Татзелвурм

Прасето или онова, което беше останало от него, лежеше на една страна върху покритата с роса трева. Близо до останките росата имаше наситения кафеникав цвят на засъхваща кръв.
- Кога се е случило? - попитах, оглеждайки пораженията.
- Към четири и половина сутринта - отвърна ми един от фермерите. - Ханс чул животните на квичат и излязъл да види какво става. Тогава видял, че оградата е разбита, а едно от прасетата липсва. Проследил кървавата диря дотук и видял...
- Какво е видял?
Фермерът - името му беше Руди, проведе кратък разговор с Ханс, изпълнен с ръкомахания и клатене на глави.
- Казва, че видял Tatzelwurm.
Погледнах Руди.
- Какво е видял?!
- Tatzelwurm - отвърна мъжът. - Така ми каза той, господине.
Ханс кимна - следите от уплахата все още личаха върху небръснатото му лице.
- Tatzelwurm - повтори той. - Ja, Tatzelwurm.

***
Глад. То изпитва глад. Дълбоко в утробата му плахо помръдват все още неродените му чеда и гладът се засилва. Обикновено то не би се осмелило да слезе толкова ниско от планината - не и две поредни нощи. Ала бременността го е направила дръзко.
Пък и вчера не успя да се нахрани както трябва. Когато онова двукрако създание се появи изневиделица, на него не му остана нищо друго, освен да отстъпи в сенките и да побегне към леговището си близо до потока.
Затова сега е гладно. И гладът го кара да пренебрегне навика си да чака до ранното утро, когато обикновено ловува. Още щом мракът обгръща полята с пелена от катран, то изпълзява от тясната пещера и се плъзва между скалите, нагазва в рекичката и излиза от другата страна. После се спуска към ниското - по-близо до храната, но и до големите двукраки зверове.
Стига до обширно оградено пространство. Усеща с всичките си сетива плячката - толкова близо - само на крачка разстояние. Разбира, че последния път е допуснало грешка, като разби оградата - усеща, че шумът е привлякъл двукракото. Грешката няма да бъде повторена.
Напълно безшумно то пропълзява под оградата и се озовава сред спящите тъмни фигури, които го заобикаляха отвсякъде. Странни животни са - с голи, издължени глави и къдрава козина, в която са се оплели стръкове трева.
То се оглежда бързо и светкавично впива зъби в незащитения врат на един по-дребен екземпляр. Едно пристягане на челюсти - и плячката се отпуска безжизнена. Ще срещне трудности при пренасянето на плячката изпод оградата, затова то я прехвърля през нея. Тялото тупва меко на тревата. Междувременно мирисът на кръв или нещо друго разбуждат останалите животни. Разнасят се високи, блеещи звуци. То изсъсква и прескача оградата, откъртвайки част от нея. Сега оцеляването е от първостепенно значение. Двукраките ще пристигнат всеки момент.
То хваща със зъби мъртвото животно и го отнася със себе си в мрака.

***
Още едно мъртво животно - този път овца. Разкъсаните й останки бяха открити на половин километър от мястото на нападението. Фермерът, чиято собственост беше овцата, дойде при мен, докато оглеждах кървавите останки, погледна ме в очите и каза:
- Не ме интересува как ще го направите, но искам онова нещо мъртво до два дни, ясно ли е?
А после се отдалечи, оставяйки ме сам с мислите ми.
Между другото, казвам се Томас Шефър, родом съм от Йоркшир и някога бях ловец. Казвам "някога", защото повече от три години не съм докосвал пушка. Срещата с онази мечка ме промени завинаги. Онова, което съзрях в очите й, прогори съзнанието ми и промени възгледите ми. Ние, хората, обичаме да казваме, че сме съвършените хищници. Е, да, може и така да е. Но свръхмодерната техника и ловни оръжия не те правят хищник. С двадесеткалибровата пушка и очилата за нощно виждане човекът е перфектната машина за убиване. Без тях той вече не е ловец, а плячка. При това тук става дума само за така наречения "цивилизован човек". Другите, които наричаме "диваци", всъщност са много по-мъдри и отговорни от нас. Те убиват за да живеят, за да осигурят прехрана за себе си и семейството си. "Цивилизованият" човек убива от страх. Но и от омраза, от гордост, в стремежа си да се докаже. Вероятно... Но това е друга история, за друг ден. В този миг имах по-належащи проблеми.

***
То изсъсква дрезгаво и дългото му тяло се сгърчва конвулсивно. Опашката му се повдига с няколко сантиметра от пода на пещерата и скоро там плавно тупва мъничко, покрито с кръв и слуз копие на самото него. Процедурата се повтаря, потретва и скоро на земята лежат пет малки, черни създания, все още слепи и безпомощни. То ги обгръща с тялото си, дарява им топлината си и отпуска глава на земята, отдавайки се напълно на обзелото го изтощение.

