Свърталището на дявола (6-та част)

роман на ужасите

 

 

***

            Явор се събуди рано, стана и погледна през прозореца. Небето беше ясно, но слънцето още не беше подало лъчите си откъм котловината от изток, граничеща с планината, от която вчера се спусна светлината. Околността изглеждаше потънала в идилия, малкото облаци бяха бледо оранжеви и по всичко личеше, че днес ще бъде хубав ден.

            Той отвори прозореца и в стаята нахлу свеж въздух. Нищо, абсолютно нищо отвън не подсказваше, че снощи се е случило нещо неестествено, което може да даде началото на зловещи събития – както се бе случило преди години. Гъстата гора зеленееше с цялата си прелест по склона на планината, която се спускаше величествено към реката и образуваше красивата котловина. Чуваха се пеене на птици, кукуригане на петли, дори шума на дървета, предизвикан от лекия ветрец. Всичко изглеждаше просто прекрасно.

            След малко Явор затвори прозореца и излезе от стаята. Вратата на спалнята, където спеше Катрина, беше затворена и той предположи, че тя още не се е събудила. Отиде навън, за да направи сутрешната си гимнастика и тогава видя, че пред входа на дворната врата имаше хора - полицай, две момчета, едно момиче и възрастен мъж.

            - Добър ден - поздрави полицаят.

            - Добър ден. С какво мога да помогна? - попита Явор, вървейки с бавни крачки към тях.

            - Искам да Ви задам няколко въпроса. Нали нямате нищо против?

            - Не разбира се. За какво става дума?

            - Вие се казвате Явор и сте тук отскоро. Такава информация имам.

            - Правилно.

            - Мога ли да си говорим на "ти"? Извинявайте, но не обичам официалностите.

            - Може, естествено.

            - Знаеш ли, че преди няколко дена в селото изчезна мъж на име Сабри?

            - Не зная. Честно да ти кажа, в момента със сестра ми правим ремонт и повечето време прекарваме или вътре в къщата или в София.

            - Добре, разбирам. Снощи пред кафе "Сухиндол" изчезнаха още двама души.

            - Сериозно ли? - Явор погледна озадачено.

            - Имало е сбиване, след което собственикът Ангел и приятелят му Пламен са в неизвестност. Освен това телефоните им са изключени.

            - Това е лошо. Наистина съжалявам, но не ги познавам, нито имам някаква информация. Ако искате влезте, ще ви направя кафе.

            - Не, не. Благодаря ти. Исках да те питам друго. Според разказите на ето тези млади хора, имам подозрения да смятам, че се касае за свръхестествено явление.

            - Моля?

            - Казах свръхестествено явление, макар че това далеч не е окончателния вариант на теорията ми и аз, естествено, ще търся реални отговори на станалото. Искам да те попитам, снощи видя ли нещо неестествено в селото?

            - Ами всъщност... мисля че да - отвърна Явор след кратък размисъл.

            - Какво видя?

            - Видях някакъв човек.

            - Да видиш човек съвсем не е неестествено събитие, Яворе.

            - Около него имаше ореол от светлина. Той се спускаше по хълма оттатък реката, след това изчезна. Мисля, че някакви хлапета си правят номера.

            - Сестра ти видя ли го?

            - Да.

            - Къде е тя в момента?

            - Още спи. Ако се налага ще я събудя.

            - Не, благодаря ти. Тази информация засега ни е достатъчна. Всичко хубаво Яворе и ти пожелавам лек ден.

            - И аз благодаря. А мога ли да попитам кой е този човек? Знаете ли?

            - Все още не. Довиждане.

 

***

           

            Името му беше Димитър Красимиров Мурджев, но всички го наричаха Мурти (за да се различава от прякора на чичо му Мурджи), годините му бяха двадесет и седем, а основната му дейност беше тази, с която баща му Красимир Мурджев си изкарваше хляба, а именно - нелегални таксиметрови услуги. Мурти караше синя Тойота Корола, а баща му - тъмнокафяв Опел Кадет. Майка му Таня пък не работеше нищо, но тримата заедно вземаха и социални помощи от Бюрото по труда в Своге, с които покриваха всичките си разходи.

            Красимир Мурджев, заедно с Ангел Слона и Тошо Виното (млад мъж, който към края на деветдесетте се изсели заедно със семейството си в чужбина и повече не се върна), бяха едни от първите камовчани, които попаднаха в оковите на организираната престъпност. За разлика от брат си Манол Мурджев - Мурджи, който се пропи и се превърна в селско пиянде, Красимир инвестира в нелегални таксита, заради които в последствие отклониха повечето маршрутки от и за Своге да минават през Свидня. В началото бизнесът му вървеше като по вода, в последствие голяма част от хората престанаха да пътуват с него, заради прекалено високите цени, които той и синът му наложиха след спирането на маршрутките.

            В края на две хиляди и седма маститият тогава бандит Красимир Мурджов претърпя жесток побой от няколко маскирани нападатели, подир който около месец се бори за живота си в "Пирогов" и шест месеца лежа в една частна болница с няколко счупени ребра, ръка и крак. В последствие той почти възстанови ребрата и крайниците си, като до днес продължаваше да куца леко с десния крак. Подозирайки, че покушението може да е дело на по-силният тогава Ангел Слона, Мурджев се покри и до началото на две хиляди и десета почти не излизаше от дома си, като остави таксиметровите превози на сина си Димитър. После бащата отново започна да изпълнява нелегалните си задължения, макар и рядко - единствено в случаите, когато Димитър беше зает.

