Лежах сама в хладния мрак на леглото си и си мислех, че този път няма да се справя със себе си. Многократно съм имала тежки моменти - че кой не е имал, но все съм намирала сили да вдигна глава и да продължа, намирала съм някакъв смисъл. Доскоро даже си мислех, че съм силна, и мога да се преборя с какво ли не. Обаче напоследък май ми се събра повече... или просто съм се уморила да се боря.
Започна от дребни неприятности в службата, които за кратко време придобиха размера на истинско бедствие и се наложи да напусна, защото положението стана нетърпимо. По същото време научих и за тежкото заболяване на баща ми, мама беше на път да рухне психически.
Бях безкрайно притеснена и изнервена, но намирах сили и опора в човека, с когото живее - познавахме се от дълги години и винаги съм му имала доверие за всичко, той е моят най-близък приятел. Новост е само това, че живеем заедно, но и двамата го искахме еднакво силно и се чувствахме прекрасно в малкия си дом.
Именно той ме насърчи да напусна, за да избягам от нетърпимата атмосфера на лъжи, интриги и постоянен натиск, която цареше там, и ме окуражи, че човек с моят стаж и специалност винаги може да си намери добра работа. Само че не се оказа толкова лесно - трябваше да минат месеци, за да си дам ясна сметка за това. Оказваше се или че мястото вече е заето, или е предвиден друг човек за него или пък предлаганата заплата беше просто една подигравка.
Бях на път да се отчая съвсем, крепеше ме уверението на приятелят ми, че той ще намери време и ще разговаря с някой от приятелите си, който може да помогне. Знаех, имаше много познати, някои наистина влиятелни хора, и разчитах на помощта му. Но времето си минаваше и вместо това, една вечер когато се прибра, той ми каза, малко объркано, но все пак достатъчно ясно, че от известно време има друга жена в живота му. И че най-честно според него било да си отиде, защото не можел да прекъсне връзката си с нея - правил опити, но се чувствал ужасно.
Е, сега явно беше дошъл моят ред да се почувствам ужасно. Не знаех какво да кажа, не знаех как да реагирам - изведнъж се оказах адски неподготвена за всичко, което ми се случваше. Просто седях, гледах го, попивах всяка негова дума и разбирах, че го губя, но не изпитвах нищо, нищичко. Само усещах как в мен расте една огромна празнота, като черна дупка, която заплашва да ме погълне напълно, и да престана да съществувам изобщо. Очаквах този миг, копнеех за него, но това не се случи – напротив, започна да боли, истински и дълбоко, чак когато той си тръгна и останах сама, съвсем сама в своя малък свят, който до този миг възприемах като един оазис на любовта и спокойствието. А най-страшното беше, че болката ми сякаш се беше капсулирала в мен, беше изсмукала сякаш всичките ми емоции, и остана дълбоко вкоренена в моята същност. Дори не успях да заплача.
Лежах в тъмното и си мислех, че този път наистина не зная как да продължа. Последните ми средства се бяха стопили неусетно, карах на заеми, които един дявол знаеше как ще връщам. Принудих се да започна работа, която не ме устройваше по никакъв начин, а не виждах как мога да променя това. В най-скоро време трябваше да напусна квартирата, защото наемът вече не беше по силите ми. Ужасно се притеснявах за баща си, не смеех да им споделя нищо, за да не ги тревожа, и без това едва намираха сили да се борят с болестта.
А колко много ми тежеше и раздялата, не можех да спра да предъвквам и анализирам случилото се, търсех причина, търсех вина, търсех виновен... Само който е преживял подобно нещо, знае как това може да срине човек и психически, и физически. Чувствах се смачкана и непотребна като употребена носна кърпичка.
Взирах се в бледите отблясъци на уличните лампи, които правеха тъмнината в стаята още по-осезаема и си мислех, че повече от всичко искам да изчезна. Ей така, просто да се стопя, да ме няма, да не мисля и усещам нищо. Затворих очи с мисълта, че когато много искаш нещо и силно го пожелаеш, то може да се сбъдне.
Вече бях минала през всички фази на самосъжалението, така че май бях над тези неща, разсъждавах съвсем трезво и безпристрастно. Да, категорично и повече от всичко исках да изчезна.
 - На вашите услуги, госпожице - в дъното на стаята една от сенките се раздвижи, и ако не беше дрезгавия глас, който ясно чух, щях да си помисля, че сънувам. Гласът обаче беше съвсем реален, напълно пасваше на вида на собственика си - едър, грубоват мъж с остри черти и надменно изражение. 
