Сама си, а навън вали...Чуваш как, подобно на мечтите ти в суровата реалност, капките небесни сълзи се разбиват в прозореца на мрачната ти стая, без да достигнат до теб. И пак си сама. Пак те боли и пак си се вкопчила с последни сили в онзи далечен и мъгляв спомен от "щастливото време", но и той няма да те спаси... Пак слушаш онази песен, нали? Пак усещаш как пианото засвирва медията на душата ти и клавишите от сладка болка се забиват, подобно на пирони в ковчега на сърцето ти, под вещото ръководство на екзекутора му. По лицето ти се стича сълза и после още една, и още една и... Дявол да го вземе, как боли! Тази така позната болка, която те срива, унищожава и в същото време те вдига на крака и те кара да чувстваш, че си жив по един много болезнен начин. А аз те гледам и ти се усмихвам. Не от злорадство, а от блаженство. Всяка твоя сълза и всеки твой стон ме карат да се чувствам по-жив и истински отвсякога. Пирувам с болката ти и я подхранвам. Като неизчерпаем източник си и няма измъкване от тоза порочен кръг. Ти ме създаде и сега аз ще те унищожа. Може и да не си спомняш кога, но аз помня... Аз помня всичко. Всяка мисъл, дума, действие... Всяка грешка... Аз съм този, който те кара да се предаваш, да се съжаляваш и да плачеш, да се чувстваш безпомощна и грешна, сбъркана и извратена... АЗ съм твоят Съдник!