ви, че са мъртви не мога да разбера защо трябва да се отдалечаваме – ядосваше се Габи.

-          Може да са още добре – запъхтяно вървяха Павел и Илиян.

Илиян спря. Пред тях стоеше мъртвото тяло на Алекс. Той се нахвърли върху него и почна да крещи с всички сили.

-          Алекс! Идиот събуди се!

Павел стоеше стъписан, а Габи зад него се усмихваше, но изведнъж усмивката й угасна.Започна да се надява че и Вики е мъртва.

-          Трябва да вървим Илиян.

-          Не, той беше най –добрият ми приятел няма да го изоставя.

-          Добре  ще запалим огън ...

-          Вървете!- изкрещя той- не разбрахте ли че няма да се приберем?!

-          Стига да вървим – започна да го дърпа Павел.

-          Не!

-          Габи трябва да останем. Габи ще потърся Вики.

-          Не не оставяй сама – извика свирепо тя.

-          Не си сама остани при Илиян, Вики може  да има нужда от помощ.

-          Не, тя е мъртва!

Павел я погледна подозрително и не допусна да помисли каквото и да е, реши да тръгне.

-          Павел! Стига си ревал глупак такъв - изкрещя тя на Илиян.

-          Алекс е мъртъв какво да правя?

-          Голяма работа! Не ми пука за тъпия Алекс и за теб чуваш ли?!

-          Ти си егоистка. Мислиш само за себе си.

-          Не е вярно Не ми пука само за вас дано и ти умреш!

-          Как можа да го кажеш? – Илиян стана, за да й се разкрещи още - къде отиваш?

Габи се наведе и като, че ли взе нещо.

-          Ти си ужасна. Нищо чудно, че Павел не ти обръща внимание! – Илиян усети силна болка в гърдите. Кафевите очи на Габи го гледаха злобно. После погледна към това, което му беше причинило болка. В гърдите му имаше пръчка, която държеше Габи.

-          Павел е мой! – това бяха последните думи, които чу Илиян и се строполи.

Вече слънцето се скриваше зад хоризонта. Студът отново настъпи и шумоленето на клоните на дърветата стана по – силно. Чуха се и стъпки, а след това и мъжки глас.

-          Вики!

Скоро Павел видя някакво тяло да стои облегнато на дървото. Това беше Вики.

-          Вик събуди се, Викс...  

-          Мислех че сте заминали

-          Къде без теб – усмихна се той и я взе на ръце.

-          Алекс е мъртъв.

-          Да видяхме го, Габриела и Илиян са при него.

-          При тях ли отиваме, Габриела...

-          Какво стана тя каза, че сте мъртви и двамата.

-          Да, за нея така ще е най – удобно....- каза Вики със сълзи на очите. Павел замълча. Като, че ли минаха някакви спомени през ума му.

-          При тях ли отиваме... – попита Вики.

-          Ако Илиян не беше там нямаше да отиваме... – отговори той – Стигнахме...

Той пусна вики.

-          Боже мой! Илиян.- Вики се хвана за главата и зарида.

-          Да тръгваме хайде!

-          Ами Габриела?

-          Да се оправя! – извика Павел и задърпа Вики.

Вече беше станало тъмно и нямаше как да се върви. Павел и Вики се спряха. Седнаха и се сгушиха. Трябваше отново да стоят будни. Не обелиха нито дума. Павел мислеше през цялото време за Г Габриел, дали наистина има нещо общо със смъртта на другите. Спомни си как изкрещя преди да тръгне. После погледна към Вики и забеляза, че тя почва да заспива.

-          Не Викс не заспивай, Викс... Чуй искам да ти разкажа  нещо – Сладките приказки между Павел и Виктория започнаха. Сякаш нищо не се е случило. Той почна да разказва за пътуванията си, за Ирландия,  Германия, Франция, какво е преживял и видял. Знаеше, че Вики обичаше да слуша. Въпреки, че се чувстваха добре един до друг Павел имаше чувството, че някой го наблюдава. Когато дойде утрото двамата станаха и решиха да продължат пътя. Бяха още по -  уморени. Вики си мислеше как скоро ще се приберат, ще види семейството си, ще бъде на топло и ще се постарае да поддържа връзка с Павел. Замисли се и за Габриела, че трябва да говори с нея  и да я убеди че няма нищо и че не я застрашава. Въобще нямаше представа, че Павел има други чувства към нея.

