Никога преди очите ми не са били така плътно затворени, а сънят наяве толкова истински. Спускам се над ароматна тревна постеля и лягам на жизнено устремилите се към небето зелени стръкове. Спокойна лятна вечер, носеща магията на съновиденията; струпали се на малки групички; говорещи оживено помежду си като стари познайници, които не са се виждали наистина отдавна. Тайничко подслушвам и улавям части от стелещите се над земята разговори. Задържам ги за кратко в мен, прегръщам ги – новородени са и неустоими; пускам ги да очертават представите си за живота, запълвайки ги с копнежи. Нощта е приютила всички стари и нови любовни истории, но вместо да пренаселват, иначе лишената от плътност реалност, те просто я прерисуват, променяйки същността й и превръщайки я в невъобразимо наситена жива картина. Ако някой съумее да улови за кратък миг всички чувства и усещания, плуващи във вечерното море, те биха заблестели толкова истински и в такова единство, че онази изискана, безумно красива любовница Луната би се пръснала от яд. Обаче са прекалено палави... прекалено превъзбудени, за да останат дори и за секунда на едно място. Затова и този така желан миг не би могъл да се състои. Това по никакъв начин не поражда съжаление, само онова ненатрапчиво напрежение от любовни трепети, което може да донесе само една лятна нощ. Душата ми се къпе в прекалено много щастие и започвам не на шега да се плаша. Тогава ми хрумва: дните ни може и да са преброени, но нощите ни никой не може да отнеме...