Имало едно време... Не, по-скоро се случило в наши дни...
Та имало едно момченце – Богдан, само на мама и на татко, дълго чакано бебе. Затова и било добре обгрижвано, да не кажа глезено от тях. Всяка прищявка била закон, всяко желание – изпълнявано...
Ненаказвани били безбройните щуротии и пакости, доброто майчино сърце затваряло очите си за някои неща, които били нередни.
И така, година след година станало време Богданчо да тръгне на училище. Но нали не бил свикнал да има някакви грижи и задължения, училищния живот хич не му харесал и понеже знаел, че всичко му е простено, никак нехаел да учи.
Още от сутринта майката трудно го вдигала от леглото, насила влизал да се мие в банята, отказвал да облича дрехите си и винаги бързали, за да не закъснеят. В училището Богдан също бил небрежен, не можел да стои дълго на своя чин, не слушал с интерес учителката и обявил буквичките и цифрите за свой личен враг.
Всеки опит – от говорене с добро, до наказания, да се вразуми малкия калпазанин били неуспешни.
Една вечер след изморителният ден, майката наказала малкия Богдан да стои над читанката си и да чете, а тя самата отишла в другата стая да приготвя вечерята.
Не след дълго детето отегчено положило глава на учебника и заспало. 
Пренесло се в един чуден свят, където игрите и щуротиите били донасита, а буквите и цифрите били заключени зад дебели решетки, за да не пречат.
Богданчо много се зарадвал, че най-накрая е открил свободата и с удоволствие се заел с весели занимания.
Ден, втори, трети... Дните минавали, а на малкия калпазанин взело да му домъчнява за дома. Много малко деца имало в този приказен свят. Богданчо дружал само с Невежеството и Неграмотността, в началото му било забавно, но после дните се заточили сиви и еднообразни. 
Спомнил си тогава Богданчо топлите прегръдки на майка си, аромата на вкусните й гозби, уюта и топлата, подредена къща, веселата глъчка в двора на училището... 
Един ден решил да се прибере у дома, тръгнал по един път, гледал табелки до пътя, но нали съвсем бил забравил да чете, не знаел какво пише на тях и оставал безпътен. Отчаян и тъжен седнал край пътя и горчиво заплакал. 
Не щеш ли до него се спряло едно щурче и заговорило с човешки глас. Разказало му как от малко вместо да се учи да свири, обичало да ходи в класната стая и да слуша уроците. Мечтаело един ден, когато порасне да се прочуе не с песните си, а със знание и ум. Разказало още как двамата хулигани Невежеството и Неграмотността отвлекли буквите и ги заключили зад дебели решетки, за да завладеят света след време, защото неуките хора били лесни за владеене и унищожение. Сега Щурчо бил проследил хулиганите и много искал да освободи буквите на свобода, но бил твърде дребен и слаб.
Разказал още как видял къде двамата злосторници крият вълшебния ключ от затвора, който бил подсилен с код и можел да се реши само от чисто сърце и много любов към знанията.
Разбрал каква грешка бил направил малкия Богданчо, но било вече късно, затова заплакал още по-горчиво, съжалил за всеки един ден, когато не слушал учителката в час и не обичал да учи.
Щурчо-щур – така се казвало щурчето го утешило, че ако успеят да освободят буквичките и цифрите от затвора, ще могат да се върнат в техния свят.
За целта Богданчо трябвало да научи всички букви и цифри, за да може да отгатне кода за ключалката и да ги освободи. 
С помощта на новия си приятел, малкото момче започнало старателно да запомня всичко, което му разказвало щурчето. Буквите вече не били негов враг, а с научените цифри, успял да разгадае трудната загадка за ключалката. 
След това заедно се завърнали към мястото, където били заключени пленниците. Издебнали когато Невежеството и Неграмотността задрямали за малко и Богданчо и щурчето бързо отключили с кода заключалката. 
Вече избавени, буквите и цифрите понесли на крилата на знанието двамата си освободители...
В това време Богданчо чул най-нежния глас да го зове:
 - Хайде, мамче, идвай да вечеряме!
Детето отишло и се сгушило в майка си!
 - Добре, мамо, но нека преди това да ти прочета урока си, не искам да си остана неук! Вече разбрах,че гладът за знания е по-важен!
Очите на майката се напълнили със сълзи от неочакваната промяна на детето й, а някъде от ъгъла на стаята се разнесла нежна песен на щурче.