Утре е сватбата на сестра ми. Денят, в който малката Вики ще каже своето голямо „да”. Толкова ми е противна цялата суматоха - роклята от френска дантела и сто пъти преправяния вариант на прическа. Тези дни вкъщи беше истински ад, но кулминацията предстои - баби, лели и стрини ще се надпреварват да доизкусуряват детайлите.
Ах, как само ми се ще да вляза в килера и без никой да ме види хубавичко да оцапам бялото ù съвършенство с кафява боя - онази, дето остана от неизмазаните врати. Представям си лицето ù като я види на сутринта. То ще са викове, ревове, тръшкане, а аз ще си стоя тихичко в стаята и правейки се на заспала, ще се заливам от смях под юргана.
Колко съм долничка, а? Сама си се учудвам понякога.
Да, не понасям сестричката си, както и целия останал свят, защото съм злобна, незадоволена, дебела кучка, но най-много мразя себе си. Повдига ми се от 90 килограмовото парче лой, което имам, вместо тяло, от подаващите ce от него гнусни израстъци, които отдавна вече не смея да наричам ръце и крака, от пeторната брадичка, от потъналите под бузите ми кафяви точки - останали на мястото на някогашните очи и от мазната рядка козина на темето ми, напомняща коса. Колко точно си се описах! Какво пък ме прихваща сега, ще се оплаквам ли?! Току-виж някой чул мислите ми и ме съжалил. Нали затова го направих, за да имам основателна причина да играя на мъченица. Успях - за 2 години качих 30 килограма и от стройна брюнетка станах ходеща бъчва. Трябваше някак да дам външен облик на онова, което винаги съм била - безволево мекотело. Нямам амбиции за богати мъже, много пари и скъпа къща с басейн. Съвсем различна съм от Виктория и някак ми се искаше да го онагледя.
Ох, май се сбърках. Точно сега ли намерих да се анализирам ?! Прибирам се по тъмно от поредната „обещаваща” любовна среща и си мисля коя съм и каква съм.
Колко са интересни плочките на този тротоар. Винаги съм ги харесвала, съединени по 4, образуват мънички слънца. То залезе, но те го заместват. Дали когато са ги слагали, не са искали да дават светлина на хората и в мрака? Тъжно. Чия ли мъка отразяват тези каменни квадратчета? Може би сами не помнят вече, толкова истории са минали по тях. Моята също. Сигурна съм, че в процепите си са събирали от всекиго по нещо - по прашинка, в която се оглежда цял един живот. Взехте ли я и от мен?
Та, коя съм всъщност? Объркана и самотна 33-годишна - уж жена, уж дете, уж какво?
Завистлива човекомразка? Луда, вампир, вещица? Понякога се питам дали не съм Антихристът, колко самовлюбено, нали? Аз съм машина за тъпкане на пасти, търкалящо се гневно кълбо, позорът на близките си. Всичко накуп. И как иначе, добрите хора не изпитват подобни неща. Те никога не биха имали желание да оскубят косъм по косъм косите на сестрите си, не си представят със задоволство как най-важният миг в живота им се проваля, как кариерите им пропадат и други такива, все „приятни” нещица. Добрите хора, ах, милите, те никога не завиждат, не знаят какво е това. Точно като Вики. На нея подобни усещания са и напълно непознати. Е, вярно, че побесня, когато разбра, че нейна приятелка на същата възраст е станала вече съдружник в брокерската къща, в която работи, докато нашата победителка е все още асистент в адвокатска кантора, но това е съвсем различно! Тя е над тези низки страсти, чудя се само къде ли си е скрила крилцата. Сещам се за Христовата притча за фарисея и митаря. Ах, колко ангели, колко фарисеи. При това положение някак ти се приисква да си демон... не за друго, а просто, за да се оразличиш.
