Свободен

Небето тъмнее над дивата урва, а в далечината вече проблясват първите светкавици, като бързи мечове на разгневен митичен герой. На самия ръб на пропастта стоим аз и тя - тишината. Въздухът трепти от скрито напрежение, но въпреки това съм вътрешно спокоен. За пръв път от много време насам. Затварям очи. Тогава ме заливат като огромна вълна спомените и виденията от последните дни...
Блясва  светкавица и осветява  сцена: 
Стоя на колене пред годеницата ми Силвия с протегнати ръце, държащи кутийка с пръстен. Виждам златистите й коси, полузакриващи красивото лице, спуснатите дълги ресници над сините очи и чакам затаил дъх. Секунди, точещи се като часове. Заобиколени сме от много хора, все близки, приятели и колеги. Любимите устни потрепват, изкривяват се в презрителна усмивка и чувам съскащ глас - "Какво си въобразяваш? Тъпак!" 

...
Трряаасс...

Ослепителна светлина и нов кадър:
Държа проекта в ръце, плод на много усилия, вдъхновение и безсънни нощи и чакам пред кабинета на директора, за да го предам в нужния срок. Когато най-сетне  вратата се отваря, чувам снизходителен глас: "Влизай, влизай Иванов!. Вече те изпревариха и съм се спрял на един проект, но дай да видим и твоя, макар че не допускам да ме изненадаш."
След минути на ново очакване, гневни очи ме пронизват изпод свъсени вежди и гръмотевичен глас проехтява между стените на огромния кабинет: 

- Какво е това?! Иванов, ти подиграваш ли се с мен? Преди три дена този, същият проект ми беше предаден от твоя колега Петров. На него именно аз съм се спрял и даже вече съм задействал изпълнението му. Ти си го откраднал от него и имаш наглостта сега да го представяш за свой?!
- Ама - чувам се да произнасям изумен аз,   
и понечвам да кажа, че разполагам с чернови, доказващи моето авторство, но отново чувам гръмовния глас: 
- Вън!!!
...
Далечен тътен, като от изсипала се огромна купчина камъни от небесна колесница и зигзагообразен, пронизващ лъч светлина...

Топла лунна нощ. Седя си в тясната квартира и чертая. Работя по проекта за изграждане на нов, модерен градски парк. Всъщност, работим двама човека по този проект, като единият от тях е мой приятел и бивш състудент. По принцип, аз съм нереализиран художник, следвал и завършил архитектура по настояване на моите приемни родители и гаджето ми Силвия. По-престижно и доходоносно било. Не устоях на натиска на Силвия и не само записах така лелеяната от тях специалност, но и я завърших с отличие. И ето ме сега, работещ в една от най-големите строителни фирми в града. Този проект обещаваше да бъде начален старт в моята кариера, и при добро изпълнение  щеше да ме изстреля във висините на професията, а от там и в обятията на Силвия, която ми се закле, че веднага щом приключа с него, ще се оженим. 
По стъклото на прозореца ми се чу шум от подхвърлено отвън камъче. Не обърнах внимание и продължих да си работя. В следващия момент друго камъче направо влетя през отвореното му крило и тупна върху чертожната маса. Скочих, с намерението да се скарам на немирните деца навън, но видях само силуета  на дребничко девойче. Елица. Съученичка от  художествената гимназия, която ме харесваше от години, но на която бях обяснил, че не можем да бъдем нещо повече от приятели. Въздъхнах и й метнах с ръка да се качи. Но само за малко, казах. С обиграни и ловки движения, Ели се надигна на перваза и маратонките й изтупаха меко на пода в стаята. Личицето й беше разтревожено и както ми се стори сълзи напираха в големите й очи. Зарязах чертането и се заех да я успокоявам, разпитвайки я какво се е случило. Заеквайки и гледайки ме уплашено, тя едва успя да промълви две имена - "Ссилвия и Ппетър". Засмях се безгрижно и отговорих, че знам какво ще ми каже. Някой упорито се опитваше да разпространява неверни слухове, клеветейки моята любима и най-добрия ми приятел, че въртят любов зад гърба ми. Вярвах безрезервно и на двамата и нямах намерение да се занимавам с клюки. Затова отпратих разплаканата Ели, която упорито ме дърпаше за ръката, опитвайки се да ме отведе нанякъде, за да ми покажела нещо.

....

Миг тишина и оглушителен гръм, последван от ослепителна светлина и барабанните палки на дъжда.

След като опитът ми да дам годежния пръстен на моето момиче завърши с такъв крах, аз не бях на себе си. Не знаех какво се случва и на кой свят се намирам.  Всички опити да си обясня случилото се, завършваха без успех. Отново и отново мислено се връщах назад и не откривах никакви признаци за това, което се случи. Както се разбрахме, бях завършил проекта, по който работех и дори имах уредена среща същия ден да го предам. А за следващия ден бях измислил цялата церемония по поднасянето на пръстена, защото тогава условието за окончателното приключване с проекта щеше да бъде изпълнено и оставаше единствено годежът, а след това и сватбата.
Вярно, беше се случило някакво недоразумение  и незнайно как  проектът ми се беше озовал върху бюрото на шефа с името на Петър, вместо моето, но нима не стават грешки! Бях сигурен, че мога да докажа правотата си. Веднага, щом Петър се завърнеше от едноседмичния си отпуск, щях да говоря с него и да оправим нещата. Бях му звънил вече даже, но вероятно беше зает и все още не беше ми върнал обаждането.  Така или иначе, аз не се притеснявях за грешката с проекта, но не можех да си обясня реакцията на Силвия. 
А и опитите ми да я открия, за да говоря с нея, се оказваха напразни. 

