Някой бавно отвори тежката метална врата на входа на панелния блок. Вятърът, чакайки отвън като гост, нетърпеливо се шмугна вътре. Разлисти набързо брошурите на трите големи търговски вериги, оставени небрежно до асансьора, и след като не успя да си хареса нищо от тазседмичните промоции от страниците им, притича нагоре по стълбите. Дори не обърна внимание на поредното умолително послание от домоуправителя, написано с умерен брой правописни и пунктуационни грешки и разкривен почерк върху един поизмачкан кариран лист, закрепен с инженерна мисъл и малко тиксо за олющената стена.

Чу се как вратичката на една от пощенските кутии се отключва и после се заключва бързо. Явно беше празна или поне нямаше нищо, което да направи впечатление на собственика. Колко дълго чакаме понякога добри новини и добри хора в живота си, а лошите пристигат толкова бързо и изневиделица. Няма ли кой да поправи това вековно несправедливо неравенство?! Крайно време е!

По току-що измития под, който сега ухаеше на чисто, се затъркаляха колелцата на куфар. Човекът или идваше, или се връщаше отнякъде. На чистачката й беше трудно да се ориентира, застанала един етаж по-нагоре, а и се чувстваше уморена и недоспала. Тази сутрин се събуди рано. На всичко отдолу автобусът й малко закъсня. Беше забелязала, че се случва винаги в сряда, когато идваше от другия край на града, за да чисти трите входа на големия ведомствен някога жилищен блок. Това се беше превърнало в някаква странна традиция в средата на седмицата, която й създаваше поносимо ниво на неудобство.

Все пак разбра, че е мъж заради тютюнджийската му кашлица, която издайнически огласи блока.

Оставаше й да почисти само още един етаж. Замисли се за внука си, който вече беше записан в първи клас и след две седмици щеше да прекрачи за пръв път прага на кварталното училище. Усети как неволно нежно се усмихна, лицето й се озари, а сърцето й преля от обич и умиление. Винаги ставаше така, когато мислеше за детето - една магия, която правеше сама без да знае как.

„ На баба момчето!“ – помисли тя, изричайки името му на ум буква по буква - като някакво заклинание. Това обаче я направи и малко тъжна, защото си спомни лицето на покойния си съпруг, чието име носеше малкия първокласник. Семейният им живот продължи цели 37 години, които й показаха истинския смисъл на думата „заедно“. Ако зависеше от нея, тя би издала закон тази дума винаги да се изписва с главна буква. Господи! Та това бе половин живот! Когато мъжът й почина, с него завинаги си отиде и частица от нея и от душата й. Тя сякаш спря да живее, загубила смисъл и посока. Или поне премина на друга, по-ниска, скорост. Хората често го правят, когато съдбата се намеси в живота им и със странното си чувство за хумор разхвърля навсякъде всички добре сгънати планове за бъдещето, прибрани грижливо в Килера на надеждите. Някаква странна смесица от инстинкт за самосъхранение и отчаян опит за окончателно самоунищожение.

- А? Георгиев, ама ти къде с тоя куфар? - чу изведнъж тя гласът на съседката от долния етаж. Това я стресна за миг и я откъсна от прегръдката на собствените й мисли.

Мъжът, когото бе чула преди малко да влиза във входа, отговори на въпроса с въпрос, канейки се влезе в асансьора:

- Да не те изплаших? Не знаех, че те е страх от куфари, Иванова. - опита се да се пошегува той, но прозвуча някак неловко и неуместно.

- Не ме е страх. - отвърна Иванова. - Просто не ги обичам. Мразя куфари.

- Така ли? Защо? - попита Георгиев с недоумение в гласа си.

Иванова помисли няколко секунди дали това не е прекалено лично и все пак каза:

- Михаил излезе през тази врата с един такъв куфар преди осем години. Аз му го бях приготвила. Ако знаех, че тогава… - не довърши тя.

Последва неловко мълчание, което Георгиев все пак наруши:

- Извинявай! Не исках...

Иванова се усмихна с примирена тъга, която напълни за миг очите й:

- Няма нищо. Всичко е наред. Ами вие? Да не се връщате от морето? Къде е Ванчето? – опита се тя да смени темата.

- Да. – смутено отвърна Георгиев. – Карах цяла сутрин. Добре, че тръгнахме по-рано. Ванчето качи чантата преди малко.

Иванова поклати глава с разбиране, а той довърши:

- Знаеш ли, върнахме се, тук сме, а имам чувството, че все още сме там.

Иванова си спомни как навремето, когато бяха млади, често си мислеше, че хората никога не могат да се сбогуват с морето. То винаги остава в тях под някаква форма. Понечи да каже нещо, но успя само да промълви:

- Да, морето…То…

Георгиев се усмихна учтиво. Пожела й „приятен ден“, след което избута куфара в асансьора, затвори вратата му и натисна копчето. Иванова се обърна, за да заключи врата след себе си преди да излезе. Беше си наумила да отиде до пазара за червени чушки.

Чистачката поседя така още няколко секунди, след което потопи парцала с дървена дръжка в кофата с вода и веро и продължи да чисти. Оставаше й само този етаж.