Скоро пристигнаха на мястото, където беше спрял автобуса. Само дето него го нямаше.

-          Здравейте! – зад Вики и Павел стоеше Габриела. Тя изглеждаше по - красива от всякога. Лицето й беше много бяло, а устните й червени. В ръката си държеше пръчка. Павел поомести Вики зад себе си. Както винаги със своята учтивост отговори.

-          Добре ли си габи?

-          Супер съм! – студено отговори тя – защо не ме потърсихте... – Павел гледаше да не я предизвиква и я прекъсна, за да смени темата.

-          Какво предлагаш Габи, стигнахме до мястото?

-          Ще чакаме – отговори тя с усмивка.

-          Ще съберем дърва .- съгласи се Павел.

-          Да, Вики ще ми погнеш ли...

-          Не, тя ще дойде с мен – отряза я Павел.

-          Добре... – спокойно отговори Габи – и аз ще дойда.

Габи тръгна след Павел. Той хвана здраво Вики сякаш иска да я предпази. Не след малко забеляза с периферното си зрение нещо ужасяващо. Лицето на Габи стана още по - бяло и зловещо. Тя вдигна ръката, с която държеше пръчката, Павел я спря.

-          Пусни ме ще я убия! – закрещя тя борейки се – ти си мой чуваш ли! – Мой си!

Борбата продължи кратко, но пръчката се заби в крака на Павел.

-          Не скъпи всичко е наред, чуваш ли – зареди Габриела.

Докато Павел се съвземаше, Габриела забеляза, че Вики я няма. И изведнъж усети удар зад гърба си - Вики я беше бутнала плачейки. Тя хукна, за да помогне на Павел.

-          Не! – стой далеч от него! – изкрещя Габриела. Тя тръгна да напада, но изведнъж се чу шум...

По пътя се появиха коли. Всички спряха и видяха трите деца. Най – накрая беше дошла спасителен екип, макар толкова късно. И  тримата влязоха в различни коли и се отправиха у дома. Всеки пое по –своя път.

Павел, Виктория и Габриела не се бяха виждали много време. Бяха заети да се възстановяват и същевременно ги разпитваха. След една година имаше събрание на роднините и приятелите на всички загинали. Никой не беше оцелял. Имаше страшно много хора, които скърбяха. Пред всички стоеше нещо дълго, което щеше да бъде открито скоро.

Вики стоеше до майка си, беше си същата както преди, но вътрешно страдаше за своите приятели и най – вече за Ана. Чудеше се и какво е станало с Павел и Габриела. Не беше виждала Павел от доста време и се надяваше да го види макар, че й се струваше, че той я е забравил. Страхуваше се да не види Габриела, поради тази причина се стараеше да не срещне погледа й и стоеше мълчаливо.

-          Добре дошли, дами и господа! – извика един висок мъж с черен костюм – добре дошли, след една година се събираме тук. Всички вие поехте инициативата за тази идея. Всеки един от нашите близки, които си отидоха,  са оказали някакво влияние върху нас. Нека отново ги посрещнем. Давайте!

Няколко мъже тръгнаха да махат покритото нещо. Настъпи тишина и леки усмивки в лицата на хората. Там бяха всички – Виктор, Илиян, Ана, Алекс, Крис, Николов, Карлинова, Димова и всички останали ученици. Те стояха усмихнати и неподвижни. Под тях имаше табела, която показваше дата на смъртта  и бяха изписани имената им.

Всички оставиха цветя и се сбогуваха отново. Вики беше удивена. Нямаше представа, че някой се е заел с това. Тя се доближи до най – добрата си приятелка. Дългите й коси падаха на раменете й и очите й гледаха усмихнати към слънцето. После видя Алекс прегърнал Илиян и как го гледа сякаш иска да му каже някой майтап. Видя и останалите, сякаш отново са тук.

Всички почнаха да се разотиват. Вики се замисли как не е видяла Павел, зачуди се дали той е добре, замисли се дали просто не се сбогува и с него...

-          Здравей, Викс...- чу се мъжки глас.

Вики се откъсна от мислите си и пред себе си видя Павел. Тя хукна към него и го прегърна. За първи път от толкова време тя беше щастлива. И двамата продължиха обучението си  и бяха неразделни, не след дълго връзката им прерасна в нещо повече. Веднъж видяха Габриела. За щастие не се срещнаха погледите им и всеки продължи по пътя си...