Свали раницата от гърба си, седна на освободеното място и се загледа в пода. Там имаше нещо. Беше влажна малка животинска стъпка; това му се стори важно. Спомни си, че един слепец с куче беше минал покрай него преди малко. Беше чувал, че уж метрото било недостъпно за тях: и за слепците, и за кучетата им. Явно не е съвсем така. Нищо, глупавите нрави и користните грижи в този безсмислен свят вече нямат значение.
Влакът пътуваше бързо. След двайсет минути щеше да пристигне на летището.
Стисна раницата между краката си, за да провери и да усети още веднъж дали багажът е там. Вътре имаше бомба, а устройството тиктакаше съвсем тихо, но отчетливо. Всичко беше наред. След точно десет минути щеше да се взриви. На предпоследната станция.
Огледа се още веднъж. Вагонът беше претъпкан. Една презряла жена застана нахално пред него и левият ѝ крак изпълни влажната стъпка, в която се беше втренчил.
– Няма да ми отстъпите мястото, нали? – попита госпожата. Косите ѝ бяха бели, носеше очила със силни диоптри и държеше чанта, пълна със зеленчуци.
– Разбира се, че не. – Точно сега не виждаше смисъл да бъде учтив.
Погледна часовника си. Осем минути.
– Днешните младежи са невъзпитани – съобщи възрастният господин до него и стана. – Моля, заповядайте, госпожо.
– Благодаря. – Тя изсумтя и седна отривисто. Погледна с възмущение този до себе си. Изглеждаше ѝ напълно нормален, но в същото време го ненавиждаше.
– Не можеш да познаеш вече кой какъв е – каза. – И всички носят раници. Като да са алпинисти. Мислех, че тази мода ще отмине. А вече повече от десет години ги носят. И късите поли не бяха модерни толкова дълго навремето.
Възрастният господин кимна. Това беше вярно за съжаление. За късите поли. И за времето.
– И знаете ли какво носят вътре? – оживи се жената с диоптрите. – Нищо! Едно обемно нищо. Това е целият им багаж.
Собственикът на раницата се опитваше да не слуша.
Пак погледна часовника. Седем минути.
Влакът направи остър завой и хората се сбутаха. Учтивият старец едва не се строполи върху коленете на младежа. Осветлението започна да примигва, за миг спря и после светна отново.
– Всеки носи това, което има. Понякога и нищото е багаж – сподели остарелият джентълмен и поотупа нервно панталона си, сякаш се ядоса, че е имал неволно съприкосновение със седящия непукист. – Нали така, млади човече?
„Скоро ще разбереш, дъртако! Съвсем скоро!“ – отговори мълчешком и притисна по-здраво раницата между краката си; сведе поглед. Изобщо не го беше страх; яд го беше, изпитваше злоба. Дразнеха го тези моралисти наоколо. Какво е техният свят? Нищо. Свинщина. Като собствения им живот. Нямат религия, нито вяра. Не смеят да обичат. Не смеят да мразят. Нищожества. Гласоподаватели. Идеалите им се свеждат до някакъв евтин морал, а повечето от тях дори не знаят съдържанието на тази дума. Те трябва да умрат, подлеци мръсни. За да започне нещо ново. Да! За да се роди сияние – от гърма на експлозията, от огъня на мъчителния взрив!
Без да усети, беше вдигнал леко ръцете се с дланите нагоре и усещаше как сърцето му лудо бие. Краят наближаваше. Затвори очи.
– Може пък да е глух. – Очилатата дама очевидно искаше да води разговор. – Не ми изглеглежда невъзпитан. Не бива да съдим за хората по поведението им.
– А по какво? – Възрастният стискаше по-здраво висящата дръжка и гледаше строго.
Разговорът им потръгна. Тези двамата наистина бяха моралисти и изпитваха радост да се възмущават публично от държанието на човек, който се опитва да ги пренебрегне.
Оставаше само още една минута, стисна още по-силно раницата. Започна да се моли, устните му се движеха, но не говореше нищо, дори не шепнеше. Пулсът му се учести, знаеше, че между живота и смъртта има само няколко секунди време. През съзнанието му профучаха като във вихър всички грехове, които беше извършил, зави му се свят, вярваше, че за него ще има нов живот, нов шанс, прераждане – там, в белия облак, при справедливия бог, където неверниците...
Изведнъж мотрисатът рязко спря, изсвистяха остри спирачки, металът стържеше и ехото му кънтеше в тунела, хората изпопадаха и се блъскаха по пода. Чу се нещо като лай, свиреп лай. Раницата отхвръкна и часовникът, тиктакащ в нея, изскочи и се отърколи някъде под седалките; две жици го свързваха с бомбата. Осветлението отново спря, замъждука и после светна приглушено. По вътрешната радиоуредба мъжки глас съобщи:
– Моля за спокойствие! Всички да останат на местата си. Чакаме линейка. Имаме извънреден случай!
Хората зашумяха, че някой е опитал да се хвърли под влака. Една жена започна да плаче. Други ругаеха.
Възрастният господин вече не говореше с очилатата госпожа.
Двамата бяха свалили дегизировките си и държаха здраво младежа. Всъщност не бяха възрастни, поне не достатъчно стари за ченгета, готови да умрат преди или вместо пенсия. Бомбата беше обезвредена за секунди, никой не видя какво става в суматохата. На пода се търкаляше зарзават.
Влакът бавно се придвижи до спирката, дойдоха санитари и униформени, хванаха младия човек и започнаха да го обискират. Той не се съпротивляваше. Главата му падна настрани като отсечена, от устата му потече кръв.
– Няма пулс! – установи лекарят делово, докато опипваше врата му. – Поместете се, моля! Носилката, по-бързо!
Очите на младежа, покосен от тежък внезапен инфаркт, гледаха към влажната стъпка на пода, която приживе му беше направила толкова силно впечатление. Тази стъпка не беше човешка.
Сякаш никой не забеляза полицейското куче, което внезапно се появи отнякъде и тревожно дишаше миризмите около трупа и раницата. След него вървеше слепецът и говореше нещо по радиостанцията. Носеше тъмни очила, но без тях виждаше по-добре.
© Владимир Георгиев Всички права запазени