Защо наистина не си признаваме грешките поне пред самите себе си? Е, да, нужна е голяма смелост, за да свалиш маската си и да се взреш в обезобразеното лице пред огледалото. Стотици фини бръчици, криещи зад себе си „незначителните” лъжи, които си забравил минути след като си изрекъл, 2-3 дълбоки резки, отразяващи предателствата към любимия, към приятелите, но те си го бяха заслужили - с това приспиваше вечер съвестта си, нали? Ами тези ужасни черни кръгове под очите не са ли от сълзите и безсънните нощи, които родителите ти прекарваха след поредния скандал, след тежките каменни слова, които запращаше по тях? А устните ти сякаш са замръзнали в крива усмивка и може ли да е иначе при толкова фалшиви любезности и лицемерие, но в противен случай нямаше да успееш, шефовете харесват подмазвачи, знам, знам. Няма нужда да се оправдаваме, всичко се вижда, нашето наказание е това огледало, а може би и спасение. Като при Дориан Грей, като при всички хора. Трябва просто да го осъзнаем и помолим за прошка и още в този миг Бог вече ни е приел отново в дома си.
Стига толкова проповеди! Колко съм благочестива, леле мале! Говоря като някой свещеник. Ха-ха! Ха-ха! Време е да приема обичайния си облик на гаднярка.
Вече си влязох в стаята и ще си потърся нещичко за ядене. Под леглото си имам скрити запаси. Все пак трябва да си поддържам теглото! Шоколад и 6 вафлички за късна вечеря. Може би 7, за да преглътна по-лесно тоалета, който майка ми избра за утрешното събитие.
Какъв идиот е този Петър (момчето, с което ходих на среща). На първо място - много различен от княз Мишкин. Ха-ха, какво пък, нали предлагам книги, защо да не си ги рекламирам и наум? И без това в днешно време класическата литература има нужда от популяризиране. Така с повече усилия е възможно след няколко години напълно да изчезнат случаите на хора, които търсят „До Чикаго и назад” от Иван Вазов, както и на продавачки, които добронамерено ги поправят, че авторът всъщност е Любен Каравелов. Милата Ваня, толкова чистосърдечно ми разказа вчера за тази случка и как само се възмущаваше на невежеството на клиента. „Представяш ли си, можеш ли само да си представиш докъде сме я докарали ние, българите? И това беше зрял мъж, не някое дете! Синът му трябвало да я прочете за училище, имал само двойки и сега учителката щяла да го изпитва. Еми, как няма да има с такъв баща, как? Крушата не пада по-далече от дървото! Горката ми колежка, сърце не ми даде да ù разкрия истината, а и защо на свой ред да я поучавам? Пък и беше толкова смешно - без да знае, създаде нов виц. Тъжно е само за Алеко, но той сам е измислил Бай Ганьо.
Ех, ама и аз. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Уж говорех за ухажора си, а къде се отнесох! В главата ми е такава каша.
Та, Петър - той е поредният отчаян опит на майка ми да ми намери гадже. Това е предпоследната фаза. Първоначално с тежката задача се беше заела приятелката ми Маргарита, после сестра ми, сега е мама, финалът се пази за баба. Ако другите варианти се изчерпат, старицата ще извади коза от ръкава си. При всички положения трябва да мина под венчилото. Обожавам да ги дразня на тази тема. Градацията започва от „ще остана стара мома”, през „ще се омъжа за циганин”,” ще стана лесбийка” и завършва с ”ще се замонаша”. Последното винаги предизвиква най-силен ефект, като и баба и майка решават, че при такъв развой на нещата ще получат едновременно инфаркт. И без това, след като съм завършила международни отношения, съм се била забила в някаква тъпа книжарница да работя срещу мизерна заплата, нещо, което и човек с осми клас можел да прави, ами сега оставало и в манастир да вляза. И тук започват въздишките, болките в сърцето, валерианът и въпросите от сорта на: „Защо не си като сестра си?” Звучат някак по Ботевски, нали? Само дето при тях сарказмът отсъства.
