СЪН

            Събудих се с кисело настроение. „По дяволите! От сутринта съм с главоболие, а е само вторник!”. Отворих очи, а до мен котката се протягаше блажено с изпънати напред лапички, стърчаща нагоре опашка като антенка и с излизащо от отворената ѝ уста извито езиче. В такива дни я мразех. Тя по цял ден се забавляваше на двора, без усилие и без грижа имаше дом, храна и кой да я глези, а вечер, щом се приберях от работа, започваше да настоява да я нахраня, сякаш това е мисията на живота  ми. А аз... за да имам нещо, трябваше да бъхтя. И това гадно смущаващо чувство откъде се взе? Само то липсваше. Май е от съня ми… Нищичко не си спомням от него. Само това натрапчиво смущение. Нямах време да мисля за него. Следваха обичайните сутрешни ритуали – тоалет, глътки кафе между обуването на чорапогащите и нахлузването на пуловера, лек грим и ритмично подтичване към спирката. Навън беше облачно и студено. Хората вървяха сгушени в якетата си. Е, как да се усмихнеш?!

     Работя в производство. Еднообразни движения, ритмичен шум от машините, ръцете и очите ми сами вършат всичко, а умът ми е празен. Почти медитация. И най-неочаквано сънят изплува - ярък и контрастен на заобикалящата ме сивота.

            Аз Наблюдателката се реех някъде из облаците и бях ням свидетел на сцената под мен.

    Аз Действащата бях застанала на билото на един хълм и с предвкусващо радост сърце наблюдавах градчето в долчинката. Денят беше ясен и приятен. Къщите – като червеникави лястовички с бели коремчета бяха накацали на скални тераски, подобно на къщите във Велико Търново. Картината беше някак стерилна – без птичи песни и детска глъчка, но това ни най-малко не смущаваше трепета, с който я наблюдавах. Някъде там, отвъд тези къщи беше реката. Любимата ми река. Моята страст, заради която съм тук. Но в една от тези къщи живеят семейство мои роднини. Ако разберат, че съм в градчето ще ме поканят и много ще ме забавят. А аз нямам търпение да зърна реката. По-добре да мина по друг път.

 „Ето я! Прекрасна моя!” - сърцето ми ще изхвръкне от радост, щастие и възбуда. Намирам се на високият, иззидан с камъни бряг на реката. На това място тя е много плитка. Бистрата вода се плъзга като змийчета между камъните. Нагоре по течението се пръскат и се смеят майки с малки дечица. Я! И котката ми е тук. Стъпила на един висок камък на брега, тя стрелка с очи плуващите рибки. В ума ми се мяркат пъстри спомени от предишни мои посещения. Един скок и вече съм в нея. Щастието ми така расте, че границите между мен и реката се размиват. Съществото ми се разширява и аз усещам пълзящите струйки по камъчетата. Но за изненада на Аз Наблюдаващата, Аз Действащата веднага пресякох реката и излязох на ниския ѝ бряг. Исках да вървя по брега нагоре срещу течението, да се наслаждавам на гледката и да открия извора. Цялото ми същество се усмихваше. Но някакъв шум откъсна очите ми от реката. Успоредно на нея, съвсем близо до мен лежаха излъскани релси с меден блясък. По тях, срещу мен, се движеше някаква странна машина – приличаше на багер, но вместо кофа за загребване от двете страни на кабината, се сгъваха и разгъваха два метални паякови крака, които завършваха с по един дълъг извит нокът. Те се забиваха в пръста около релсите и я разрохкваха. Управляваше го много сърдит мъж. Доброто ми настроение си отиде, както свири плоча на току-що изключен грамофон – протяжно и във все по-ниски тоналности. Беше опасно да остана между реката и релсите, затова ги прескочих и се озовах на безлюдна улица, а от другата ѝ страна бяха наредени като синци красивите бели къщи. Надникнах през релсите, за да видя реката, и това много ядоса багериста. Той рязко изви багера към мен, излезе от релсите и с единия паешки крак ме избута към къщите. Завиках в ума си: „Защо? Защо? Нали се дръпнах настрана!” и пак в ума си чух механичен мъжки глас: „За твое добро!”. В същия миг до мен рязко спря бяло жигули. От него слязоха трима мъже. Познах единия от Реалността – бивш полицай, работещ в охранителна фирма. Знаех, че е от семейството, което трябваше да посетя. Без дори да ме погледне, той се заозърта във всички страни. Явно се интересуваше единствено от безопасността ми. Попита ме разочарован: „Защо не дойде направо вкъщи?” и аз започнах да се оправдавам. Усещах се смалена и затворена. Сигурно така се чувстват цветята, когато започват да повяхват. Настаниха ме в колата и потеглихме. Завладя ме добре познато чувство на спокойствие и сигурност. Дори не се обърнах, за да погледна реката за последно.

            Монотонен шум, еднообразни движения, а сърцето ми биеше учестено. „Но защо не ми разрешиха да остана? Бях толкова щастлива! Кой беше този багерист? И с какво право? А откъде-накъде жигули?... По дяволите! Главоболието ми се усили! По дяволите!”. 

  За да избягам от мислите си, се съсредоточавам върху работата. От години правя едно и също – събуждам се с алармата на телефона, бързам за работа, правя планове за събота следобед и неделя – има толкова места, на които искам да отида, а когато работната седмица се изтърколи, съм толкова уморена, че мечтая цял ден да се излежавам, за да усетя поне малко прилив на енергия… Еднообразни движения… монотонен шум… празен ум… почти медитация… И изведнъж, изневиделица изплува тълкованието: Реката е жизненият поток, в който плувах, докато бях дете, необременено още с натрапени норми. Не е чудно, че все ме тегли натам – към чистотата на детския свят. А багеристът – моят праволинеен ум, все изчислява, чертае и проправя пътя ми – по негова преценка – най-правилният, най-безопасният и най-логичният. На помощ му идват спомените от преживени вече подобни ситуации. Те назидателно ми напомнят: „Спомни си какво се случи последният път, когато влезе в реката – настина! Това е лошо! Не ходи повече там!” или „Спомни си какво се случи последният път, когато ни игнорира и се остави на чувствата да те водят – премина през малко щастие и голямо разочарование! Това е лошо! Не прави така!”. И после ме отвеждат в сигурните, стерилни, неподлежащи на промяна мои убеждения – червеникави къщички с бели коремчета. Защото аналитичният ми ум не обича промените, нито изненадите, нито въображението, нито мечтите… „Но все пак, макар и за малко, бях успяла да му се изплъзна! Значи има надежда! Може би някой ден ще успея да се измъкна отново! Може би някой ден ще успея да открия извора на щастието! Може би…”. Един слънчев лъч успя да пробие облаците и да ме погали през близкия прозорец. Главоболието ми си беше отишло.