Не спах добре. Въртях се на ляво, на дясно.     Не исках да се докосвам до Боб. Свивах се на кравай като бито куче. Устната ме болеше, но не се поду заради бързата ми намеса с лед. Боляха ме гърдите, бедрата, всичко…Слънцето изгряваше над хоризонта, а не ми се ставаше от леглото. Как ще се разправяме днес с Боб? Мъчителното чувство на самота, срам и погнуса се надигаше у мен. Щях да отида на плажа. Водата и плуването да ме освежат. Огледах се и видях, че съм сама. Мъжът ми беше излязъл. Без никаква оставена бележка. Без картички със сърчица. Без нищо. Взех един душ.
         Усетих глад. Слязох в ресторанта на закуска. Поръчах американската закуска, която много обичах - палачинка с кленов сироп. Отхапах си парченце, но сиропът ми загорча…Нещо не бях наред с рецепторите, май. Или защото в душата ми горчеше от снощи…Отместих закуската. Апетитът ми се загуби. Гледах финия порцелан на чашата с кафе. Черно и много силно. Пих. Хареса ми. Запалих цигара и вдишах дълбоко дима. После поръчах още кафе. И портокалов сок с лед. Не мислех за нищо. Гледах пъргавата черна жена, която ми сервираше и ми се усмихваше лъчезарно. Черните и ръце чевръсто пипаха.
        Погледът ми се рееше към морето и пушех, когато Боб се приближи и седна срещу мен. Беше изтрезнял от алкохола и наркотиците. Очите му още зачервени като въглени. Изглеждаше смачкан от вина и угризения. 
                           - Лия, прости ми Лия. Никога повече няма да ти сторя такова нещо. Обичам те Лия. Няма да пия толкова. Няма да вземам дрога. Прости ми, любов!
               Очите му бяха мътни и влажни. Аз се чудех какво да кажа. Мълчах. После той пак започна да  ми се извинява ли извинява….
        Пак мълчах. Но обичах тогава това копеле. Сърцето ми взе решение вместо ума ми. И това беше голяма грешка. Кимнах с глава. 
                             - Боб, ако пак направиш това с мен…това ще е края… 
                  Погледът ми се втвърди след тези думи. Бях студена. Като статуя.
                        Боб извади от джоба си една кутийка и я отвори. На черното кадифе  проблясваха и отразяваха слънцето най-красивите диаманти, вплетени в изящна изработка. Колие и две обици като сърца… Ахнах вътрешно, но без да го показвам. Толкова зашеметяващо…
           След дълъг разговор със съпруга ми, цялата ми обида и ярост се стопи. Боб ме купи с тези диаманти…Сега като мисля - знам, че сгреших, но тогава му простих и се оставих в ръцете му. 
          Боб беше както преди-очарователен и готин. Преливаше от галантност. Вечер се притискаше до мен, но аз му казвах, че още ме боли…и ме оставяше на мира. Допираше жадно устни до врата ми и ме целуваше. Аз лежах с гръб към него. Виждах, че ме желае. Надсмивах се вътрешно, като усещах колко е твърд. Лъжех го. Нищо не ме болеше, освен душата. Исках да го накажа. И го сторих. Без да ми мигне окото. Ставаше някаква промяна у мен. Лежах в тъмното  до моя съпруг и си задавах въпроса обичам ли Боб? Това е странно, меденият месец не беше минал…
Аз бях нащрек. Исках да променя нещата с общата сметка. След дълго убеждаване, си направихме нови спесименти на сметката. Мънках, че не мога да му купя нищо без той да знае, и нямаше да е изненада….а наближаваше рождения му ден. Това беше добър повод.
      Ура! Можех, да си тегля пари и без негов подпис! 
          Изминаха няколко дни. Аз си теглех пари от банкомата безпрепятствено с новата ми карта. Исках да имам пари под ръка. Да съм независима. Направих няколко бързи транзакции с максимума и се учудих, че парите бяха набъбнали неимоверно след посещението ни в банката. От къде толкова пари? Какво прави Боб? Адвокат  Робърт Аарон прави нещо, и то незаконно. Няколко милиона в повече се мъдреха на квитанцията след тегленето. Реших да не задълбавам във въпроса. Явно се и замесил в някаква афера… Все пак се намирахме на Кайманите - рая на офшорките…Замислих се от къде идват бързите пари по принцип –  дрога, проституция, или незаконни сделки. Просветна ми… разговорът му с тайнствения Хосе. Боб беше нагазил дълбоко във водата. Ясно ми беше. А кой е Хосе? Какъв е? Не можех да разпитвам Боб. Но се оглеждах и услушвах… Щом чуех, че говори с недомлъвки ми беше ясно, че Хосе е насреща. Тогава Боб ставаше суров. Лицето му беше като на хищник. С изсечени черти…Каква промяна става с него… само с един телефонен разговор… Чаках да заспи Боб  и тогава ровичках телефона му. Вече бях запомнила номера на Хосе наизуст. По няколко пъти на ден е говорил с тайнствения Хосе. Изгарях от любопитство, което не беше здравословно за мен. 
         Иначе се  държахме се мило един с друг. Но нещото… беше оставило следа в душата ми. Имах едно на ум. Вътрешно изпитвах съмнение и страх от този човек.    
       Боб ми каза, че ще останем по-дълго на острова. Имал работа.
          Реших да си отварям очите на четири. Да не нагазя и аз в дълбоката вода. 
        Любопитството ми ме изгаряше. Исках да знам в какво се е забъркал Боб. Трябваше да го проследя, макар че не ми влизаше в работата. Затова си купих фотоапарат с мощна оптика. Даже го избрахме заедно с Боб. Казах му, че искам да направя хубави снимки на Карибите и той се съгласи с новата ми прищявка. Сега оставаше да го дебна кога ще има пак работа с Хосе. Взех една кола под наем, докато той отсъствуваше и естествено без да знае. Е, Лия ще си първокласен детектив!?