Ох, сега като усетят само, че съм си тук и ще ме подложат на кръстосан разпит. Ще има „Как мина? Добре ли се държа с момчето? Нали не си го обидила с нещо? Той е много интелигентен, възпитан. Завършил е в Англия финанси, каза ли ти? Надявам се, че не си му се изрепчила? И не си си поръчвала втора порция, нали те предупредих.” Направо ми се повдига. И трета щях да си взема, но храната не я биваше много, пък и той беше толкова скучен. Цяла вечер трябваше да слушам за това как благодарение на своите невероятни способности и знания е предугадил настъпването на финансовата криза месеци преди най-големите умове в тази област да си дадат сметка за случващото се. Също и за успехите му в гимназията, университета, работата и всичко това подплатено от настоящата му заплата от 4000 лева, като имал и стремежи за израстване. Попитах го къде се вмествам аз в тази картинка и защо не си потърси някоя манекенка, но отговорът беше, че за съпруга искал умно, добро, кротко момиче, което да не му създава ядове. Казано накратко, колкото по-грозна и комплексирана е, толкова по-сигурно ще му е, че ще си стои в апартамента и ще му пере ризите, докато той сваля мацки по бизнес вечери. Поне аз така го разбрах. Стана ми все пак любопитно как ме прецени, че съм умна толкова бързо, но той успя да излезе от положение и този път, нямало как да не съм, като се има предвид специалността, която съм завършила. Направо гениално, никога не бих се сетила. Значи ако бях учила за фризьорка, козметичка, готвачка или дори трактористка, непременно щях да съм тъпа. Естествено, точно затова според семейството ми е срамно, че съм магазинерка, както и е напълно неприемливо да стана монахиня. Убийствена логика! Значимостта на индивида е в пряка зависимост от титлата или парите. Не е важно кой си, а какъв си. Ходим си с етикети и смешното или пък жалкото е, че дори умираме с тях. Преди няколко дни бяхме до гробищата. Правихме 5 години на дядо. Минахме покрай един паметник, на който пишеше Иван Някойси и отдолу – адвокат. Това накара Виктория да се усмихне, никой не забеляза, но аз я видях. Стана ù приятно, сигурно си е помислила как някога на нейната мраморна плоча ще има същия надпис. Да, Вики е адвокат, а бъдещият ù мъж, този, с когото утре ще се вземат, е лекар (ортопед)- идеалната двойка, нали?
Аз пък се натъжих - органи, кости, кожа... те пречат всячески на духа ти, докато си тук на Земята и когато най-накрая дойде време той да е напълно свободен, ние отново го запечатваме, слагаме звание и на спомена. Ужасно е, но едва ли роднините на този Иван осъзнават като неправилна постъпката си, тъкмо обратното. Можех да поприказвам за това с кавалера си, чудя се на коя ли минута щеше да ме сметне за луда.
„И все пак, аз продавам книги, какво мислиш за това?” - запитах го след кратка пауза.
„Убеден съм, че е временно. Ти със сигурност се целиш по-нависоко!”
Замълчах, което напоследък никак не ми е в стила, но каквото и да кажех, той не би разбрал нито дума, затова само се усмихнах мило. Няма да изпитам наслада от факта, че съм победила някой, който изобщо не осъзнава поражението си. Пълен кретен. Първо, аз не съм състезателка по стрелба, за да се целя и второ, нима е възможно да стигнеш по-нависоко от това да си до Вазов, Ботев, Яворов, Достоевски, Толостой, Чехов…? По някакъв начин аз всеки ден съм до тях.
Лошото е, че утре и той ще е на сватбата. Ще се наложи да го търпя и там. А, да... върхът беше, когато намекна, че няма да е зле да сваля някое и друго килограмче. Невъзможна мисия, след като баба ми цял месец ме държа само на преварена вода и пак не успя, та той ли? Е, подробност е, че аз тайно се тъпчех с де що намеря, но тя чак накрая научи и побесня, но нямаше сили за нов тур. Само ако знаеше бабчето колко лесно могат да се получат нещата, достатъчно е да каже, че ме харесва така и да ми забрани да слабея. Още на другия ден щях да спра храната. Умирам да им правя напук. Защо? Ето това е моята любима думичка. Винаги съм мислила, че хората се страхуват да питат, по-точно възрастните. Има един период на израстване, в който детето непрекъснато пита „Защо”.