            Но именно след въпросната две хиляди и седма година, Мурти се сприятели с Ангел Слона, който успя да го убеди, че няма нищо общо с побоя над баща му.

            Митко, като единствено дете, беше палаво хлапе и демонстрираше високомерие сред съучениците си, използвайки факта, че е син на "големия" Красимир Мурджев. След като завърши училище, той изцяло се отдаде на незаконния семеен бизнес, а многото пари и "мутренското" обкръжение го превърнаха в тарикат, който не цепи басма на никого. През две хиляди и десета година Митко се оборудва с фитнес уреди, а от някакъв свогенски дилър се започна да се сдобива с бионаболи. Само за няколко месеца тялото му наедря значително, а мускулите му се оформиха като на спортист, което оказа влияние върху и без това голямото му самочувствие. Често започваше връзка с някоя местна хубавица, която бързо му омръзваше и тоя я "изхвърляше", а приятелите му бяха единствено и само от бандитския ешелон - останалите бивши съученици и съседски момчета, с които някога дружеше, също бяха "изхвърлени" от неговия живот, като в днешни дни той дори и не ги поздравяваше.

            Такъв беше Димитър Мурджов - Мурти. Поне до втори май, две хиляди и четиринадесета година.

            Тогава, когато видя онова.

            Тогава, когато разбра, че светът не е толкова лесен, колкото досегашният му живот показваше.

            Тогава, когато осъзна, че има неща, много по-силни и по-безкомпромисни от него самия.

            Вечерта след събитието, когато старши сержант Митко Гошев дойде за да разпита всички за изчезването на Пачо и Слона, Мурти беше загубил почва под краката си. Говореше неясно, на моменти несвързано, а когато дядото на Пачо го подразни с обвиненията, че едва ли не той и другите на масата са виновни, младежът се нахвърли словесно върху него. Но думите му далеч не бяха силни и смазващи, а страхът, впит в душата му, сякаш му слагаше бариера.

            Да, именно страхът! 

            Защото Димитър Мурджов вече се страхуваше. Вече се чувстваше уязвим и далеч не толкова силен.

            Подир случилото се в кръчмата и след визитата на Митко Гошев, Мурти се прибра скапан от умора, поздрави вяло майка си и баща си, които шетаха в кухнята, и се усамоти в стаята си. Легна направо с дрехите си и дълго време се взираше с празен поглед в тавана. В предишните дни, ако случайно се усещаше да гледа с празен поглед някъде из пространството, в мозъкът му инстинктивно си проправяше път мисълта, че изглежда като женчо и слабак. След това бързо си налагаше воля да излезе от това състояние - ставаше от стола или от леглото, стъпваше здраво на земята и мръщеше погледа си като злодей. Така вече се чувстваше истински мъж.

            В онзи ден обаче той за пръв път нямаше волята да излезе от състоянието си. Сякаш беше момиче, изпаднало в депресия, и имаше усещането, че скоро няма да излезе от нея. А щом изгаси лампата от мързеливото копче, се почувства сам на света. Сънят дойде много бавно, след часове, или може би след години. За да се събуди на другия ден в изключително лошо настроение.

 

***

            На пети май, някъде около обяд, синът на семейство Петкови, Кристиян, се промени безвъзвратно.

            На този ден след училище новият му приятел Максим го видя на улицата и го покани да си играят.

            - Никол не е с теб този път.

            - Прибра се по-рано, защото даскалът по физика е болен. Хайде пак да гледаме призраци в гробището - предложи Кристиян, но другото момче този път му отговори със студен глас:

            - Призраци не съществуват.

            - И татко така ми каза, ама какво видяхме оня път?

            - Нищо не видяхме. По-добре да играем футбол на улицата - Максим отклони темата и се втурна с мрачно изражение към дома си. Кристиян тръгна след него.

            Къщата на Яким извисяваше тъмния си силует като огромен черен зъбер, стърчащ от западната страна на гробището. Кристиян отново изпита неприятно усещане - като всеки път, когато минаваше покрай нея. Приятелят му с типичното си вглъбено изражение изтича до двора и се върна с малка жълта топка.

            - Хайде, ти да си вратар, а аз ще бия дузпите.

            - Окей, другар - съгласи се Кристиян.

            По време на играта Кристиян усети, че от двора на къщата излезе някой и тръгна към тях.

            - Макс, татко каза след половин час да се прибираш - чу се момичешки глас.

            Кристиян се обърна назад. В този миг светът замръзна пред погледа му. Защото видя най-красивото момиче на света!

            Мислеше, че такава красота може да се зърне само по игралните и анимационните филми, но явно се бе лъгал. Момичето имаше светла кожа, руса коса, сини очи и много правилни черти на лицето. Беше облякло червена копринена рокля, която затвърждаваше прелестта му. Кристиян не можеше да откъсне поглед. Той беше в плен на магията и нямаше сили (а и не желаеше) да се освободи от приятното чувство.

            - Крис! Крис! - гласът на Максим го извади от вцепенението. Момчето се обърна.

- Сестра ми май ти харесва.

            - Ами хубава е, но аз не се впечатлявам лесно - отговори убедително Кристиян, след като видя, че девойката вече се връща обратно в къщата. Походката ѝ беше грациозна, аристократична.

            - Хайде, имам още два удара - Максим си нагласи топката. Кристиян се съсредоточи в играта.

