Снегът се стелеше на парцали и покриваше пътеката. Той знаеше, че съвсем скоро снегът ще закрие съвсем следите и ще се озове съвсем сам в непознатата ледена пустош. Алпинистът погледна към небето и се замисли за това, което го чакаше в края на пътя му. Спомни си за топлината на огъня и усмивката на любимата му и сякаш за миг се върна отново там, на мястото, където изпита щастието, но знаеше, че вече не е добре дошъл там. Беше направил своя избор, избра нея – голямата си любов – планината, и сега се налагаше да живее с този си избор. Знаеше, че рано или късно ТЯ ще го погуби, но някак неусетно продължаваше да се стреми към нея. Дали беше магия или проклятие, не знаеше, но нещо у него го теглеше неудържимо обратно в прегръдките ù. Сега беше застрашен да остане завинаги в тях, но най-страшното беше, че някаква мъничка част от него, едно тънко гласче, вътре в главата му, нашепваше, че това не е толкова страшно. Трябваше, просто да спре, поседне и да се остави в ръцете на своята любима. Там сред белите, покрити със сняг необятни хълмове, можеше да се слее с безкрая и най-после да стане част от планината. Да се наслаждава завинаги на спокойствието, тишината и приказната й красота.
Но един друг глас в него, който ставаше все по-слаб и по-слаб, му нашепваше, че трябва да продължи, трябва да се бори и да не спира да върви. Защото някъде там, на края на изчезващата под снега пътечка, го чакаше неговото спасение. Той още не беше постигнал целите си, имаше още толкова върхове за изкачване и долини за обхождане. Все още не беше дошъл моментът, в който щеше да се слее в едно цяло със своята любов – планината. Независимо колко беше изтощен, той трябваше да продължи пътя си, защото там някъде го очакваше бъдещето му.
В един момент той вдигна поглед и през стелещата се около него снежна пелена погледна към хоризонта, зад който се скриваха последните слънчеви лъчи. Нощта наближаваше, а бурята продължаваше своя непрестанен танц. В този момент алпинистът осъзна, че сега е моментът за поредното съдбоносно решение в живота му. Дали да продължи да върви по едва различимата пътечка, която всеки момент щеше да изчезне, и за която само предполагаше, че води до подслон, или да потърси около себе си някакъв заслон, където да се скрие от бурята и да дочака утрото. В един миг с болезнена яснота, мъжът разбра, че може би, този път, решението му нямаше значение. Който и път да избереше, оцеляването му изглеждаше все по-малко вероятно.
Той заслони с ръка очите си и впери невиждащ поглед в стелещият се около него сумрак. И тогава през снежинките видя бледа светлинка в далечината. Дали това беше знак за спасението му или поредната самозаблуда, на която ставаше жертва?! Не знаеше отговора, но вече нямаше и особено значение. Той въздъхна, повдигна тежката си раница и продължи с тежка крачка пътя си, вперил неотклонно поглед в светлинката. След него на снежната пътека, на мястото, където бе раницата му, осветена от последната дневна светлина, проблесна малка позлатена фиба украсена с красива стъклена розичка.
© Мина Антонова All rights reserved.
тя обича смелите. ревнива е. те остават завинаги в нея.
признавам, някога ме спасиха две топли очи на кошута,
жена любима. благодаря за провокацията.