От живеца на водата ли, от що ли, тя се реши да попита:

- Чия беше тази къща преди? – кметът се засуети, като човек, който нямаше какво да прави, а трябваше да прави нещо.

– На баба Съба. Умря преди десет години. От тогава къщата е пуста. Нямаше наследници. Синът ù умря преди нея, а внуците са по чужбина. Тази пролет единият си дойде и я продаде.

- На кого? – изстреля важния въпрос. Кметът млъкна. Опита се да избута от сухото си гърло някаква дума. – Не знам. Адвокати бяха, месец по-късно имотът бе прехвърлен на вас.

- Защо? – остана незададен въпрос. Тръгнаха по калдъръмените улички, предали се в обятията на августовския пек. Кметът избираше уж сенчести места. Почти не срещнаха хора, само нечие магаре, вързано за оградата. Чак като наближиха края на селото и се появи зелена поляна, видяха овчар. Овцете пладнуваха, а той се подпираше на кривака си. Като ги видя, тръгна към тях.

- Здравейте, това да не е новата ни жителка? – като че ли всички я очакваха. – Ха, добре дошла! Ще ви правим ли селянка тук? – овчарят подаде мазолеста ръка.

- Тя ще си реши, бай Дашо, нека види дома, че той не е много за живеене. – кметът поде разговор за овцете, за неплатените такси, за окосената трева на гробището. От маранята ли, от умора ли, всичко около нея плуваше. Мъчеше се да не припадне. Жегата беше пропила и в мозъка ù. Не чуваше разговора, но се срамуваше да покаже изтощението си. Хората покрай нея бяха по-стари и по-лесно понасяха изобилието на слънце.

- Хайде, вървете с добро, благословена да си, дъще! – овчарят пак се подпря на тоягата си, този път забил поглед в стадото. Не направиха и двадесет крачи и кметът вдигна ръка:

- Ето я, Събината къща.

Тя нетърпеливо вдигна поглед. Виждаха се къпини, бурени и няколко тополи, но къща нямаше. Сред къпините зърна ниска, желязна порта. Не беше заключена. След портата всичко стана по-наситено. Маранята изчезна някъде. Тясна пътека се извиваше под дебелата сянка на дърветата. Лиани правеха венци над нея. Движеха се наведени. От някъде се понесе аромат на изгнили праскови. Лилави камбанки клатеха глави над кърваво-червени къпини. Къщата се откри, като стара, важна госпожа в синя рокля. Елена ахна. Тя беше виждала тази къща в мечтите си. Синя, олющена боя, дървени капаци на прозорците, малък чардак, почернял от слънцето. Кметът опиваше да отключи катинара.

- Покривът ще трябва да се оправи, после една боя, майстор да постегне дървенията. Ама, вие ще я събаряте, то, като се изсекат дърветата, ще се ширне място. Голям дом може да си направите.

Не му отговори. Беше запленена, ето я нейната мечта. Две малки сенчести стаи и една просторна, с куп мънички прозорци. Килер, ще го превърне в баня. Усети лепкавата си кожа. Прииска ù се да се изкъпе и да полегне в своя дом. В едната стая имаше желязно легло и стара ракла, с ръждясали панти. Не видя чешма. На двора имаше ръчна помпа, беше виждала такива в детството си.

- Благодаря Ви! – каза го, като че ли искаше да отпрати своя водач. Кметът разбра.

- Ще ви оставя малко тук, а после елате в кметството, ще ви заведа на гости! Жената ще се радва да Ви посрещне.

Кимна. В очите ù имаше пламъче. Малко пламъче, от где се взе?! Не беше идвало в очите ù от сто години.

След като кметът си замина, тя изми лицето си, намокри косата си, цялата рокля бе мокра. Сега видя, че в полите ù се бяха полепили бодили, жълтото вече беше мръсно жълто. Усмихна се, новата рокля! На леглото нямаше покривка и дюшекът беше съмнително мръсен, но тя легна . В своето легло, в своята къща, тази, която беше нарисувала в мечтите си. Сега, в този момент, нямаше никакво значение кой е направил този дар. Заспа блажено.

Сънуваше, че се опитва да влезе в дома на своя клиентка. Обикаляше къщата, но всички врати и прозорци бяха заключени.

- Стопанке! – провикна се по несвойствен за нея начин. Първо малко се озадачи от себе си, после отново се провикна – Стопанке! Когато отвори очи, отново чу възгласа. усмихна се, този път стопанката беше тя. Излезе на чардака и прихна. Освен от натежалите божури и буса момино сърце, дворът ù сияеше и от две шарени забрадки. Комшийките вероятно. Едната носеше тава, покрита с вестник, а другата торба.

- Да ти кажем добре дошла, чедо. Разбрахме, че си останала, та носим да се подкрепиш. Виж, домашна баница, топла е още и винце де, за веселост. – Бяха на не повече от 55 години, тоест десетина над нейната възраст. Засрами се от голямото си деколте. Жените се запътиха на някъде. Май знаеха къде отиват. Последва ги. Слънцето бе склонило да си тръгне и макар все още въздухът да бе тежък, се усещаше прохладата на наближаващата вечер. Жените, с вещината на знаещи какво правят, с голи ръце закъсаха клоните, за да проправят път. Откри се беседка, полусрутена, но готова да приюти тавата с баница. Жените бърбореха бързо, звънливо и много. Често дори не ù оставаха време да отговори. Не всичко разбираше, понякога само клатеше глава, но изпита някакъв гъдел. Може би него наричаха щастие.

Глъчката се чу надалеч, а и слухът се бе разнесъл. Та скоро започнаха да идват и други хора. Отнякъде се появиха чушки с ориз, някой наряза диня, а виното, незнайно как, все не свършваше. Госпожо бързо се замени с Ленче, запяха се песни. Селото оживя на залез слънце.

Когато всички се разотидоха, запуши зеленясалото корито на помпата, напълни го с вода и се изкъпа. Само щурчетата ù правеха компания. Луната превръщаше пръските по тялото ù в звездички. Загърна се в един чаршаф, който измъкна от старата ракла и тогава... Тогава забеляза две очи в храсталака до портата. Не се изплаши. Може би виното бе притъпило инстинкта ù за самосъхранение, може би, твърде близки и топли, за да се страхува от тях. След миг се чу шум от мотор на кола. Само дядо Дашо видя, прекръсти се и се прибра при овцете.