 

            „Господи, какво момиче. Максим е късметлия, че има такава сестра. Да я виждаш всеки ден и да се наслаждаваш на красотата ѝ... просто е супер. Ех, защо Никол не беше като нея?” - Такива думи се въртяха в главата на Кристиян, докато ходеше по спокойния асфалтиран път за вкъщи. Видяното му се струваше невероятно, нереално. А дали самият той бе направил впечатление на красавицата? Дали тя го е забелязала? Дали е харесала нещо в него? Той се имаше за хубаво момче, растящо в много добра среда – момче, което може да си позволи много повече неща, от колкото по-голямата част от съучениците му. По всичко личеше, че Максим и девойката също не са от бедните, така че няма причина това момиче да не го хареса.

            Лека полека Кристиян се добра до дома си. Влезе в красивия и подреден двор, след това изкачи стълбите, отвори блиндираната входна врата на къщата и се насочи към кухнята. Майка му готвеше нещо в голямата тенджера, откъдето се носеше апетитен аромат.

            - Къде беше? - строго го попита тя.

            - С Максим ритахме топка.

            - Защо не се обади, че ще се забавиш? Нали знаеш какво става в селото? Вече трима души изчезнаха.

            - Зная мамо, но забравих да ви се обадя. Макс предложи да ритаме и аз се съгласих. Съжалявам.

            - Добре, добре. Ходи да се преоблечеш и ела в кухнята.

            Момчето излезе от стаята и весело закрачи по дървените стъпала към стаята си.

           

 

***

            Казват, че в много случаи любовта се ражда случайно. Когато си самотен, търсиш подходящата половинка на живота си, но в случай че дълго не я намираш, или започваш да търсиш на сляпо или просто се предаваш на нещастната си съдбата. И тогава идват случайностите. Дали ще е случайно запознанство в някое кафене, дали ще е случаен чат в някой сайт, дали ще е случаен разговор в магазина или случаен инцидент на пътя, но най-неочаквано се появява човек, който вътрешно усещаш, че е този, който винаги си търсил. Може би наистина съдбата ни е определила да сме точно тук, на това място, по това време, може би ние, хората, е добре да следваме някои неписани правила на логиката, за да сме в хармония. Вярно - понякога губим любими хора при нелепи кавги или ситуации на безсмислена ревност, а понякога не достигаме до нея заради притеснение или вътрешни терзания, но по закон Божи, всеки човек на земята рано или късно среща своята истинска любов.

            Когато Яна и Явор се зърнаха за пръв път на кладенчето до реката, и двамата едновременно усетиха по-различни вибрации в околността и подсъзнателно разбраха, че биха били щастливи заедно. След това те се оставиха на чувствата и нещата поеха сами в своята посока.

 

            Беше пети май, към два следобед. Явор изправяше телената ограда на двора, когато зад него се появи непознат мъж и му рече следното:

            - По-добре забий дебели колчета, за да я подпреш с тях.

            - Да. Това е добра идея.

            - Само че ги забий отвътре, защото отвън некой може да ги измъкне.

            - Добре. Мерси много. Какво да те черпя?

            - Ха ха! - засмя се мъжът. Беше млад и приятелски настроен, средно висок, с черни очи, черна коса и сериозно изражение - Да ме черпиш че ти казах да забиеш колчета? Не съм такъв идиот бе, човече. Може някой ден, когато аз имам нужда от помощ, ти да ми дадеш съвет.

            - Хм - Явор се усмихна на свой ред. - Щом приемаш съвети, значи вече съм спокоен.

            - Съдбата е предопределена, така че нещата се връщат. Знаеш ли Ломоносов какво е казал?

            - Ами Ломоносов е казал много неща. Може би имаш в предвид, че материята и енергията не се губят... или нещо подобно беше.

            - По-точно казано, че вземаш това, което можеш да получиш. Аз съм Данаил, приятно ми е – мъжът се доближи до него и двамата си стиснаха ръцете.

            - Явор, на мен също ми е приятно.

            - В час ли си, че трима души изчезнаха за три дена. Един от тях е Пачо, комшийчето.

            - В час съм. Един полицай дойде при мен за да ме разпита по случая. Какво ли може да е станало?

            - И представа си нямам. Говорят за някакви призраци, ама съм по-склонен да вярвам, че някой иска да им отмъщава. Ангел и Пачо нямат добра слава тук.

            - А третия?

            - Сабри? Някакъв пияница, родом от Добрич, бившия Толбухин. Може и той да е загазил.

            Явор въздъхна, след това взе пластмасовото шише с вода и отпи няколко глътки от нея.

            - Ти откъде наливаш вода? - попита Данаил.

            - От чешмата.

            - Ходи долу, по ето онази пътека към реката. Има кладенче с най-хубавата вода.

            - Наистина ли? Точно в този момент бих дал всичко за хубава вода.

            - Понякога усещам от какво имат нужда хората – похвали се Данаил.

            - Имаш развито шесто чувство. Така ли да го разбирам – Явор се засмя.

            - Само понякога, Яворе. Трябва да тръгвам. Беше ми драго да поговоря с някой, който не е от тукашната „интелигенция”.

            - До нови срещи, приятелю.

            Десет минути по-късно Явор вървеше по пътечката към кладенчето с две пластмасови шишета.

 

            По горе-долу същото време Яна, дядо Марко и баба Севда приключиха с обяда, след което старците пожелаха да се качат горе и да дремнат малко.

            - Ох, бабо Севдо, не ми се спи. Искам малко да се поразходя.

            - Где ще одиш ма, Янче? - попита бабата.