Само това ми липсваше, помислих без дори да трепна, като че ли това не се случваше на мен, някакъв крадец да цъфне посред нощ в стаята ми. Ако ми беше останала поне грам емоция, вероятно щях да се изсмея, толкова абсурдна ми се стори тази мисъл, че за страх и дума не можеше да става. Не и в състоянието, в което се намирах. Но сега само изрекох:
 - Ти пък от къде се взе?
 - Отдалеч съм. Обаче нямам проблеми с придвижването.
 - И какво точно търсиш в стаята ми?
 - Ами нали ме повика - той отвори едно от шишенцата ми с лакове и любопитно го помириса. Намръщи се, кихна и го остави обратно. - Искаш да изчезнеш, а?
На бледата светлина на нощната лампа, която бях запалила, се втренчих във върха на носа му, оцветен с ярко розово петно от лака, и зададох въпрос, който на фона на тази гледка звучеше направо сюрреалистично:
 - В Ада ли ще ме отвеждаш?
 - Ами, как не! - изсумтя той и избърса най-безцеремонно носа си в дантелената ми завеса. - Каква гадост! - измърмори, втренчен в петното, а аз си помислих точно същото за постъпката му.Що за мърляв тип беше този... извънземен. - Изчезването няма нищо общо с разпределението на душите, аз не съм оторизиран да се занимавам с подобна дейност. Аз съм Водач.
Прозвуча точно така - с главна буква, без никакво съмнение. Този тип определено се гордееше с професията си, каквато и да беше тя.
 - Водач, значи.
 -Да, Водач към Нищото. Точно където искаш да отидеш.
 - Какво... какво ще правя там?
 - Нищо естествено - с досада ме изгледа той, и аз се почувствах като смъмрено от строг учител дете - Нали това е идеята.
 - Но... добре, де, признавам си, нищичко не разбирам.
 - Именно - с нарастващо раздразнение отсече той. Не беше особено търпелив или пък аз не му бях много симпатична. - Там няма да се налага нито да разбираш, нито да усещаш повече каквото и да било. Единственото, което ще ти се наложи да направиш там, е да изчезнеш. Което е напълно безболезнено.
 - Чакай, ти за Черна дупка ли говориш? - направих се на много веща аз. По-добре да си бях мълчала.
 - Глупости! - отряза ме той с вече неприкрито презрение. - Не става въпрос за космически явления и гравитация. Нищото е извън познатите ви пространства и измерения. Веднъж попаднеш ли там, не се преобразуваш в енергия, а изчезваш. Налага ли се да го повторя още веднъж? Из-чез-ваш. Процеса е необратим.
Втренчих се в жълтия кръг светлина на нощната лампа, а буцата в гърдите ми беше придобила размерите на айсберг. Толкова беше изкусителна идеята, звучеше така примамливо и простичко. Във всеки случай аз сама едва ли бих се справила по-добре с изчезването си. Не се опитах да си представя Нищото, кой ли би могъл, но ми беше достатъчна мисълта, че това ще бъде краят на цялата тази дълга и мъчителна агония, в която се беше превърнал живота ми напоследък.
Протегнах ръката си към него и почти докоснах неговата, когато видях пеперудата. Тя не просто кръжеше, тя танцуваше, неудържимо привлечена от светлината. Хрумна ми, че отдавна не съм виждала нещо толкова истинско и красиво, тя беше така устремена в краткия си живот, че изведнъж сякаш надзърнах през нейните очи, станах част от нейния устрем. Като че ли сетивата ми събуждаха едно по едно, и започвах да се връщам към света. Едно усетих със сигурност - вече никъде не исках да ходя. Исках живота си, дори такъв, какъвто е в момента, исках да изживея всяка минута, която ми предстоеше. Изведнъж се ужасих при мисълта, че някой може да ми отнеме това, но още по-страшно ми стана при мисълта, че сама съм била готова да го направя.
И тогава ледената буца в гърдите ми започна да се стапя и най-после заплаках - сърцераздирателно и живително. И всяка излята сълза ме караше да се чувствам по-жива от всякога.
Не знам колко време беше минало, преди да се сетя за странния си посетител, но когато се огледах, от него нямаше и следа. И сигурно щях да приема, че всичко това е било просто някакъв сън, ако не беше розовото петно на завесата.