СЪЛЗИ И ФЪСТЪЦИ

(„Кънтри" разказ по карта)

  Пътувах за Русе по работа.

  Качих се в автобуса сред първите пътници и докато се чудех дали да извадя най-напред книгата или служебните си документи, се загледах навън, където заминаващите се тълпяха под завалелия ситен дъжд. 

  Веднага погледа ми привлече група от 3 момичета. Очевидно двете изпращаха приятелката си, която заминаваше с моя рейс. Те почти не говореха и се опитваха да се усмихват, но в очите им напираха сълзи. Или просто така ми се струваше заради дъжда?

   Накрая едната от изпращачките плахо извади от раницата си плюшена играчка - Мечо Пух - и я подаде на заминаващата, която притисна ръка до устата си. Когато се обърна, за да се качи на автобуса, в очите и със сигурност блестяха сълзи.

  Още един човек е изпратен. От някого и занякъде. Така си помислих докато бърках в чантата за книгата - след това, което видях, някак си не ми се преглеждаха веднага документи.

  Но за моя изненада - каква е тази странна лотария? - видях, че изпратеното момиче сяда до мен, от страната на прозореца. Сълзите се стичаха по бузите и, без да се сети да ги избърше. Залепи нос на стъклото и започна да маха на приятелките си. Махаше и след като се изгубиха от погледа и. Накрая се отпусна на седалката и затвори очи. Следите от сълзи още личаха по страните и.

   Можех да я разгледам внимателно. Момиче, след което не се обръщаш на улицата, но което кой знае защо не можеш да забравиш, след като си разговарял с него на някое парти. Вероятно на 23-24. Дребна, приятна, облечена скромно, но с вкус - от нея би се излъчвала хармония, ако не бяха сълзите. Защо? Та ние все пак не се качихме на самолет за чужбина.

   Трябваше ли да я оставя да заспи? Това със сигурност беше най-добре за нея сега. Да заспи и да забрави причината за сълзите. До мига, в който някой подскок на автобуса, слязъл от магистралата, ще я стресне, за да види отново Мечо Пух в ръката си.

   Можех просто да си представям какво се е случило с нея. Да пресъздам драматичните обстоятелствa, които карат едно 24-годишно момиче да плаче в автобуса за Русе. Така или иначе, действителността обикновено е по-прозаична. Макар че може да бъде и по-жестока...

  Извадих от джоба на чантата пакетче фъстъци и замислено го отворих. Съзнавах, че девойката не заслужава да смущавам съня и с хрупане, но имах нужда да неутрализирам странната възбуда, която ме бе обзела.

   Първият фъстък бе заминал по неизбежния си път, когато усетих, че очите и са широко отворени и следят ръцете ми. Погледът и беше чист и естествен, като на малко дете.

  - Искате ли? - нямаше как да не я попитам. Тя кимна и за моя изненада си взе цяла шепа. Извърна лице към прозореца и след миг дочух звучно хрупане. Интересно - който и да яде фъстъци, хрупането е едно и също...

  - За дълго ли заминавате? - попитах, без да я смущавам с поглед.

- Да - отвърна тя и след известна пауза добави: - Не заминавам. Връщам се.

Тя не продължи и аз почувствах, че това е моментът да скъся разстоянието.

- Аз съм Митко, а ти?

  Момичето каза името си. Нека я наречем „Стела".

  Известно време дъвчехме мълчаливо, загледани в планините на Витиня. Дъждът бе спрял, но над върховете продължаваха да висят кълбести облаци.

Стела бе унищожила половината от 250г. фъстъци.

 - Да не ти стане лошо?

  Тя ме погледна учудено, сякаш не знаеше дали не трябва да се обиди. Но след миг смехът и ме заля без никакво предупреждение. Смя се дълго и с опиянение. Смехът и събуди бабичките зад нас и ги накара неодобрително да замърморят.

  Когато смехът и стихна Стела заговори, без да спира. Говореше бавно и спокойно, като че ли на себе си. Повече гледаше навън, но от време на време кратките и погледи ме стрелкаха като сини искри.

  Стела била от един дунавски град в самия ъгъл на картата. Завършила в София инженерна химия. Четири години в големия град. Но сега се връща. И тя не знае защо. Нито дали е правилното решение. Но просто не можела повече да остане. Там, където не в вкъщи. Знае, че звучи глупаво. Да, приятелите и са я спирали, някои са и се подигравали. Къде отиваш? Всички идват тук. А после - някъде другаде. Но никой никога не се връща. Никога. Връщат се само загубеняците. Но ти не си загубена, ние знаем, че не си, нали, Стела?