После ставаме големи и спираме, приемаме нещата за даденост, без да се интересуваме за същността им. Ако достатъчно пъти използваме „защо”, убедена съм, че случващото се ще ни е малко по-ясно. Обаче ние не и не. Няма да забравя, когато Вики беше във втори курс и ми разказа, че един от професорите им ги посъветвал, когато не могат да отговорят логично на даден въпрос, да казват „защото така пише в закона”, а също и ужасното клише „лош закон, но закон”. Започвам да вярвам в теорията на конспирациите и че нарочно искат да ни превърнат в „не мислещи” марионетки. Заобиколени сме от цял куп правила, които някой услужливо е измислил, за да ни защити. От нас се изисква просто да ги усвоим. Бях чувала, че идеята да подстригват войниците гола глава, да ги обличат еднакво и да ги карат да вършат безсмислици, е точно такава. Те трябва да са като роботите - готови да се подчиняват, без да си позволяват да разсъждават. Ние не правим ли същото и то доброволно, отказвайки се да питаме?
Та, защо все искам да съм контра?
Защото това ми дава усещането за свобода...
Защо имам нужда от такова усещане?
Защото явно не съм свободна...
Защо не съм свободна?
Защото нямам достатъчно смелост да бъда себе си...
Защо?
Защото не знам дали мога да съм нещо повече от обратната страна на монетата...
Да, те дотолкова властват над мен, че аз съм загубила представа какво съм всъщност. Цял живот съм опакото на онова, което настояват да съм и смятах, че така проявявам собствена воля, че правя онова, което искам. Обаче да вземем следния пример: някой ми забранява да пуша, аз му се ядосвам и напук на забраната му унищожавам на ден по една кутия цигари. Не ми харесват, но го правя. Това свобода ли е? Не съм ли точно толкова зависима, колкото ако бях го послушала? Все човъркам в себе си, но такава съм си. Обичам да търся причините.
Сетих се пак за предишното. За реда. Аз съм по-скоро анархистка. За някой това звучи плашещо. Какво лошо има в хаоса? Труден е за ориентиране? Той предполага по-голяма отговорност, при това лична. Може би не сме дорасли толкова. Все още някой трябва да ни казва какво ни е позволено и какво не, кое е правилно, кое грешно. Изкуствено създадените порядки в основата си поставят и идеята, че човешкият род е зъл и грешен и следва да бъде сложен в определени рамки, за да не се самоизтреби. Иначе ако личността е достатъчно зряла, за да не краде, мами, насилва или убива себеподобните си, защото има вътрешни задръжки, необходимо ли ще е да я плашим със затвор и други наказания?
Наизустяваме правила, които докато научим се променят. Който и закон да погледнем, ще видим десетките изменения, които настъпват през няколко месеца, да не говорим, че целият текст може да се окаже остарял след 4-5 години и да се смени с нов. Работата на хора като Виктория се състои в това да следи какво става, да запомня нови и забравя стари разпоредби. Затова се изисква особен интелект, а според мен - липса на такъв. Какъв е смисълът дори да си правя труда да чета нещо, което след 5, 10 или 20 години ще бъде напълно отречено? Ще е запазило ли то актуалността си след 100, 200, 300 години? Кое оцелява толкова дълго ли? Ами поемата „Ад” от Данте е написана през 16 век. Днес, през 21-ви, все още се страхуваме от ада и мечтаем за рая и това е само един от многото примери.
Какво искам аз, светът днес е различен! Разбиранията ми са демоде. Живеем в ерата на високите технологии. Бързината е особено важна. Почти с всяка реклама ти обясняват как ще спестиш време, усилия и пари. И това ние наричаме прогрес. От влаковете, автобусите и колите, през пералнята, електрическата печка и съдомиялната, та до ксерокса и компютъра. Всички ти спестяват часове, минути, секунди. И за какво, за какво използваме това време? Какво ще стане, ако се забавим? Наскоро сменихме копирната машина в книжарницата и докато разучавах новата, шефът ми отбеляза, че предишната е правила едно копие за 5 секунди, а сегашната само за 2. Браво, още 3 спечелени секунди! Дано поне ни останат няколко излишни от тях, в които да помислим за душите си.
Душа!!! Каква отживелица. Кой го е еня за нещо, което нито може да се купи, нито да се продаде и даже не се вижда? Днес всичко се оценява в хартийки и ако по някаква причина нещо няма етикет, решаваме, че е лошо качество. Оказва се, че животът е пазар, в който трябва да умееш да се пласираш добре. Още от малки сме закърмени със съвети от сорта на „знай си цената”, „не се подценявай”, докажи колко струваш”, после идва ред на любовни обръщения като - „скъпа”, „съкровище”, „злато”, „ диамантче”, добавяме към тях и производните им по-дълги нежности - „Ти си най-ценното, което имам, моето богатство, имане и т.н.” , „С теб спечелих шестица от тотото” „Ударих джакпота!”
