Свали раницата от гърба си, седна на освободеното място и се загледа в пода. Там имаше нещо. Беше влажна малка животинска стъпка; това му се стори важно. Спомни си, че един слепец с куче беше минал покрай него преди малко. Беше чувал, че уж метрото било недостъпно за тях: и за слепците, и за кучетата им. Явно не е съвсем така. Нищо, глупавите нрави и користните грижи в този безсмислен свят вече нямат значение.
Влакът пътуваше бързо. След двайсет минути щеше да пристигне на летището.
Стисна раницата между краката си, за да провери и да усети още веднъж дали багажът е там. Вътре имаше бомба, а устройството тиктакаше съвсем тихо, но отчетливо. Всичко беше наред. След точно десет минути щеше да се взриви. На предпоследната станция.
Огледа се още веднъж. Вагонът беше претъпкан. Една презряла жена застана нахално пред него и левият ѝ крак изпълни влажната стъпка, в която се беше втренчил.
– Няма да ми отстъпите мястото, нали? – попита госпожата. Косите ѝ бяха бели, носеше очила със силни дио ...