            - Някъде из селото. Искам малко да се разнообразя, че ми писва да стоя на едно място.

            - Нека оди, Севдо? Янче, разходи се по чукара или по реката, ама глей да е наблизо.

            - Бре Марко. Има секакви хулигани тука. Аз се страхувам да не земат да я изнасилят некъде, щото после кво че кажеме на Гергана?

            - Оф, стига си думала глупости, ма! Нека се разходи момичето, па може и водица от кладенчето да донесе.

            - О да, няма проблеми. Ще се разходя и до Върбица и ще донеса вода. Само ми дайде дамаджана.

            - У мазата е. Е сега че я донесем.

            Дядото тръгна към мазето и след малко се върна с голяма плетена дамаджана.

            - Е' ти я. Ако сакаш, че ти я турим у торба, да ти е по-удобно.

            - Не, не, дядо. Така ми е добре. Хайде старчета, аз ще тръгвам и по някое време ще се прибера.

            - Оди, Янче, и се пази. Ако те срещне некой и сака да говори с теб, го отбичи веднага! Щото кой знае к'ъв е. Тука има секакви вагабонти.

            Малко след като Яна тръгна към кладенчето, дядо Марко си спомни за светлината през оная вечер, идваща над кладенчето. Спомни си и за разговора с бай Петко, че някакви трима души изчезнали (въпреки че той не вярваше много-много на приказките на бай Петко). Когато сподели опасенията си със Севда, тя го накара бързо да вземе мобилния телефон и да потърси Яна.

            Само че нейният GSM кротко звънеше на леглото в стаята ѝ

 

            Явор пристигна пръв на кладенчето, а само няколко секунди подир него дойде и Яна. Явор бе облякъл мръсна тениска и мръсен работен панталон, а Яна носеше сиви горнище и долнище на анцуг. Щом се видяха, сякаш нещо невидимо прониза съзнанията им. Това беше невидим импулс, създал невидима енергия, която ги обхвана с невидими лапи. Гледаха се около минута, след това Явор с последни остатъци от воля отстъпи крачка назад, протегна ръка и рече несигурно.

            - Първо... - не знаеше дали да каже "ти" или "вие", разумът му някак се губеше във необятността на избликналите чувства.

            Яна се усмихна вдървено и отвърна, също смутено:

            - Не.. не.. вие сте пръв.

            - Е, сега. Не бързаме - в другия миг той се прокле заради изказването си, но девойката се усмихна мило.

            - Благодаря - тя със забързани движения отпуши тапата и понечи да вкара дамаджаната в коритото на кладенчето, но без да иска я удари силно в мраморната стена.

            - Ех, непохватна съм. Май че трябва ти да си пръв - Яна несъзнателно премина на "ти" и това донякъде успокои Явор, който почувства как стената между него и нея започваше да се пропуква.

            - Компромисният вариант е да се редуваме. Аз ще налея в първото шише, след това ти в дамаджаната, накрая аз във второто – Явор отново съжали, този път за твърде дългото си изказване, само че последвалите думи на Яна не само го успокоиха, че всичко е наред, а дори разведриха атмосферата.

            - Или пък ти, като по-похватен, да ми наливаш от шишето в дамаджаната.

            Двамата избухнаха в смях. Стената между тях не само се бе пропукала, а и се бе разрушила.

            - Хайде, давам ти шанс за втори опит, девойко.

            - Щом такъв младеж ми го дава, с радост ще се възползвам от него.

            Яна отново постави дамаджаната под чучура и тя постепенно започна да се пълни.

            - Поздравления! - усмихна се Явор и плесна с ръце.

            - Ура! Значи не съм толкова непохватна! Вече съм готова за сватба.

            - Щом е така, аз съм Явор. Можеш да ме впишеш в листата като първия кандидат.         

            - Сериозно ли? Аз съм Яна. Май почти съм ти адашка. Като Маргарит и Маргарита.

            - Да. С тук-там някоя разлика в буквите, като Майстора и Маргарита.

            - Ти май не гледаш български филми, Яворе.

            В това време дамаджаната на Яна се напълни. Тя я взе и загледа Явор с престорено унило изражение. Той я дари с виновен поглед.

            - Е, какво толкова, ще те изчакам. И без това няма какво да правя у нас. Бях тръгнала просто да се размотавам.

            - Ами много добре - в гласа на Явор се появи надежда - Хайде тогава да се размотаем из околността. Аз също се чудя как да се махна от нас.

 

***     

            Тази вечер Стоян, Любен и Краси Мърдата засякоха в магазина Мурджи и Млабоколо. Когато тримата колеги на изчезналия Сабри влязоха вътре и видяха двамата да седят на една от масите и умислено да отпиват от чашите с нискокачествено вино, отидоха при тях.

            - К'во става бе, Мурджи? Къде си го повел тоя пес? - Любен удари Мурджи леко по врата, в същото време намигна на Млабоколо. Любен и Млабоколо си имаха закачка от край време. Именно Любен преди единадесет години измисли прякора Млабоколо, когато той, Григор и Мурджи седяха в бара на по ракия. По едно време пияният Григор започна да говори нещо на Мурджи, но в същото време повърна върху блузата си. След бурен смях Любен (не по-малко пиян от него) определи изреченото от устата на Григор като "млабоколо".

            - К'во да го пра'им. Водим го с мене, да си не седи у дома.

            - Вземете три стола и елате тука - предложи Млабоколо. Стоян взе три от столовете на една съседна маса и ги постави до тяхната. Щом тримата седнаха, Млабоколо заговори:

            - Абе к'во ще правиме с тия на Яким? Видехте преди две вечери к'во стана? Тия пак че правят поразии, че ни е... майката.

