Така ми се иска да посадя дръвче...
3 min reading
Животът, както е казал поетът, започва след четиридесетте. Работата е там, че като ги навърших, вече е редно да почна да живея. И сега съм в едно трепетно очакване, белким верно вземе, та почне. Досега чакането - да те осведомя - е напразно. Но може би той, животът, йощ не знае, че аз съм навършила 40.
Трябва да намеря някакъв начин да го информирам, че докато разбере, нищо чудно да гушна букета - за кощуна! Трябва да го осведомя. Иначе като нищо на надгробната ми плоча ще пише: "Умряла, преди да се роди!" А това точно не бих го допуснала.
Ще кажеш: "То човек като навърши някаква възраст, вземе, че си направи равносметка." Да ти кажа честно, опитвам се, ама стигам до: "Време е за равносметки!" и все нещо друго ми отвлича вниманието, все нещо друго, по-важно, имам за вършене. Иначе не че нямам желание.
При нас, мила приятелко, животът си тече гравитачно, тъй да се каже. Сутрин изпращам Пепс на работа, сядам пред компютъра и се осъзнавам чак вечер, когато го дочаквам да се прибере от работа - то май само това правим.
Веднъж ни срещна една циганка на площада зад черквата. Като се спусна тая жена, грабна ми ръката и уж моята ръка държи, пък очичките на дъртата парантия все в Пепс - "Хубав син си отгледала, булка!" - вика ми. Така ме стресна, че изтървах момента да й откажа врачуването овреме и тя занарежда: "Хубав човек си, хубави работи те чакат. Два пъти си се женила, ама късметът ти е в третия..." Е, тук вече не издържах. "Ето това е Втория - посочих й Пепс - и най-добре ти му обясни, че не ми е на късмет, щото мене отказва да слуша!" И отпраших напред, като ги оставих да се обясняват двамата. Та сега се чудя тоя, Третия, дето ми бил на късмет, дали още го има и дали още ме чака. Щото това беше преди една-две години. Знам ли колко му е търпението на човека.
Пиша от толкова години. Все по-брилянтно, все по-прекрасно. Но както ти е известно в "брилянтно" и "прекрасно", и в "браво", и в "обичам те" почти не се съдържа предизвикателство. А аз имам десетки обожатели и само едни критик. Липсва ми предизвикателство. Липсва ми страдание, защото това е единственото истинско човешко чувство. Поне единственото, което кара мен да пиша.
Всяка жена заслужава поне един виртуален любовник, независимо колко добър е бракът й. Все пак браковете с тяхната относителна безконечност, са малко досадни, а съпрузите - незнайно защо - така са притиснати от ежедневието, да не говорим, че обидно бързо се предават на навика, че в един момент и най-романтичните и предани съпруги проумяват, че на Него не му дреме за Нейните психологически драми. Моят съпруг е страхотен, ти го знаеш - мил, грижовен, обичам го и той ме обича. Но не ме познава. Снощи казва: "Абе я да те питам, ти можеше ли да плуваш, че не си спомням?!" Добре поне, че помни името ми, много се засягам на тази тема. А тези в Интернет нямат представа дори как изглеждам, но ме познават отлично и знаят прекрасно дали мога или не мога да плувам. И не само това знаят. Вярно е, че поне с половината никога не би ми хрумнало да се срещна на живо, камо ли да живея с такъв мъж - разлигавен от романтика. Но очевидно женската природа е леко шизофренична, ние умеем да живеем в няколко плоскости.
Пиши ми, мила! Вярно е, че отдавна не съм ти писала, но се намирам в някакъв странен творчески подем, дето направо граничи със серийно производство. Вечер понякога едва дочаквам Ани Салич да ми сподели поредната кървава драма, и веднага се търкулвам в леглото. За да мисля как да го кажа, как да го формулирам, как да... и към 3 вече да съм станала и да блъскам бясно по клавиатурата.
Така ми се иска да посадя дръвче...
Обичам те, пиши ми!
Трябва да намеря някакъв начин да го информирам, че докато разбере, нищо чудно да гушна букета - за кощуна! Трябва да го осведомя. Иначе като нищо на надгробната ми плоча ще пише: "Умряла, преди да се роди!" А това точно не бих го допуснала.
Ще кажеш: "То човек като навърши някаква възраст, вземе, че си направи равносметка." Да ти кажа честно, опитвам се, ама стигам до: "Време е за равносметки!" и все нещо друго ми отвлича вниманието, все нещо друго, по-важно, имам за вършене. Иначе не че нямам желание.
При нас, мила приятелко, животът си тече гравитачно, тъй да се каже. Сутрин изпращам Пепс на работа, сядам пред компютъра и се осъзнавам чак вечер, когато го дочаквам да се прибере от работа - то май само това правим.
Веднъж ни срещна една циганка на площада зад черквата. Като се спусна тая жена, грабна ми ръката и уж моята ръка държи, пък очичките на дъртата парантия все в Пепс - "Хубав син си отгледала, булка!" - вика ми. Така ме стресна, че изтървах момента да й откажа врачуването овреме и тя занарежда: "Хубав човек си, хубави работи те чакат. Два пъти си се женила, ама късметът ти е в третия..." Е, тук вече не издържах. "Ето това е Втория - посочих й Пепс - и най-добре ти му обясни, че не ми е на късмет, щото мене отказва да слуша!" И отпраших напред, като ги оставих да се обясняват двамата. Та сега се чудя тоя, Третия, дето ми бил на късмет, дали още го има и дали още ме чака. Щото това беше преди една-две години. Знам ли колко му е търпението на човека.
Пиша от толкова години. Все по-брилянтно, все по-прекрасно. Но както ти е известно в "брилянтно" и "прекрасно", и в "браво", и в "обичам те" почти не се съдържа предизвикателство. А аз имам десетки обожатели и само едни критик. Липсва ми предизвикателство. Липсва ми страдание, защото това е единственото истинско човешко чувство. Поне единственото, което кара мен да пиша.
Всяка жена заслужава поне един виртуален любовник, независимо колко добър е бракът й. Все пак браковете с тяхната относителна безконечност, са малко досадни, а съпрузите - незнайно защо - така са притиснати от ежедневието, да не говорим, че обидно бързо се предават на навика, че в един момент и най-романтичните и предани съпруги проумяват, че на Него не му дреме за Нейните психологически драми. Моят съпруг е страхотен, ти го знаеш - мил, грижовен, обичам го и той ме обича. Но не ме познава. Снощи казва: "Абе я да те питам, ти можеше ли да плуваш, че не си спомням?!" Добре поне, че помни името ми, много се засягам на тази тема. А тези в Интернет нямат представа дори как изглеждам, но ме познават отлично и знаят прекрасно дали мога или не мога да плувам. И не само това знаят. Вярно е, че поне с половината никога не би ми хрумнало да се срещна на живо, камо ли да живея с такъв мъж - разлигавен от романтика. Но очевидно женската природа е леко шизофренична, ние умеем да живеем в няколко плоскости.
Пиши ми, мила! Вярно е, че отдавна не съм ти писала, но се намирам в някакъв странен творчески подем, дето направо граничи със серийно производство. Вечер понякога едва дочаквам Ани Салич да ми сподели поредната кървава драма, и веднага се търкулвам в леглото. За да мисля как да го кажа, как да го формулирам, как да... и към 3 вече да съм станала и да блъскам бясно по клавиатурата.
Така ми се иска да посадя дръвче...
Обичам те, пиши ми!
© Ели Лозанова All rights reserved.