Сега нека обърнем нещата. Дотук видяхме, че скъпото е синоним на хубаво. Интересно е дали и обратното важи. Сещам се за изречения като : „Пукната пара не давам за…”, „Махни го този, пет пари не струва!”, „Много евтин номер ми погоди”, Това няма стойност!”
Ох, голяма тавтология, голямо нещо. Виновна ли съм аз обаче, че всички тези изрази се въртят все около едни и същи думи. Мога да използвам изтърканата, но явно вярна мисъл: „Каквото и да ти приказват, знай, че винаги става дума за пари!”
Сигурно има още много подобни примери, но не ми се мисли повече, пък и това не ми е от силните страни, ако беше, щях да съм се продала и то с печалба. Продажбата е синоним на сватба. Прекалих, а? И защо? Нима бракът не е договор, а договорът е двустранна сделка, поне Вики така ми каза, а нали уж ги разбира тези неща. Е, продажбата какво е? И освен това, ако забравим тези правни глупости, от които аз, за щастие, нищо не разбирам и погледнем към един от все още съществуващите обичаи при честването на това събитие, виждаме как младоженецът бута банкноти през полуотворената врата на апартамента или къщата, докато бащата и цялата женска рода го подстрекават за още и още. Е, да, това е символично! Ама, разбира се! Идва да покаже колко скъпо ни е нашето момиче и че не може да го напуснем току-така за жълти стотинки. Чудя се само защо толкова роптаем срещу проституцията, след като ние - „моралните” с такова постоянство в мислите и действията си я практикуваме непрекъснато в ежедневието си? Ама, как, как може дори през ум да ми минават подобни неща? Това е скандално! Няма база за сравнение, онова е грях, престъпление и...
Да, да, вярно,аз се чудих каква е разликата. „Онова” е забранено от закона. Така е. Въпросът се приключва. Но ако изключим това разграничение… Не, не може!
И все пак, моята майка и баба (ще говоря само от личен опит) непрекъснато ми повтаряха когато бях по-млада как трябва да се възползвам от факта, че уча в голям град и съм на Тържището, има много кандидати и там трябвало да ме харесат и вземат. Не правят ли точно това и момичетата от магистралата - стараят се да изглеждат добре, за да ги качат в колите?! Само дето те, в по-голямата си част, са принудени, защото иначе ще умрат от глад. И, за разлика от „почтените” девойки, които искат скъпи бижута, екскурзии, коли, апартаменти и срещу това сключват брак, изтъргувайки така и душите си, труженичките се задоволяват със 50-100 лева за сеанс, в който за час отстъпват само тялото си. Е, коя от двете всъщност е по-морална и коя проституция е по-страшна - дали телесната или духовната? Правилният отговор е в закона, аз обаче понеже съм невежа и не разбирам сложния език на нормотвореца, го търся пак и го откривам в загубилите актуалността си текстове на Библията! Луда работа!

Помня как възрастните жени вкъщи мечтаеха аз и Виктория да се задомим за богати, отговорни, сериозни мъже. Браво, сестра ми, ти сбъдна въжделенията им! С една дума - стабилни. Винаги ми е била много смешна тази история със стабилността. Убедена съм, че ако си търсех маса или стол, това щеше да е от изключителна важност, защото е някак неприятно да не можеш да си изпиеш сутрин кафето без то непрекъснато да се разлива по покривката. Гадничко си е, но може ли някой да ми обясни за кой дявол ми е изтрябвало мъжът до мен да е стабилен? И още здраво стъпил на земята - това също им е любимо определение? Какво разбирам от тези неща, при положение, че цял живот летя в облаците? Аз и до днес не мога да си обясня защо изразът „Вятър го вее на бял кон” носи негативен смисъл. Нима всяко малко момиче не си представя насън и наяве своя принц, качен върху бял кон и препускащ към нея, докато вятърът развява косите му? Наистина колко различни са мечтите на дъщерите от тези на майките и жалко само, че малките се учат от големите, а не обратното.