            - К'во, кво? К'во е станало? - попита Краси Мърдата и впери поглед в Млабоколо.

            - Нали Сабри го нема бе, мушморок пиян? - скастри го Стоян.

            - Да бе, това го знам, ама Млаби вика „преди две вечери”, а аз знам, че Сабри изчезна преди три вечери. Нема логика и затова питам.

            - Не говорим за Сабри бе, малоумник. Вие не видехте ли к'во стана у гората? Некакъв светещ човек. Секи говори за това.

            - Същата вечер, кога изчезнаха Ангел и Пачо - добави Любен.

            - Кои? Ангел и Пачо? Да бе, и те ли?! - невярващо попита Краси.

            - Ангел и Пачо са изчезнали?! - обади се и Млабоколо.

            - Вие не знаете ли? Още през деня се появи некакъв, май беше на Яким внука, издърви им се нещо и ония го нападнаха. Сакаха да го пребият. Извлекоха го вънка и после не знам к'во стана, ама се върна на Яким внука, допи си пиенето и изчезна. По него Мурти и Десо като влезнаха, се беха побъркали и говориха, че Яким се бил върнал и ги отнесъл нанекъде. А вечерта у селото дойде Гошев и ни събра у кръчмата, тия които сме били по-рано. Пита ни разни неща, ама кво да му кажеме. Може да викне и други от Своге и да ги обявят за издирване, ама ако оня е като дедо си нема да има файда.

            - Стига бе! Верно? Абе човек, цел ден си с нас и да не ни кажеш нищо – рече Стоян..

            - К‘во да казвам? Вие не знаете ли? Целото село не спира да говори за това.

            - Аз не съм чул. И се чудим що барът не е отворен.

            - Епа да, сега нема кой да отвори бара.

            Млабоколо извиси глас:

            - Брей, брей. Това ако е сериозно, което казваш, Любене, значи ще стане много лошо. Аз само чакам обаждане от сестра ми и си бием камшика. Ще бегам от тука.

            - Ти май само мислиш как да избегаш - подхвърли Мурджи, но сякаш никой не забеляза думите му.

            - Абе докато тая къща още я има, все беди че се случат. Аз предложих още тогава да се бутне, а кмето "не" и "не". Местото некога било на родата му, на еди си кои, на еди си к'ви, па не требвало да се бута. Абе, бутай това зло, нема работа тука! Все едно не знае кво ни докара ония години - заломоти Любен секунди след като изпи на екс цялата чаша вино.

            - Мамче, дай още две чаши! - викна Млабоколо към магазинерката Раца. Жената наля две пластмасови чаши и ги донесе на масата.

            - Тия там, Якимовци и Йоакимовци че ни изтрият селцето бе, мама им мръсна. Още тая вечер че земем пушката и че ги изпозастрлям. До един! - не спираше Любен.

            - Абе човееек. Седи грей се и чекай рейсо - рече Краси.

            - К'во да чекам бе? Ония да ни изтрепат един по един? - Любен изпи на екс и тази чаша и усети в гърлото си да се надига неприятна течност. Светът вече се люшкаше около главата му. Преди виното бе изпил няколко чаши домашна ракия в съседа си Цветан и щеше да се отреже доста. Но само в такива моменти той получаваше онзи прилив на енергия, който го караше да върши чудеса.

            Млабоколо пак взе думата:

            - Трябва да действаме, щото може и други хора да изчезнат. Трябва Якимовците да ги вкараме в ред, за да не си правят своеволия.

            - Рацке! - Любен викна към магазинерката и тя се обърна - Нали ти виде за последно Сабри с некакво момиче?

            - Да. Седяха на другата маса и си говореха. Казах това на Гошев.

            - Абе Сабри и момиче е ‘се едно овца и космос. Кой знае к'ва му е била, сигурно некаква щерка.

            - Он има син бе, Мърда - скастри го магазинерката.

            - Знам ма, кранто. Аз ти казвам, че може да не е знаел за нея.

            - Абе глупости говориш и ти, Краси. Онова е била щерката на Йоаким. Ето, Раца я е видела и е рекла, че е бело и хубаво момиче на десетина-двайансе години. Нали Рацке? - гласът на Любен ставаше все по-дрезгав и завалян.

            - Беше бледо момиче, славянче. Можеше да мине за русначе или германче.

            - Айде Раце, дай още едно винце и ми речи целата сметка.

            - Имаш трийсе и четири лева вересии.

            - Знаеш, на пенсия ти ги давам. Никога не съм те лъгал. Нали?

            - Добре Любене - жената му наля още една чаша. Той я взе, пак я глътна на екс и обяви на приятелите си по маса:

            - Момци, че одим до нас да ‘земем пушката и че видим кой е тоя Йоаким!

            - Абе Любене, седи си на г...а! - предложи му Стоян.

            - Нема да седим! Аз съм раждан у това село, очуван съм тука и че се борим за него! Не може некакви си приоданци да ми се правят на велики!

            - Любене, седни и не прави глупости. Пиян си - каза и Млабоколо.

            - АЗ ДА СЪМ ПИЯН?! Оо, вие нищо не знаете. Аз, Любен Иванов Арсов, съм велик човек от велик долнокамовски род и ще се бием за Долно камово! Ето тука го обявявам! – той тропна силно по масата и чашата на Стоян се разля по масата.

