Сънища

Сънища

Стаята беше тъмна и притихнала. Един-единствен лъч светлина успяваше да си пробие път през тъмата, сякаш плахо и неволно. Той попадна на лицето на момиче, на възраст не по-голямо от 18, което се отдаваше на сън – единственото ѝ спасение от страданието. Празните шишета приспивателно до нейното легло обаче издаваха друга картина – сърчицето преживяло толкова много вече се забавяше, а ударите му ставаха едва доловими. Тя просто искаше да заспи и никога да не се събужда.

На бледото лице грееше усмивка по-топла от 1000 слънца и способна да опитоми и най-дивия звяр. Тя бе като кукла – неподвижна, но сякаш готова да помръдне всеки момент и толкова, толкова красива. Така и не повярва на хората, които я убеждаваха, че е прекрасна; гласът на злото ехти в нашето съзнание много по-силно от гласът на доброто и е способен да ни накара да си внушим най-гнусните лъжи. Тези лъжи я докараха до отчаяние, а отчаянието – до желание за смърт.

Изведнъж тялото ѝ засия и от него бавно се отдели душата ѝ. Душата приличаше досущ на момичето, но сияеше заслепително и се рееше във въздуха с помощта на две прекрасни бели криле. Привлечена от някаква непозната сила тя се издигна нависоко, оставяйки зад себе си предишния живот. Тъмната стая, страхът, тъгата, всички те изчезнаха и в един прекрасен миг тя бе напълно свободна, потапяйки се в завеса от белота. Около нея започна да се оформя земя и тя осъзна, че се е озовала на поляна покрита с хиляди цветя. Слънцето огряваше всичко със своите живителни лъчи, а лекият бриз разнасяше благоуханна миризма. Зад душата на момичето се издигаше голямо дърво чиято величествена корона създаваше прохладна сянка.

Някаква странно, почти прозрачно сияние се материализира пред момичето. Невинните очи го погледнаха с очакване:

- Здравей... ъъм... къде съм? – попита тя със звънлив глас.

„В Рая, разбира се” – думите на светлината сякаш не бяха изречени, а се появиха направо в съзнанието ѝ.

- Рай... Ще открия ли приятели тук?

„Огледай се”

Момичето завъртя глава и откри, че на поляната се бяха появили още много дървета. Те бяха толкова много, че мястото вече приличаше на вековна гора. До всяко дърво стоеше момиче с криле. Бързо започнаха да се събират групички и щастлив смях изпълни цялата гора.

- Благодаря ти! – но преди момичето да успее да се обърне светлината бе изчезнала. Нещо не бе наред. В далечината се виждаха сенки, които се движеха бързо и поглъщаха всичко по пътя си. Парализирано от страх момичето не можа да помръдне и бе погълнато от тъмнината.

Казват, че в последните мигове от живота притокът на кислород към мозъка е недостатъчен и се създават халюцинации. Някои ги описват като Рай, други – като в светлина в края на тунела, но истината е, че всичко завършва с мрак.