...

Небето отново се продъни и наред с дъждовните капки, отгоре се заизсипваха цели самосвали с ледени топчета.

Точно една седмица Силвия беше неоткриваема. Както и Петър. Шефът изчака той да се върне от отпуска и ни събра, за да изясни ситуацията с проекта, макар че, според него, всичко било ясно. Петър се появи в кабинета наконтен в скъп костюм  и с кутия бонбони и марково уиски в ръце. Каза, че се сгодил и искал да почерпи. Разбира се, нямал нищо против да изгладим и възникналото недоразумение с проекта. След като хвърли поглед върху моя труд, той ме погледна спокойно и право в очите, а след това погледна и шефа и заяви, че това е наистина неговият проект и за никакво недоразумение  не може да става дума. Зяпнах. Преди да успея да кажа каквото и да било, моят приятел и бивш състудент ме потупа снизходително по рамото, каза че въпреки всичко не ми се сърди и даже иска да ме покани на годежа си, а после и на сватбата си. След което отвори вратата, за да влезе годеницата му, която искал да ни представи, и започна да отваря кутията с бонбоните и уискито. Все още загубил дар слово, погледнах към отворената врата и видях на прага... Силвия...
...
При този спомен, от гърлото ми се изтръгна мощен вик, който се сля със звука от разцепеното на две небе, а вдигнатите ми нагоре ръце се сгърчиха  като светкавици...

Виждам се каращ бясно старата си и евтина таратайка по тесния и извит като змия планински път. Небето почти опира в капака на багажника ми. Нямам никакви мисли в главата. А впрочем нямам и нищо вече. Нямам приятели, нямам любима, нямам работа, нямам и квартира. Нищо. Само тази стара трошка, но скоро и нея няма да я има.
След тези мисли, натискам с всички сили  газта и с нетърпение очаквам да стигна Мястото. 

...

Едри дъждовни капки бясно барабанят по ламарината на колата ми, безмилостно ме шибат по лицето и слепват дрехите по тялото ми. Запалвам двигателя и с лек натиск отвън дотътрям старото си возило на ръба на пропастта.  После минавам отзад и с един последен тласък го запращам в бездната. В мига, в който колата полита надолу, небето се раздира от гръмотевици и дъждът още по-силно заплющява. Край! Отървах се и от последното нещо, което би ми напомняло за Нея! Колата, пазеща толкова романтични спомени, вече е история. 

След този последен акт на освобождение, изведнъж ме обзема дива радост, започвам да подскачам на един крак, да танцувам някакъв дивашки танц,  да крещя и да се смея с цяло гърло. Свободен съм! Най-накрая съм истински свободен и никой няма да ми казва как да подреждам живота си. Никога повече няма да се върна към архитектурата. Ще правя това, което винаги съм искал - ще рисувам, ще рисувам, ще рисувам... Ще...
Лягам на калната земя, току до ръба на пропастта и плача. От щастие... Сълзите ми се смесват с дъжда и се чувствам сам, свободен и щастлив! Затварям очи и отварям уста, поемайки жадно небесната вода. В този миг усещам някаква топла влага по лицето си, а миг по-късно ушите ми чуват радостен лай. Отварям очи и виждам голям, рошав пес над себе си. Не мога да повярвам. Това е Дрийми - кучето на Елица! Скачам бързо на крака, а Дрийми започва да обикаля радостно около мен, да качва предните си лапи на раменете ми и да облизва калното ми лице. След това хуква в неизвестна посока, изгубвайки се в пелената от дъжд. Почти веднага отново се показва, тичайки обратно към мен, но този път с още някого зад себе си. Ели. Виждам призрачната й, крехка фигурка да тича към мен и в следващия миг две тънки ръце се обвиват около врата ми и краката и увисват във въздуха, а дъхът й пари лицето ми. Тя се опитва да говори нещо заеквайки и на пресекулки, но аз нищо не разбирам и само се смея дивашки, въртейки я в кръг. Накрая тя посочва с тънкото си пръстче към пропастта, и аз разбирам, че тя е видяла отдалеч политащата надолу кола и е мислела, че аз съм в нея. Тогава нещо в мен се прекършва, отдръпвам лицето й назад и се вглеждам в него с нови очи. За пръв път виждам някой, който истински се безпокои за мен и на когото бих липсвал. Какъв тъпак съм бил наистина, права беше Силвия. Прегръщам силно и нежно това чудно момиче и си обещавам никога повече да не го изпусна. Целият досегашен мой свят изчезва и се стопява в тази прегръдка. Оставаме само ние, двамата. Е, и Дрийми, който започва да ни дърпа за дрехите в някаква посока. Прегърнати, тръгваме след него. Той ни чака  до колата на Ели, с която са дошли до тук да ме търсят. Качваме се и потегляме в дъжда. Къде? Има ли значение! Момче и момиче, които имат да си казват толкова много, но и могат да мълчат, онемели от щастие, и едно въртящо се от радост, немирно, рошаво куче. Три души, изгубили и намерили се един друг, както и самите себе си, преминали през вечността - като Слънцето, Земята и Луната.