***
За да си съставя план как да процедирам, първо трябваше да съм наясно с що за животно си имам работа и за колко точно същества говорим. Едно ли е? Или са двойка? А може би са цяла група?
Не, последното ми се струва крайно невероятно. По-скоро става въпрос за едно създание. Не ме питайте откъде знам. Просто старият ми нюх не ме е напуснал.
Отново се сещам за онази дума - Tatzelwurm. Мисля, че трябва да тръгна оттам. Това поне засега е най-добрата ми следа.
Вечерта започнах да ровя в Интернет. И скоро попаднах на нещо.

ТАТЗЕЛВУРМ
(от немски: Tatzelwurm - "червей с нокти")

"Татзелвурм е същество от германския фолклор, описвано като дълго до два метра, подобно на влечуго създание с дебело, цилиндрично тяло, къс врат и четири малки крака с по три пръста. Главата му е подобна на котешката, но според много свидетелства е по-тясна и издължена и няма уши или козина. Първото наблюдение датира от 1779 година, когато Ханс Фукс видял два татзелвурма да изскачат пред него. Повечето очевидци смятат..."

И така нататък, и така нататък. Пълни измишльотини, ако питате мен.
И все пак, късно през нощта, когато загасих лампата и се отпуснах в завивките, един малък, невинен въпрос блуждаеше по самия ръб на съзнанието ми: "Ами ако...?"

Рано на сутринта при мен дотърча Руди. Стори ми се доста притеснен и скоро разбрах, че има защо.
- Нилс е отишъл да убива онова нещо.
Нилс беше човекът, чиято овца беше убита предния ден.
- Какво е направил?!
Едва не разсипах кафето върху тениската си.
Руди сви рамене.
- Опитах се да го спра. Той насочи пушка срещу мен и каза да му се махам от пътя.
Стиснах здраво ръба на масата, в опит да овладея внезапно обзелия ме гняв. Кокалчетата на пръстите ми побеляха.
- Този глупак - прошепнах. - Този проклет глупак!
Станах рязко от стола и кимнах на Руди.
- Да вървим да му попречим да направи някоя беля. И вземи карабините за всеки случай. В чекмеджето ще намериш контейнер с няколко упойващи стрели. И по-бързо. Нямаме никакво време.

***
То усеща миризмата на двукракия, ала за няколко мига не може да реагира. Умората му пречи на реакциите. Ала когато гигантското двукрако нещо влиза в пещерата, то застава нащрек и засъсква насреща му - опитва се да му отвлече вниманието от сгушените в ъгъла малки.
Двукракото се стъписва и отстъпва крачка назад при вида на острите зъби. После вдига някакъв дълъг предмет, насочва го право напред и започва да издава някакви странни звуци. Без да разбира и думичка човешки език, Tatzelwurm разбира, че звуците представляват покана за бой. И се приготвя да даде отпор.

***
Открихме Нилс във входа на една тясна пещера близо до потока високо на склона. Пушката му лежеше на студения камък. В ъгъла се търкаляше празна гилза. Самият Нилс беше паднал по гръб и ако имаше очи, те щяха да сочат към тавана. Ала очите му, също както и по-голямата част от лицето, липсваха. Гърлото му беше изтръгнато, откритите части от тялото - покрити с дълбоки рани и драскотини. Русата му коса беше порозовяла от кръв.
Останах до тялото, докато Руди направи предпазливо няколко крачки напред.
- Хей, Томас - чух гласа му след малко. - Мисля, че трябва да видиш това.

***
Трупът беше около седемдесет сантиметра дълъг, с гладка и черна кожа, която изглеждаше лъскава на оскъдната светлина. Можех да го помисля за змия, ако не бяха мъничките му крачета и главата, която наистина напомняше тази на котка, но същевременно и на влечуго. По гърба имаше ред малки меки шипчета, които стигаха да края на опашката.
Съществото лежеше на една страна - така, както го беше покосил куршумът. Изглеждаше... не знам, някак... толкова чуждо, толкова странно. Ала въпреки странността си, тялото някак не внушаваше представата за митично чудовище.
- Защото е бебе - прошепна смаян Руди и посочи към пода.
Проследих с поглед накъде сочеше и ги видях.
Следи от стъпки, водещи към някакъв друг, по-малък отвор в скалата, водещ вероятно към отвъдната страна на склона. По-едри и по-дребни. И по-едрите бяха алени, сякаш създанието беше газило в кръв.
Кървави следи, водещи някъде навън. Следи с начало и среда, но без край, които напомняха птичи, макар онова, което ги беше оставило, да бе четирикрако.
Кървави трипръсти следи, като на птица...