            - Абе манете го. Нека оди, щом сака да се трепе - рече Мурджи и отпи глътка от чашата си.

            След това, с бойна крачка и с пиянски облещени очи, Любен Иванов Арсов напусна магазина.

 

***

            Въпреки заканите си, че час по-скоро трябва да навести къщата на Яким, старши сержант Митко Гошев го направи чак на пети май, в късния следобед. Преди това той имаше сигнали от други съседни села за битови кражби, побоища и намерен труп на възрастен мъж, починал от инфаркт в полето.

            Вървейки сам по улиците на селото - които по това време бяха сравнително пусти - и приближавайки къщата на Яким, напрежението в него се покачваше с геометрична прогресия. Дори когато беше необитаем, извисил черното си тяло на хълма до гробището, този дом го ужасяваше до смърт. Знаеше част от многобройните истории за собственика, знаеше, че именно заради него предишният квартален полицай Атанас Стоянов бе дисциплинарно уволнен и колегите му и досега шушукаха, че Стоянов просто е имал "късмета" да попадне в окото на торнадото и че нищо не е могъл да стори за Долно Камово. А когато за пръв път отиде в селото, той разпозна къщата от пръв поглед. Никоя друга къща в селото не излъчваше толкова горделива и в същото време толкова злокобна мощ. Никоя друга къща в селото не би могла да бъде арена на случилите се кошмари.

            Днес той приближаваше къщата на Яким, знаейки, че тя пак е обитаема. И то не от кой да е, а от внука на Яким - главния заподозрян за изчезванията на Ангел, Пачо и Сабри.

            Когато тръгна по нагорнището, силите му сякаш бяха привършили. Струйки гореща пот бълваха порите на кожата му, тя се стичаше от косата под фуражката, през лицето и по ризата.

            Дворът на голямата постройка беше пуст, както и дворовете на повечето къщи в селото, но отвътре се чуваха слаби звуци. Ах, колко зловещо е това място. Колко негативизъм има в него. Какво ли се случваше вътре? Наистина ли тези хора живееха спокойно или вършеха някаква мръсна дейност? Полицаят крачеше бавно към голямата, черна, грозна сграда.

            Трябваше да използва цялата си воля за да влезе в оградения със зидария двор, сетне несигурно закрачи към блиндираната входна врата. Когато застана пред нея, той беше на ръба на омаломощението. Отнякъде идваше особена миризма - не лоша и кисела, но странна, като на погребение. Полицаят пое дълбоко въздух и натисна звънеца, който закънтя с мощен камбанен удар. Вътре се чуха тежки, бавни стъпки, след малко ключалката изщрака, бравата се наклони и вратата се отвори. Пред нея застана млад мъж с почти детско изражение, но със сериозен, някак плашещ поглед. Зад него имаше момче на осем-девет години.

            - Добър ден. Старши сержант Митко Гошев от РПУ Своге! - Гошев извади значката и я показа.

            - Здравейте. С какво мога да ви бъда полезен? - гласът на мъжът беше спокоен, уравновесен.

            - Вие сте Йоаким Якимов, нали така?

            - Йоаким Стефанов Якимов. А това е синът ми Максим.

            - Искам да ви задам няколко въпроса. Само, моля ви, не пред детето.

            - Няма проблем. Заповядайте - Йоаким с жест покани Митко Гошев да влезе, след това се провикна по стълбището - Оксана, я ела долу и донеси кафе!

            Вътре къщата беше обилно осветена, но окичена с причудливи фигури и декоративни украшения, които се стелеха навсякъде - по стените, по тавана, по пода, по високите прозорци, дори по столовете и масите. Те създаваха настроение на тромава екзотика. Ароматите им бяха приятни, като на сладкарски подправки, и все пак измежду тях се долавяше слаб мирис на нещо лошо, скверно.

            Влязоха в голяма стая с масичка по средата, по която също имаше поставени странни фигури 

            - Ще пиете ли кафе?

            - Да, благодаря.

            - Жена ми ще Ви донесе кафето.

            Настаниха се на два от столовете и след малко влезе стройна жена с много красиво лице.

            - Сложи и на двамата, мила. После ела при нас. Човекът иска да ни зададе няколко въпроса

            - Добре Йо - тя постави каните с кафето и захарта на масата, след това взе от секцията три чаши, постави и тях и сипа във всяка от тях кафе.

            - Аз пия без захар - каза полицаят.

            - Добре, господин...

            - Гошев. Митко Гошев.

            - Да преминем към същността. Идвате да ни зададете въпроси, нали? - с премерен глас започна Йоаким.

            - Точно така. Предполагам знаете за изчезването на трима човека в рамките на три дена.

            - Няма как да не знаем. В селото всички говорят за това - обади се жената на развален български.

            Гошев извади тефтер и химикал и ги постави до кафето.

            - Йоаким, бил сте забелязан в кафе-ресторант "Сухиндол" малко преди Ангел Асенов и Пламен Стефанов да изчезнат. Ще ми разкажете ли какво се случи във вечерта на втори май, когато посетихте бара.

            - Разбира се. На тази дата през деня пристигна голяма част от багажа ни от Украйна и ние се заехме да го подреждаме. Малко по-късно дойдоха майстори за дувара и аз се заех да им помагам, докато жената и децата пренасяха нещата. Искам да кажа, че през този ден имахме много работа и след като по-късно приключихме, аз слязох долу да купя нещо за вечеря. По пътя видях въпросния бар и реших да изпия една кола, за да се освежа.

