СЪСЕДКАТА
Камелия Мирчева
Всеки ден, точно в 6 часа сутринта се събуждаше от стържещият в главата му шум на повреден кран. После чуваше течащата вода и фалшивото пеене.
В 6 часа и 30 минути пеенето спираше и женски глас, с кадифен оттенък казваше: „Джони, скъпи, закуската ти...” След това се чуваха стъпки от потропващи женски токчета и всичко утихваше.
И това се повтаряше вече втори месец - всеки божи ден – от понеделник до неделя.
Натрупваше гняв. Мразеше съседката в апартамента от ляво, дразнеше се от повредения й кран, от фалшивото й пеене и незнайно защо не можеше да заспи при мисълта, че непознатият Джони закусва всяка сутрин точно в 6 и 30 сутринта.
Искаше само да спи по един час повече в делничните дни и малко до по-късно в почивните. Искаше тишина.
Когато преди пет години купи жилището си избра точно тази кооперация, защото и в двата й входа живееха предимно възрастни хора. А те са тихи и предвидими. Възрастните хора не създават проблеми, ако не са ти роднини. Те не правят купони, не раждат досадно вресливи бебета, не крещят. Те просто съществуват, ден за ден и в периодите между сериалите говорят тихо за ниските си пенсии и за самотата си. Възрастните хора дори спират да карат колите си и тъй като не могат да ги поддържат ги продават.
А това бе още един плюс, тъй като на малкият паркинг в двора винаги имаше място за новия му ягуар.
Обичаше тишината и спокойствието на квартала. Чувстваше се уютно и щастливо в жилището си до оня миг, в който започна да се събужда от стържещия звук на повредения кран.
В началото си помисли, че е някоя гостенка, решила да посети бабата, която живееше в апартамента отляво, но после видя некролозите.
Портиерката услужливо го информира, че в другия вход вече са се нанесли Ния и Джони.
Ако беше поспрял при нея, щеше да му разкаже всички подробности за новите собственици, но той бързаше...
Тази сутрин шумът от крана го изнерви отново. Той стана и трескаво си запали цигара.
Включи кафеварката и телевизора, но фалшивите звуци на нещо наподобяващо „О, соле, мио...” го подлудиха.
„Довечера ще поговоря с нея” взе решение адвокат Цаневски и се успокои малко. Допи с бавни глътки кафето си, превключи каналите на телевизора. И наруши ежедневния си ритъм, като тръгна за кантората си един час по - рано.
Новата му секретарка го погледна изненадано, но нищо не каза. Тя беше добре обучена възрастна дама, която нае, след като уволни Албена.
Албена бе онова плиткоумно русокосо същество, което бе назначил за своя секретарка с хилядите протекции на свои приятел.
Адвокат Цаневски се бе опитал да ограничи дейността й само до вдигането на телефона и печатането на документи, който щателно коригираше. Но след една доза безразсъден секс, Албена внезапно реши, че може да стане госпожа Цаневска.
Това не влизаше в неговите сметки. Нямаше нищо против секса, но обвързване звучеше прекалено ангажиращо. Знаеше, че дълготрайните връзки неминуемо водят до проблеми, изисквания и очаквания. А той бе подредил живота си. Печелеше добре. Беше амбициозен. На 47 години можеше да си позволи да работи само по 5 часа, четири дена седмично.
Почти по обяд, докато преглеждаше пощата си, внезапно се сети за съседката. Опита се да си представи възрастта й, но не успя. После се замисли за Джони и в главата му се прокрадна идея за ежедневна му закуска. Пропъди тази мисъл бързо и се залови за работа.
Когато в късният следобед се прибра вкъщи адвокат Цаневски отново се сети за съседката. И само мисълта, че на следващата сутрин ще чуе отново отвратителния звук на разваленият й кран и фалшивото пеене го мотивира да отиде до тях.
Не взе асансьора. Мразеше задушните малки и затворени пространства. А и четири етажа стълби прие като допълнителна възможност за физическа тренировка.
По пътя наум репетираше думите си. Мислеше си: „Ще говоря категорично и ясно. Ако трябва ще й предложа аз да платя ремонта”.
Натисна рязко звънеца. Вратите отвори невероятно красива жена.
- Кажете – тихо каза тя и адвокат Цаневски усети вкуса на гласа й.
- Аз живея в съседния вход, апартамента ми е до Вашият – с пресъхнало гърло отвърна.
- А, мъжът с ягуара, кажете...
- Дойдох заради крана, всяка сутрин звукът... – в нетипичен за него стил търсеше точните думи.
- Все не ми остава време да извикам майстор, а и не познавам никой...- отвърна тя и когато го погледна той видя изумруденото зелено на очите й.
- Бих могъл да платя ремонта.- измънка той.
- Не става въпрос за пари, а за време. Но защо не влезете... Мога да ви предложа чаша чай или нещо студено.
Адвокат Цаневски я последва, като омагьосан. Имаше нещо в гласа й, мек, дълбок, кадифен. Имаше нещо магнетично в нея, което го разтърси.
- Ще поправя скоро крана. И Джони се дразни от звука му. А той е много чувствителен...
Адвокат Цаневски не разбра как каза:
- И му приготвяте всяка сутрин закуска.
Тя се засмя:
- Джони, ела да те запозная с нашия нов съсед.
Пред очите му застана малък, бял, добре поддържан котарак.
Тя прегърна котката и адвокат Цаневски проумя, че няма нищо против всеки ден, в 6.30 часа сутринта да пее с нея под душа.
© Камелия Мирчева All rights reserved.