Jul 10, 2018, 9:11 AM

Сън – I част 

  Prose » Narratives
471 1 3
8 мин reading

 

Доктор Чарлз Шок, завеждащ отделение в психиатричната болница за криминално проявени  Mid Hudson, следван от сестра Брайтмън влязоха в стаята, без да почукат. Завариха Гари, изправен до прозореца с решетки, да гледа навън. Фигурата му беше огряна от изгряващото слънце, очертанията на тялото му се губеха в ореола му. Гари беше на видима възраст около трийсет години, избръснат, късо подстриган. Очите му бяха сини, искрящи. Беше слаб, среден на ръст. Той се взираше към едва видима пътечка водеща към оградата на болницата и която през малка портичка в излизаше на моравата отвъд и водеше към гората наблизо. Охранител тъкмо минаваше от външната страна на оградата.

– Здравей Гари. - поздрави сестра Брайтмън.

Гари се обърна рязко. Не ги бе чул да влизат.

– Здравейте.

– Това е доктор Шок. Той е лекарят, завеждащ на отделението. Той ще отговаря за теб.

– Здравей Гари – поздрави и доктор Шок, и се приближи до пациента. Протегна ръка. Здрависаха се. - Аз съм Чарлз. Главният доктор в отделението. Искам да ти помогна Гари. Разбираш ли ме?

Гари го погледна в очите и кимна.

– Да, докторе.

– Добре. Зсега ще те оставим на терапията, на която си. Изглеждаш ми стабилен. Поне такива са докладите от цивилната болница...

– Дали ще остана така? – попита Гари.

– Мисля, че ще успеем да поддържаме състоянието ти. Нашата цел е да проверим дали си „опасен“ или не, което ти е обяснено вече, включва пиене на лекарствата и коопериране с персонала в лечението ти. Разбира се трябва да ходиш на класове и да не влизаш в конфликт с други пациенти. Мисля, че ти можеш да бъдеш пациент, който е модел за подражание и в резултат от това да те пуснем по-рано от тук. Не ти се стой тук вечно, нали?

– Не, доктор Шок. Ще направя всичко по силите си да си тръгна оттук, колкото може по-бързо. – каза Гари и се усмихна

...

Когато излизаха от стаята му Доктор Шок попита:

– Каква е неговата история? Набързо. По-късно ще се запозная по-подробно.

– Докараха ни го от затвора рано сутринта. Заболяването – биполярно растройство или шизоафективна болест се е отключило късно и не са го разпознали навреме, за да започнат терапия. Имал е един единствен интензивен психотичен епизод. Тогава убива човек – полицай...

– Правната му ситуация е без голямо значение...засега. После ще се заемем с нея.– каза докторът след като помисли малко - Важното е да следваме терапията и да го наблюдаваме внимателно. Стори ме се кооперативен. Такива са и докладите от предишните институций, където е бил...

...

Гари свикваше с действителността в болницата. В началото следваше инструкцийте на персонала, без много да разбира какво прави.

– Ставайте, ставайте, ставайте – удряше по вратата на стаята му сестрата сутринта и го будеше. После следваше къпане и бръснене по желание, миене на зъбите. Гари стоеше с другите пациенти за половин час в общата стая, където гледаха винаги една и съща програма. Сутринта, винаги беше тази с последните най-големи музикални хитове. Писна му от Рияна и Еминем, който винаги бяха на първо място с тяхната песен: Обичам начинът, по който лъжеш, следваше Парамур, Алиша Кийс...Никога не гледаха новини. Той се зачуди, дали не е забранено да се гледат новини. В отделението цареше строга йерархия. По-агресивните и по-силни пациенти – нерядко и по-болните, решаваха коя програма ще се гледа. Веднъж Гари понечи да смени канала, но други пациенти наскачаха. Направо щяха да го набият, ако не бе оставил дистанционното намира.

След половин час пред телевизора ги нареждаха в редица и излизаха под строй от отделението. Човек не можеше да избързва или да изостава. Излизаха от сградата и продължаваха по пътеката през един тунел с ламарини за покрив. Вървяха до сградата на столовата. Там чакаха да наместят групите преди тях и след това влизаха в голямата зала. Първият път, когато Грег влезе с другите от отделението видя свободна маса в столовата и реши да седне на стол до нея. Санитарите му се развикаха да се премести при своята група. Седна срещу пациент, който му се струваше, че е от по-нормалните. Беше на възрастта на Гари – мъж на трийсетина години, слаб, с изпито лице и хлътнали тъмнокафяви очи. Той се усмихна:

– Внимавай. Ще ти напишат забележка, че не се подчиняваш на правилата.

– Как да се подчинявам на правилата, когато никой не ми ги е обяснил?

– Е, те не са много. Бързо ще ги разбереш, но понякога с цената на забележка.

– Каква е тази забележка в крайна сметка? - попита Гери.