            - Момент само - Гошев записа нещо на тефтера - Продължете, господин Якимов.

            - Когато влязох, вътре имаше голяма компания от дванатесет-тринадесет човека. Говореха на по-висок тон и очевидно бяха пийнали. Реших да не им обръщам внимание, затова застанах до бара и когато барманката дойде, си поръчах малка "Кока кола". После седнах и извадих от чантата книгата си. Исках да чета, пийвайки колата. За мен това е голямо удоволствие, господин... Гошев.

            - Добре - пишеше Митко Гошев. - И какво стана след това?

            - Някакъв младеж дойде при мен и започна да ме пита как се казвам, откъде съм, какво правя тук, каква е тази книга. Отговарях му кратко, защото не ми беше приятна неговата компания. След това дойде още един младеж и тропна силно по масата. Очевидно двамата искаха да създадат проблеми.

            - Ясно. Как ви повлякоха навън? - Гошев отпи голяма глътка от горчивото кафе.

            - Момент да обясня. Казах спокойно, че искам просто да си изпия напитката и да почета на спокойствие няколко реда и ги помолих да напуснат масата ми. Тогава дойде един едър мъж, мисля че беше собственика.

            - Ангел.

            - Да. Той ме хвана и ме завлече навън. По него тръгнаха още трима. Когато излязохме, съвсем учтиво поговорих с четиримата и им обясних, че просто не искам да имам проблеми, а идвам само да пийна безалкохолно на спокойствие. Помолих ги да ме пуснат вътре, да допия колата и да си тръгна. Тогава едрото момче, Ангел, ми каза "О'кей приятел, разбрахме се, тогава изпий си кока-колата, ние няма да те закачаме", след това даде знак с ръце на другите да стоят по-далеч от мен и ме пусна вътре.

            - Изчакай малко да запиша. Така. Казвате, че сте разубедил Ангел да ви бие, каквото е било намерението му.

            - Точно така. След това влязох вътре, а четиримата останаха вън, да си кажат нещо. И както пиех колата, изведнъж двама от тях влязоха с уплашени лица и съобщиха, че другите двама са изчезнали.

            Митко Гошев записа още нещо на тефтерчето, след това запремята химикала между пръстите си, а изражението му стана замислено. Мъжът изглеждаше искрен и прям, а в разказът му имаше някаква разумна логика (за разлика от обясненията на Мурти и Десо). Въпреки това, нещо в обстановката тук не бе както трябва. Съзнателно полицаят определи Йоаким и Оксана като добро, заможно семейство, но подсъзнателно чувстваше отблъскващата атмосфера на мястото, пропита във всичко тук.

            - Притеснява ме факта, господин Якимов, че свидетелите Димитър Мурджев и Десислав Иванов описват, че когато сте били навън, до вас се е приближил... как да го кажа по-точно... човек, от който струяла светлина. И именно той е отвлякъл двамата.

            Очите на Йоаким не трепнаха, а останаха спокойни и някак вглъбени. Той отвърна:

            - Докато бях отвън не се случи нищо. Онзи е пристигнал когато вече съм бил вътре.

            - Кой е пристигнал?

            - Вероятно онзи, който ги е отвлякъл.

            - А защо според вас човекът е излъчвал светлина? Каква е тази светлина? Същият човек е забелязан на слиза от хълма срещу реката.

            - Представа си нямам, господин... Гошев, ох, нали така се казвахте?

            - Може би е тактика на похитителя - добави Оскана, която досега слушаше любопитно разговора.

            Полицаят наведе глава за секунда-две, след това се изправи рязко и рече:

            - Според Димитър и Десислав, светещият мъж бил Яким. Вашия дядо.

            - Моля? - жената ги погледна изумено.

            - Казах Яким, вашия дядо.

            - Приличал е на него, така ли? - попита мъжът.

            - Не. Според разказите им е бил самият той.

            - Няма как да е той. Дядо ми Яким е починал преди близо тридесет години.

            - А защо тези момчета твърдят, че е той? И защо е бил обгърнат със светлина? - този въпрос полицаят зададе с повишен тон.

            - Господин Гошев, заподозрян ли съм? Ако е така, можете просто да ми  кажете.

            Служителят изпи до дъно ароматното кафе, остави чашата и отговори:

            - Засега не. Нямам основания да ви задържа. Но разследването продължава. Аз ще трябва да тръгвам, защото ме чакат в Своге за отчет. Благодаря за гостоприемството и Ви пожелавам лека вечер.

            - И ние на вас, господин Гошев.

            Полицаят стана от стола и излезе в коридора, където блъсна няколко странни дървени украшения, висящи от нишата на стълбището. Вдигна ги и ги закачи по местата, след това бавно тръгна към външната врата, усещайки погледите на Йоаким и Оксана зад гърба си.

            Час и половина по-късно семейството на Йоаким и Оксана щяха да имат още едно неочаквано посещение.

 

***     

            След като излезе от кръчмата, Любен Арсов с бойна стъпка се запъти към дома си, за да вземе незаконната ловна пушка - с която гърмеше единствено на Нова година, за да не буди подозрение сред съселяните си (въпреки че почти цялото село знаеше за нея). Влезе в двора, отключи входната врата и понечи да влезе, ала се спъна в прага и едва запази равновесие, задържайки се на бравата на отворената врата. Отвън и отвътре беше тъмно. Любен слепешком напипа ключа и светна лампата на входното антре. Щом очите му привикнаха към светлината, той тръгна към мазето, където трябваше да се намира пушката.