Дрън-дрън, приказвам си колкото да не заспя, а е време. Утре такава врява ще се вдига, че още в 5 ще ме събудят. Леле, то е 12,30 посред нощ, има ли смисъл изобщо да затварям очи?
Може пък и да има… защо не - когато бях на 7 вярвах, че вечерта е магична и докато спя се случват чудеса. А когато слънцето изгрее на другия ден, всички проблеми, страхове и трудности няма да ги има. Заспивам... Всичко лошо - къш! Да, кой знае, може утре да срещна принца и... Не искам да съм лоша, ще кажа на Вики колко я обичам и… сигурно греша. Светът не е пазар, а приказка и хората обичат, обичат и са добри, трябва само да им дадем шанс. Пък и мама мисли за моето щастие, ще я послушам и ще се омъжа, ще имам деца и по-добра работа… Така трябва и ще стане, реалността и фантазията ще се научат да съжителстват в разбирателство. Лека нощ, лека нощ, Господи!


***
- Ей, лельо Ленче, като малка гара ме подминаваш.
- Охо, Данче, ти ли си? Ми ето, аз си вървя и нещо си мисля, изобщо не съм те забелязала. Да не се разсърдиш, аз съм си така, отнесла съм се.
- Далече си се отнесла! Как сте иначе вие?
- Ами, добре сме, кретаме някак си. Нали знаеш, то сега е криза и на никой не му стигат парите, ама се мъчим. Хубаво, че са децата да помагат, щото иначе ние с чичо ти Гошо на по една пенсия за никъде не сме. Ти как си, твоите малките, пораснаха ли вече?
- Еми, големият тая година ще е в 10-ти клас, пък малката е в 8-ми и така. Замествам тук-там, ама нямам постоянна работа. Ти помниш, че съм медицинска сестра, нали? Ако чуеш нещо, звънни ми, щото положението е лошо. Е, и Иван бачкаше в строителството, хубава заплата му даваха, ама сега замразиха строежа. Ужас е, нали знаеш, че в една къща като свършат парите и почват кавгите!
- Ще се ослушвам, ама аз къде и да чуя, Данче! От вкъщи до магазина, купя хляб, сирене и мляко, те свършат стотинките и хайде вкъщи. Синът като дойде, зареди хладилника и поприказваме с него и със снахата за това-онова и други контакти нямам много. И със съседките вечер малко мохабетец, туй то. Хубаво, че са те де, че пак нещо да понауча, щото иначе не знам какво става в града. Е, за Богданчето разбрах от Пенка и то чак оня ден.
- Ааа, как бе, лельо Ленче, то на всякъде се говореше за тоя случай! Ти пък и ти! Виждаш ли, обаче имаш късмет, аз сега ще ти разкажа всичко подробно. От първа ръка ще получиш информация.
- Ти пък откъде си толкова навътре?
- Е, браво, та нали съм братовчедка на Лидия (майка ù).
- Такава ли била работа? А на сватбата беше ли, знаеш ли какво точно се е случило?
- Бях, разбира се, те мен ако не поканят, кой? Страшно, страшно беше. Направо и сега като си спомня, очите ми се насълзяват и косата ми се изправя. Толкова младо и така да свърши. Грях му на душата на тоя разбойник, бял ден да не види, почерни семейството - и нейното, и на момчето.
- На 33, разправят, че била. Аз съм я виждала като ученичка, после не съм. Нещо обаче и мен ме притисна в гърдите, като чух. Какви са тези луди шофьори и няма ли кой да ги озаптява? Тоя до живот трябва да гние в затвора и пак ще му е малко! Пред гостите, и детето в бяло, тръгнало за венчило, а то какво стана!
- Ужасии! То беше едно такова доста пълничко момиче. Лидия все я караше да отслабне, страх я беше, че ще си остане стара мома, сестра ù - Виктория, миналата година се омъжи за един лекар и детенце си има вече, пък то Богдана беше 7 лета по-голяма и братовчедката все идваше да ми плаче.