– Когато изготвят доклада ти дали да те пуснат от тук, гледат дали имаш забележки. Ако имаш, тогава не те пускат, докато дойде време за другия доклад – след една година. – каза пациентът.

– Ти откога си тук?

– От два месеца. Казвам се Лоли, между другото.

– Аз съм Гари. – здрависаха се. Гари попита – Имаш ли много забележки?

– Да, имам една-две големи, заради които дойдох тук...

– И защо дойде тук? – попита Гари.

– О, такива неща не се питат...

– Разбирам.

...

След закуската пациентите се връщаха под строй в отделението и сядаха около телевизора. Целия ден протичаше така – под строй. И най-малката свобода беше ограничена. Още повече, че санитарите открито се държаха грубо с тях и рядко се намесваха, когато пациентите се нападаха един-другиму. Гари си мислеше, че това ги забавляваше – да видят докъде ще стигнат. Той отстъпваше на другите пациенти, колкото можеше, изпълняваше, това, което му казваха санитарите. Колкото повече се ориентираше в обстановката, толкова по-отвратителен му се струваше животът в отделението, но нищо не можеше да промени и просто правеше, каквото и всички останали.

Освен животът в отделението го преследваше и угнетяваше мисълта за престъплението му. Не можеше да се отърве от нея. Докато времето минаваше и дните се сливаха в седмици, а седмиците в месеци, преживяваше отново и отново как всичко бе станало до онзи ден, когатo бе изгубил контрол... променящото му се настроение, заблудите, лекарствата, които не помагаха, абнанса. После лицето на умиращият човек. Знаеше, че е бил неадекватен когато е извършил престъплението, но пак се чувстваше виновен в убийство, в прекъсването на нечий живот. Понякога по цял ден вървеше из малкото отделение или на двора, когато ги извеждаха навън, сякаш можеше да избяга от това, което беше направил, но то винаги го настигаше. През нощта често не можеше да спи. Той бе убил човек... Мисълта щеше да го преследва през целия му живот.

...

Няколко дена след като го правеха в болницата му казаха, че има посетители и го заведоха в малка пристройка за свиждане в края на двора. Помещението бе полупразно, само от далечната страна на столове около една от масите бяха седнали майка му и баща му.

– Гари! Момчето ми!– възкликна майка му, като го видя. Гари ги прегърна един след друг, после седна на стола на масата срещу тях.

– Как сте, как сте? – попита Гари, като се опитваше да звучи весело.

– Добре сме. Извинявай, че забавихме идването си с няколко дена, знаеш, болницата е малко далече от дома. Ще гледаме да идваме веднъж седмично отсега нататък. Ти как си? - попита майка му. Тя искаше да знае дали има все още симптоми, но ѝ бе неудобно да го пита директно.

– Добре. Всичко е наред. Как е Кара? Защо не се обажда? Нито тук, нито в затвора дойде. – говореше за жена си.

Родителите му замълчаха и се спогледаха. После баща му каза:

– Гари, не искам да се вълнуваш.

– Не се вълнувам. Какво става?

– Кара се е уплашила. Да не стане нещо. Да не те пуснат и да не направиш нещо на децата. Онзи ден, когато всичко стана, ти си опитал... – баща му замълча.

– Да, опитах да удуша малката. Знам. Спомням си.

– Е, преди седмица Кара ни изпрати документи за развод по адвокат. Може би реагира прибързано. Не искахме да ти ги пращаме. Тя също мисли да се премести да живее някъде другаде.

Гари се хвана с ръце за главата и се подпря на масата. Идваше му да закрещи, но знаеше, че няма да му помогне. Във всеки друг случай би му помогнало, но не и тук.

– Добре ли си Гари?

– Добре съм, мамо.

– Не подписвай документите. Тя ще си промени мнението.

Гари се засмя горчиво.

– Да права си. Ще го промени.

Майка му бръкна в чантата си и извади снимка. Подаде му я. На нея имаше две момичета на видима възраст седем и пет години, които с играеха на пода на хола в къщата му.

– Кара ни изпрати и това.

– Благодаря. – каза Гари.

Той взе снимката и целуна едно по едно децата на нея, след което я прибра в джоба на ризата си.

Поговори си още един час с родителите си, след което свиждането свърши.

След срещата с родителите си Гари си мислеше как ли ще излезе от кашата, в която беше. Помисли си за психичното си заболяване, което щеше да си остане, но и за лекарствата, които му помагаха да бъде без симптоми. Нямаше заблуди и настроението му бе стабилно. Все пак това беше пътят към свободата, нали? Ако продължеше да е здрав, тогава щяха да го пуснат от тази болница-затвор. Той се хвана за тази тънка нишка от надежда.

...

© Роско Цолов All rights reserved.

еха - дълъг се получи този разказ, затова го разделих на отделни части

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??