            Когато я търсеше сред студените рафтове - отрупани със зимнина от много години; сред разхвърляни легени, кошници, бурета, бъчви - някакви наченки на разум започнаха да дълбаят в пияния му мозък.

            Ами ако убие някой? Тогава ще лежи зад решетките до края на живота си. Освен това, онези могат да му направят някаква магия – щом са от родата на Яким, трябва да очаква всичко от тях. Или пък да извикат кварталния. Най-лошото от всичко е, че пушката е незаконна.

            Любен Арсов видя стар полуръждясал нож и го взе. Скри го в джоба на доченото си сако (което носеше от както се помни) и излезе от мазето, сетне и от къщата.

            По път към Якимовия дом, той се нахъсваше и събираше смелост. Щеше да направи на пух и прах тези самохвалковци. Само да му отворят вратата, ще им наговори такива неща, че да им мине желанието да се правят на интересни.

Излезе на главния път и Якимовата къща се разкри пред погледа му. Все пак съжали, че не бе взел пушката. Домът му се стори по-мрачен и по-навъсен от всякога. Няколко прозореца светеха със слаба жълта светлина, останалите чернееха като отворени врати към ада. Любен извади ножа и го стисна с дясната си ръка.

            "Мамицата им мръсна! Никога нема да позволим тия да ми опропастят селото! - говорше си наум подпийналият смелчага и тези приказки му даваха настървеност да крачи все по-бързо. Когато достигна къщата, той пое въздух, влезе в двора и затропа по вратата.

            Отвътре се чуха странни мляскащи звуци.

            Той пак потропа.

            Извиси се забързано шумолене, след това се доловиха слаби шепнещи гласове и вратата се отвори.

            Пред нея стоеше мъжът от бара, красива жена, момиче и по-малко момче.

            - Искам да говорим с вас - Любен почувства в гласа си несигурност. Това не му хареса, трябваше да бъде твърд и заплашителен.

            - Добре Любене. Слушаме те - отвърна спокойно мъжът.

            - Така. Известно време откак се нанесохте, почнаха да стават... некакви изчезвания - думите от устата му излизаха измъчено, нямаше и помен от онзи хъс от преди малко. Дори се усети, че е хванал неуверено ножа, все едно го е страх че някой от странното семейство ще го види.

            - Е и? - мъжът продължаваше да бъде неестествено спокоен и като че ли го хипнотизираше с проницателните си очи.

            - Искам да ви кажем, че ако пак стане нещо такова, ще си имате работа с мене.

            Онзи го изгледа с насмешка, жената и децата също се усмихнаха. Любен рече гръмогласно:

            - Чуете ли к'во ви казвам, бе?! Аз съм велик човек от велик долнокамовски род и ще се бием до смърт за това село. Ясно ли Ви е?

            - Вие ли? - жената го изгледа учудено.

            - Любене, отиди си вкъщи и се наспи. В момента си пиян и не знаеш какво правиш.

            - АЗ ЛИ СЪМ ПИЯН БЕ, МАГАРЕТА? ВИЕ ЗНАЕТЕ ЛИ КОЙ СЪМ АЗ?

            - Чичо Любене, не усложнявай положението си, защото може да... – обади се и момичето.

            - НЕ МЕ ПРЕКЪСВАЙ, ДЕТЕ! Аз съм велик човек и ще имате проблеми с мене! Това да знаете!

            - Няма как да се случи това - започна спокойно Йоаким. - Едва ли отрепка като теб ще се бие за чест. Ти дори не знаеш истинското значение на думата „чест”.

            - Отрепка ли...?

            - Ти си никой, Любене. Ти си човек, който никой не уважава, освен неколцина пропаднали пияници. Като теб самия.

            - Хората тук те презират и ти се смеят – каза момичето. Гласът му беше странен, равнотонен.

            - Аз ли бе? Много знаете, бре! А вие к'ви сте? - каза Любен с изтънял глас.

            - Никой тук не го е грижа за теб. Светът няма нужда от теб. Ти си непотребна вещ, която всеки ще хвърли в кошчето за боклук – изрече и момчето с равен тон.

            Ръката, с която Любен държеше ножа, затрепери.

            - Да се олицетворяваш с думата "чест" е смешно, дори нереално - говореше Йоаким.

            - По-добре е да умреш, отколкото да се мъчиш по този глупав начин. Ти нямаш семейство, никога не си имал и никога няма да имаш. Ти нямаш пари, никога не си имал и никога няма да имаш. Ти никога не си бил истински щастлив и никога няма да бъдеш - изричаше жената.

            - Ако ни бъдеш приятел, ние ще бъдем твоето семейство...

- Ние ще ти дадем безкрайно щастие...

            - Ще отмъстиш на всички неверни приятели, които ти се смеят зад гърба...

            - Ще бъдеш наистина велик, ще бъдеш наистина човек с чест...

            Гласовете на четиримата ставаха все по-обсебващи, а лицата им - все по-близки, сливащи се едно с друго в някаква имагинерна реалност. Любен не можеше да реагира по никакъв друг начин, освен да се слее с тях и да бъде погълнат от тяхното спокойно течение.

            - Ела при нас и ние ще променим всичко. Доброто не винаги отива при добрите хора. Затова трябва да се опитват нови неща.

            Гласовете на четиримата се бяха превърнали в един общ глас и той беше властен, плътен, всепоглъщащ. Той караше сетивата на Любен да се притъпят и да следват друга посока - към поквареното, към сатанинското.

 

…следва продължение…