Aug 4, 2018, 10:15 AM

Сълзите на поколенията 

  Prose » Novels
947 1 0
2 мин reading

                                                                        ***
          „Баба се кара. Има попара.
            Шаро е гладен. Скъсана връв.“


            Първите два стиха от втората строфа вече бяха родени. Джобното тефтерче се събираше в дланта на Ваньо, като на момчето не му се налагаше да си подлага с нищо. Идеите мълниеносно го връхлитаха. „Запиши ме, за да не избягам! Аз съм по-привлекателна! Не! Аз съм по-съдържателна!“, ученикът ставаше свидетел на оспорван двубой.
            В автобуса нямаше много хора – няколко възрастни жени, един млад мъж и вечно весел шофьор на име Петър Тотев. Той започнал да бачка към училището в Мартиново преди пет години, тъй като го хванали пиян на предишната му работа и го съкратили.
            – Тук се иска движение, а не спане! Събирай си парцалите и изчезвай! – усмихнатият често се сещаше за разкривената мутра на бившия си шеф – Генади Тричков, който му се развика в топъл октомврийски следобед на 2011-та година.
            – Направи компромис, шефе! Няма да се повтори! Трябват ми пари за децата! – примолил се Тотев, но безрезултатно. Главнокомандващият бил по-твърд от всякога; по лицето и нагънатия му врат избивала пот, но в сърцето му студена кръв клокочела.
            И Петър бил освободен…
            – Имаш ли компоти и лютеница, Данче? – две старици обсъждаха въпиющите си нужди.
            – Мазето и коремът да са пълни, а другото е шега! – гръмогласно рече по-пълничката на по-слабата.
            Храната ли задоволява душата?...
            – Пишеш ли, Ваньо? – ромчето попита неглижиращо. Творецът улови неприятните нотки в гласа му и се почувства така, сякаш ще повърне всеки миг. Във вледененото му гърло затанцуваха ледени тръпки. „Не! Не пиша! Само си играя с тефтера и го питам дали и неговият живот е толкова труден!“, гневът изпълни всяка клетка от тялото на момчето, което през зъби изрече:
            – Да, дописвам…
            – Ко? – отривисто попита любопитният Христо. Устата му глуповато зееше, разкривайки гледка към жълтеникави зъби, закачени като престаряла коледна украса за венците му.
            „Не те засяга, мили приятелю. Светът е толкова необятен, а ти си тръгнал да се занимаваш с моите мисли. Няма нужда от това. Опитай се да откриеш кой си ти, рисувай, пей, но не се старай да ме разбираш, защото понякога и аз не мога.
            – Стихотворение, Ице, стихотворение… – внучето на Янка въздъхна тежко и затвори тефтера си, защото вдъхновението му отлетя към далечни земи. Младият мъж, който пътуваше с тях, бе втренчил поглед в нивите, покрай които преминаваха. 

© Димитър Драганов All rights reserved.

Част 5 – продължение от „Ваньови вълнения“.

 

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??