   Работела като сервитьорка в един голям софийски хотел. От онези, където идват всички - хора от вестниците и телевизията, чужденци. Целият свят минавал покрай нея, трябвало само за миг да остави таблата с виенско кафе, за да го види как се върти. Толкова близо. Трябвало само да протегне ръка. Той я викал: Ела, Стела, ела, ти си моя, не знаеш ли? Много мъже се пресягали към нея. Някои искали да я купят, други и предлагали сърцето си.

  Разбира се, имала любов. Три години живяла с него. Това си е почти брак, нали? Бил добро момче, не бил богат, но я обичал. А това не е малко. Всъщност си е цял късмет. Но след 3 години тя усетила, че мястото му е празно. Бил там, а го нямало.  Станало и малко страшно.

  В родния си град има сключен договор за работа. Заплата 350лв. месечно. Но там тези пари стигат. Поне донякъде. Ще работи по специалността си. Не е кой знае каква специалност, но си е нейна. За четири години нямало как да не стане.

Ще живее при родителите си. В старата къща с асма на двора. Къщата не е нищо особено, но дворът е голям. Имат 3 кучета и 2 котки. Понякога е доста шумно. Но там си е вкъщи...

  Стела гледаше към разстилащия се пред очите ни Плевен. Там в дъното на пейзажа - като кабърче на карта - се виждаше Панорамата.

  И все пак си е страшно. Защото това е голямо решение. Едно връщане назад. Едно бягство. Тя вече няма да бъде на 19 години. Никога вече няма да може да каже, че всичко е пред нея. Дали няма да съжалява утре. А в другиден?

  Гласът и леко потрепери.

  Усетих, че и в моите очи напират нещо като... сълзи. Защо? Каква ми е Стела? Не е ли нейната история абсолютно банална? Просто едно добро, обикновено момиче, което не е могло да свикне в големия град. Къде е тук драмата? Или пък е онзи тривиален, неизбежен нагон, който ме кара да бъда добър към всяка притежателка на младо, здраво тяло, способно да износи децата ми. (Съвсем теоретично, разбира се, съвсем теоретично...)

  Но не беше така. Защото си спомних нещо. Само преди няколко години. Самолетът рулира по пистата на едно голямо летище, там - от другата страна на Земята. Застава на дългата опашка от чинно чакащи реда си машини. Най-накрая се затичва и отлепя огромното си тумбесто тяло от земята в посока към забуленото в облаци небе, към Лондон, към къщи...

  Какво значи това „къщи"? Дали наистина съществува другаде освен в спомените? Какво ме чака там? И дали изобщо ме чака нещо? Или някой е спрял филма на живота ми и оттук нататък само ще пренавивам лентата и ще живея в спомените?

Една жена плачеше на седалката до мен. Тогава това беше моята жена. Днес това бе Стела. Различни времена и пространства се бяха пресекли тук, откъдето се виждаше Плевенската панорама. Моята съдба и съдбата на едно непознато и никому ненужно в този миг момиче се бяха докоснали. Само сега. Само до Русе. 

  Усетих, че говоря. Че казвам всичко това на Стела, която е обърнала към мен широко отворените си сини очи. В тях вече нямаше сълзи.

  След спирката в Обнова вече се чувствахме приятели. Или по-скоро бивши любовници, които отдавна са се разделили и вече са женени за други хора. Разказах на Стела някои от своите служебни планове и изслушах нейните изненадващо точни мнения, които понякога с право охлаждаха прекаления ми ентусиазъм.

  Не усетихме кога автобусът подмина отклонението за Иваново. Русе беше пред нас.

  Малко преди да сляза почувствах, че Стела се колебае за нещо. Накрая прехапа устни, бръкна в раничката си и извади Мечо Пух.

  - Знам, че изглеждам глупачка, но ако го искаш? Не мен май вече не ми трябва...

  Щеше ли да влезе в чантата ми? Нямах време да мисля за това.

  Над Русе грееше ясно слънце. Нито помен от софийския дъжд. Само вятърът носеше откъм Дунава леко влажния дъх на река.

  Стела отново бе залепила нос на стъклото. Съвсем като малко момиченце.      Махаше ми с ръка. Нима виждах сълзи в очите и? Не, разбира се, че не. Просто ми се е сторило.

  Сбогом, Стела, сбогом, храбра звездичке! Знам, че няма повече да те видя. Така и трябва да бъде. Ти ще продължиш там далеч, към онзи ъгъл на картата, където сигурно никога няма да отида. Но съм сигурен, че един ден ще изгрееш някъде на друг небосклон, от другата страна на Земята...

  Някой ме потупа по рамото. Беше шофьор на такси.