            Боб пак имаше работа. Целуна ме по устните и ми каза да се забавлявам на плажа. Беше следобед  към 14ч. Аз кимнах и зачаках да тръгне. После като пъргава котка се изнизах след него. Зачаках го да подкара колата. Моята кола беше на няколко метра в сенките на едни палми и не биеше на очи. Стисках фотоапарата, а в джоба ми носех мобилния телефон и малко портмоне. Не ми трябваше друг багаж. Боб се изниза от главната улица и свърна към покрайнините. И аз след него. Оставях няколко коли пред мен, за да не види че има опашка. Бях си вързала косата и похлупила с една шапка. Носех тъмни очила. Да изглеждам незабележима и небрежна. После Боб свърна към едни складове. Изглеждаха занемарени и изостанали. Излезе от колата без да се оглежда и се вмъкна в едно хале. Вратата на халето беше ръждива и изпоцапана с боя. Аз спрях колата зад един разлистен храсталак и се промъкнах в него. Изкарах фотоапарата и зачаках. Не ми стискаше да вляза в халето. Щях да стоя отвън и да видя какво ще стане. Мина час, после два. Дремех на пост зад едни треви и вече скучаех. Няма никакво раздвижване. Лия, Лия…я се откажи от тези глупости… Бях на път да послушам мисълта си и да зарежа това, когато пристигна един контейнер и паркира пред халето. Шофьорът стоеше в кабината и не излизаше. Аз го штракнах с апарата няколко пъти. Също и номера на камиона. След малко вратата се отвари и излязоха брадати и мрачни мъже. Яки и набити. Снимах ги и тях. Оптиката правеше чудесен фокус. Браво Боб, купил си ми добра техника! Боб също се появи. След него вървеше млад мъж, изтупан в хубав бял костюм. Говореха си двамата нещо и мъжът се наведа към Боб и му каза нещо на ухо. Засмяха се. Снимах ги в кадър. Лицата им ликуваха. Какво ли беше ги развеселило? После се изумих, защото видях  че…
 

        После се изумих, защото видях, че от вратата заизлизаха млади жени. Ахнах. Защраках кадър след кадър. Жените се олюляваха и едва стояха на краката си. Сто на сто бяха дрогирани. Млади , на възраст двадесет- двадесет и няколко години. Бяха мулатки и черни. Около десетина-дванадесет жени. Преплитаха крака. Бяха мръсни и одърпани, но ако се облекат хубаво и измият щяха да са красиви. Мъжете ги придържаха, повдигаха и ги качваха в контейнера. Жените вървяха и се подчиняваха. Лицата им бяха посърнали, с отнесен поглед, примирени очи…Колко са отчаяни…изгубили всяка надежда…Снимах ги, а сърцето ми задумка и щеше да изскочи. Къде ги караха?  В публични домове? Боже, секс робини…После мъжете заключиха контейнера и камионът тръгна. Боб се метна на колата и отпраши. Аз изчаках малко и подкарах. На една отбивка той се престрои към града, а камионът продължи по магистралата. Аз карах след камиона. Не можех да оставя работата така. Исках да видя къде отиват.  И защо съпругът ми се е замесил в тази мръсна история? За още пари? Нали има достатъчно. Харесва му да изпробва някоя от жените? Стана ми гадно. Щях да повърна. После се съвзех и набрах Боб по мобилния. Казах, че съм мръднала до съседния курорт на шопинг. Че ми е доскучало и ще се видим надвечер. Лигавех се по телефона, за да ми вярва. Островът не е голям и след два часа камионът се насочи към пристанището. Паркирах зад едни коли. Изнизах се с фотоапарата, който го скрих под широката ми туника и се запромъквах между спрелите камиони. Огледах се за добра позиция. Имаше много коли и товарни камиони. Гъмжило. От колите бяха наизлезли пътници и чакаха да се натоварят. Промуших се между тях и се правех на пътничка. Не изпусках от очи контейнера. Корабът беше спрял и пуснаха платформата. Камионите и колите бавно се заизнизваха да влязат в трюма. Опашката вървеше мудно, но дойде време и контейнерът да влезе. Влезе без проблем. Шофьорът вдигна ръка за поздрав на митничаря и се ухили. Снимах ги. И двамата. Хубава снимка на митничаря и шофьора. И на снимката ще излезе датата и точния час. Снимах и кораба. Сега остава да пазарувам някоя дрешка и да се прибера при съпруга ми. 
     Тръгнах към главната улица. Първо затърсих интернет студио. Влязох в кабинката и снех видео картата. Тя беше като флашка. Сложих я във флопито. Направих си две нови пощи. От едната прехвърлих всички снимки в другата. После прегледах кадър след кадър. Загледах мъжът с белия костюм. Беше босът. Гледах да запомня лицето му. С него разговаряше Боб. Трябва да разбера кой е…Дали този е Хосе? Или Хосе е някъде по-високо във веригата? После влязох да видя разписанието на кораба, който потегли. Американски кораб за Маями и Квебек. Последна точка Канада. Значи ще развличат господата в Квебек…Изтрих всичко от паметта та фотоапарата, платих за половин час време в студиото и излязох навън. Беше вече към 17 ч. Минах през пазара като вихър. Влязох в една кабинка да пробвам рокля на цветя. Останах с нея, взех да плащам, когато продавачката се засмя и посочи краката ми. Погледнах и видях, че съм с маратонки и новата рокля. Купих и едни сандали на висок ток, червило и капела. Вече съм шик. Бързах, защото нямах време. Трябваше да се прибирам…  Подкарах към Риц.