5.
Голямата къща наричам „нова” и слагам в кавички. На единия камък до входа й пишеше „ГК – 1952 година”. Дядо ми и годината на строежа. За баща ми е била. Но той остава в града, среща майка ми и…
Къщата си рухна така – недозавършена. Бял як камък, после червени тухли, три етажа /единият полумазе/. Но – само две стаи пригодени за живот и то по-късно.
Като малки се катерехме по гредите. Трябваше да е гредоредна, но имаше само трегери, а помежду им – пропаст. Рисковано /три етажа над пода!/, без подсигуряване, обаче с шантавите ни глави… И там ставаха яки игри.
Но да се върна на летните вечери. Те не бяха дълги.
Дядо ми и баба ми – като истински селяни – оставяха работата чак при залез слънце. Абе, понякога прекопаваха лехите пред вратата, осветявани от лампата.
На село работа много и никога не свършва, вярно е. И, мисля, че ако не бяхме ние, щяха да намират занимавка и след залез. Но нали: „Гергоооо, айде бе! Децата са гладни!”…
Сядахме на грамаден дънер пред входа, баба ми изнасяше три ...