- Ама, ей на - късмет! Да му кацне пиленцето на рамото и тоя пройдоха да я блъсне! Вие, пък толкова хора, що не я спряхте? Кой търсеше тя на пътя, що ù  трябваше да пресича, кой диреше?
- Недей, недей, че Лидето се стопи: „Сто пъти по-добре, вика, аз да бях умряла, как я пуснах?” Ама то лудо - шило в торба стои ли?
- Разкажи де, разкажи по-подробно.
- Еми, ето как видях аз нещата, лельо Ленче, ще ти разкажа всичко:
Бяхме се събрали всички вече у тях, цялата рода от женската страна. Девойчето нагиздено в бяло и поотслабнало, гримирано, чудно дете. Майка ù, бабата, сестра ù, всички се суетят около нея, дооправят я.
Другите излязоха от стаята и само аз останах от по-външните жени (те мен ме имат като от семейството) и Вики я прегръща, късмет и пожелава, сестринска чиста обич. На мен там ми разказаха, че тя първоначално се дърпала, щото беше ината още от малка и не щяла да се жени за този Петър, ама после ей така, най-ненадейно, се съгласила. Явно е поразмислила и разбрала, че е добро момче, от хубаво семейство, с кариера, с маниери. Изобщо царски ще си живее с него, дошъл ù умът и се съгласила. А него ако го беше видяла - трепери за нея, сто пъти идва да я види как е! „Абе не бива така, момче, викам му, на лошо е да си при булката преди церемонията, ама той не! „Тя ми е, вика, златото! И само „Айде, съкровище, айде ела!” и така. Разтапяше се по нея. Тя, да ти кажа, малко по-хладна ми се стори, ама може и да бъркам. Лидия, като останахме само жените, придърпа я при себе си и ù вика:
- Слушай, маме, дръж се добре с Петърчо! Да не почнеш да му се репчеш, тиха и кротка, аз ще ти давам съвети и рецепти, малко по-малко трябва да свикнеш да му готвиш, да переш и гладеш ризите му, да чистиш. Мъж така се държи и да си мила, това от мен да го знаеш. Сестра ти утре ще говори с някакви познати да те вземат в Данъчното, махаш се от книжарницата и готово.
- Добре, мамо, спокойно. Нали съм ти обещала? Вече казах на шефа и той се съгласи, след няколко дни съм свободна и отивам където кажеш. А вкъщи ще готвя и чистя толкова добре, че инспекция да мине, ще се смае.
- Така трябва, ама не ми се подигравай! Намеренията ми са добри, знаеш.
- Да, да от тези, които постилат пътищата към Ада! Ха-ха!
- Богдана, престани и на сватбения ден ли ще ме дразниш с тези глупости, това ли заслужавам аз? Как може!
- Успокой се, мамо, просто се шегувах! Прояви чувство за хумор, от днес ще съм такава, каквато поискаш. Можеш да ме моделираш изцяло. Писна ми да си удрям главата в стени, предавам се!
- Добре, добре! Хайде, стига, недей с твоите простотии, че на мама малко и трябва. Усмихни се и върви. Той много те обича, Боги!
- Да, да, но ти откъде си толкова сигурна, Виктория?
- Не виждаш ли как се държи с теб?
- Да, много е мил. Понякога се питам дали ме познава, но това са бошлаф неща. Каза ми, че с неговата заплата и моята заплата ще можем да си отгледаме спокойно 2 деца. Мисля, че вече даже е решил какви ще са имената. Знаеш ли, намира ме за разбрана, сговорчива, кротка, несъздаваща проблеми, трудолюбива и умна, имала съм всички качества за негова съпруга
- Какво ти става? Ще ме дразниш ли?
- Не, не, Вики, просто си мисля, че ме възприема като пералня от висок клас, но все пак пералня. Като знам обаче как цени вещите си, ще се грижи страхотно за мен!
- Щастлива ли си?
- Не си ли личи? Не се ли усмихвам достатъчно?
- Да, но...
- Няма но, но-то е похват в литературата, използва се, за да създаде завръзка. Всичко е прекрасно, „но”… Аз нямам право на своето „но”. Много пари ли даде на вратата?
- Мислех, че мразиш този обичай, даже ме беше страх да не направиш скандал!
- Ами, ами, стига толкова революции.
- Време е вървим, Боги! Не вярвах, че ще дочакам деня, в който ти ще се омъжиш, но ето - стана и хайде, миличка!
- Да, мамо, дочаках последния жених! Да вървим да се вземем с него.

И тръгнахме ние. Натоварихме се по колите. Аз, разбира се, в тази на булката. Църквата беше наблизо, обаче нямаше как да се спрат автомобилите точно пред вратите. Трябваше да слезем, да пресечем едно оживено кръстовище и да идем от другата страна на пътя. Минахме и вече точно пред храма, Богдана изведнъж извика: „Мамо, мамо, букета! Забравих го в колата!” И като хвръкна това лудо момиче! Лидия се опита да я спре, каза ù, че тя ще се върне да го вземе, ама девойчето вече беше напред. Виктория също се втурна след нея, но не успя да я настигне. Лельо Ленче, божа работа е това. Всяка от тях може да иде и да си остане там на пътя, ама ето - на Боги ù било писано. Затича се тя, но се спря и изчака да светне зелено и чак тогава тръгна да минава. Към средата на платното се позабави, обърна се към нас, явно нещо се сети, именно тогава този с бясна скорост мина през нея. Сега аз кола не карам, но мъжът ми разправя, че там било така, че когато светне зелено за пешеходците, автомобилите, които се движат направо, имат червено и спират. Тези обаче, които завивали, също имали зелено. Кой е измислил тези правила, не знам! Аз обаче и до днес се будя от сън цялата в пот и все тази картина ми е пред очите. Спря се, обърна се към нас, после към колата, след това бавно продължи. Роклята ù беше тежка, трудно вървеше с нея, сигурно затова.

- Такова нещо и на най-големия ми враг да му се не случва, Данче! Добре, че братовчедка ти си има още едно момиченце, че иначе... Мъка, мъка, невъобразима е, туй то!
-Да не чуе дявола, лельо Ленче! Тихо, да не чуе! Ох, има и нещо друго. То не се приказва така, ама аз и това все не мога да си обясня. Като се спря, видях на лицето ù една особена усмивка. Така ли беше, на мен ли така се стори, не зная. Не мога и не мога тази усмивка да си избия от съзнанието! Сигурно защото денят е бил празничен и тя не е и помисляла, че този луд ще мине през нея и просто така на живота се е радвала, сигурно за жениха си е мислила.
- Господ да го накаже!
- Еми, то в нашата страна освен на Господ, на кого другиго да се надяваш?
- Ама ще го съдят ли, Данче!
- Ще го съдят, лельо, ще го съдят, ама 9 дена път с камили. Бавно, бавно вървят нещата, а той, мръсникът, и отрича. Бил спрял, щом я видял, ама тя не помръднала от платното, пък спирачният път бил дълъг. Оправдания, оправдания. Все едно нарочно се е мушнало момичето под гумите му. Боклук с боклуците, себе си да оправдае и нея ще набеди.
- Изроди са това, изроди!
- Ох, аз да вървя, че обещах и днес да мина през Лидия, днеска стават 40 дена, откакто се случи това.
-Поднеси и моите съболезнования, щях и аз да дойда, ама не ме държат краката и бързо се изморявам. Ще взема да падна там и само циркове да правя пред хората. Те и без това сега им е черно пред очите. Кажи им, Данче, да се молят, само това е спасението! Друго не помага. Хайде със здраве и когато се срещаме, вече само хубави неща да си казваме!
- Амин, амин, лельо Ленче!


***



- Е, това беше, хареса ли ти?
- Ама, какви са тези откачени разкази, които пишеш, Боги?
- Защо, не ти ли харесва? Ти си ми приятелка и исках първо на теб да го прочета, Марго.
- Абе, страшно е объркан, човек може да полудее докато го разбере. Момичето най-накрая щеше да е щастливо и даже било отслабнало и точно тогава да умре! Може ли такъв финал? И смени поне заглавието, кръсти го смърт, може ли да се казва така, а да завърши по този начин? Аз до последно очаквах все пак да има сватба, да се омъжи за Петър.
- Ами то имаше сватба, но теб явно те е разочаровало това, че избра друг жених.
- Моля? Какво значи това? Как друг жених, каква сватба?