May 1, 2007, 12:05 PM

Театър 

  Prose
1403 0 12
16 мин reading
 

Театър


   Някъде в дъното на дългите коридори, украсени с пищна позлата, настойчиво иззвъня вторият звънец. Той подканяше малцината закъснели зрители да побързат и да заемат местата си. Високият мъж с поддържана няколкодневна брада бързо съблече палтото си, подаде го в движение на гардеробиерката, смигна й фамилиарно и без да дочака номерчето си, влетя в залата, където прожекторите бавно намаляваха силата на светлината си. Не се притесняваше за дрехата си - персоналът го познаваше. Беше закъснял. Трябваше да вдигне няколко зрители, защото мястото му беше в средата на осмия ред, но му стана неудобно и седна открая на единственото свободно място. Беше тичал последните две-три преки до театъра и сърцето му биеше учестено. Усещаше, че започва и да се поти от спарения въздух в залата.

   - Извинете, но мястото е заето - чу тих шепот от лявата си страна. Тогава се огледа и забеляза съседката си по място. Млада руса жена, достатъчно симпатична, за да бъде обект на мъжко внимание дори и в нелепи ситуации като тази. Дори намръщените й вежди не можеха да развалят приятното впечатление. Това бе малкото, което той успя да види, преди светлината окончателно да загасне. Беше немислимо в тъмното да става и да сменя мястото си.

   - Доколкото усещам, единственият, заел това място съм аз.  

   - Приятелят ми закъснява, но обеща да дойде... - отговорът не прозвуча никак убедително, още повече, че започващата музика почти го заглуши.

   „Госпожица значи" - бърза мисъл премина през главата му.

   - В момента, в който се появи, ще се преместя, а ако не дойде, в антракта ще сменя мястото си - опита се да надвика музиката той.

   Някой възмутено изшътка зад гърбовете им. В този момент прожекторите блеснаха, завесата се вдигна и театралното действие потече, ангажирайки вниманието им.

   Скоро обаче мислите на прошарения мъж отново се насочиха към съседката му по място. Не знаеше какво го накара да се замисли за нея. Не беше женкар. Преди много години се беше развел. Оттогава имаше една-две неангажиращи мимолетни връзки. Но професията му и начинът му на живот бяха такива, че умишлено не допускаше жени в живота си...

   Той беше просяк. Работното му място беше подлезът между ЦУМ и Шератон. Колко битки беше водил, докато го отвоюва! Работеше сам и само за себе си. Просешката мафия не можеше да му го прости и многократно прави опити да го измести. Тогава се намесваше здравината на дряновия му бастун. Вярно, че и той беше губил доста битки, но с упоритост и твърдоглавие успя да запази мястото си. А то си струваше. Тук, на пъпа на големия град, минаваха много чужденци, а те бяха най-щедрите. За четиринадесет години просякът беше достигнал до онзи външен вид, който привличаше и будеше най-добре съжаление у минувачите. Беше експериментирал доста, докато се убеди, че трябва да бъде със стари, кърпени, но чисти дрехи. Те не гонеха „клиентите". Беше с дълга коса  и няколкодневна брада , демонстрирайки липсата на средства за бръснар. Но хигиената му бе на ниво, къпеше се всеки ден, единствено се въздържаше от употребата на парфюм. Въпреки че можеше да си го позволи! Можеше да си позволи доста повече неща от повечето търговци  в подлеза. Но не го правеше. Може би някога, когато щеше да остарее и да загуби войната с просешката мафия, ще се оттегли, ще се обръсне и ще започне да харчи спестените през последните години пари. А те не бяха малко. Всеки понеделник посещаваше банката и внасяше там по около петстотин лева - по-голямата част от всичко изкарано през седмицата, оставяше си малко , колкото да преживява скромно. Все пак играеше ролята на живота си и не трябваше да живее разточително. Беше актьор по професия в отдалечен провинциален град, преди да стане просяк. И все още вярваше, че играе ролята на просяк, не се чувстваше такъв. Бяха го съкратили от театъра преди години, после се разведе  или май беше в обратен ред, това вече нямаше значение. Тогава дойде в големия град и реши да докаже на себе си, че е добър актьор. Вживя се в ролята на просяк и вече четиринадесет години си доказваше, че е роден за актьор. Вярно, че с част от спестените пари си купи гарсониера, нещо, което малко просяци правеха, но във всичко останало животът му си беше един порядъчен живот на просяк. Сутрин ставаше рано, пиеше кафе на крак и бързаше да заеме работното си място. Не защото имаше някой сприхав шеф , който да го гълчи, а защото, ако закъснееше, рискуваше мястото да бъде заето. И така седем дни в седмицата. Относно хапването въпросът се решаваше сам. „Клиентите" пускаха в кутията му непрекъснато я вафла, я сандвич, я започната кутия пуканки, а случваше се и плодове, та дори и някоя и друга бутилка или кутия безалкохолно. Краят на работния му ден беше точно в пет. Тогава работещите из околните офиси си тръгваха изнервени от работа на тълпи и не бяха особено щедри. Туристите, които отсядаха в близките хотели, също бяха изморени от обиколките си по забележителностите на големия град и губеха щедростта си. Годините го бяха научили, че оставането след пет часа си е чиста загуба на време. Тогава той се прибираше вкъщи, взимаше горещ душ, обличаше костюм, връзваше дългата си коса на опашка и излизаше. Обикновено ходеше на театър или кино. Все пак не искаше да губи професионалния си тренинг. Нямаше постановка, която да не беше гледал. Със солидния си доход можеше да си го позволи. Приятели нямаше и не смееше да има . Чувстваше неудобство заради професията си. Веднъж двама колеги от провинциалния театър го бяха познали в подлеза, едва ги убеди, че репетира за ролята на просяк в съвременна малко известна пиеса. Отначало те не вярваха, но когато ги заведе на ресторант и плати сметката с щедър бакшиш, те повярваха на версията му. Чудеше се, ако отново го видят, какво би им казал сега...

   Леко, неволно докосване по левия лакът го накара почти да подскочи от мястото си. Сякаш ток пробяга по ръката му и нагоре до рамото. Почувства се като на четиринадесет години, когато една нова съученичка бе дошла в класа му и бе седнала до него. Тогава вратът му се бе схванал, не смеейки да се обърне и да я погледне... От ставащото на сцената не схващаше почти нищо. Мисълта му бе заета със спомени от собствения му живот и за малкото жени в него. Естествено - и от мисълта за жената до него. Надушваше парфюма й в сумрака и това го възбуждаше. Не толкова сексуално, колкото възбуждаше сетивата му. Караше го да чува всяко нейно вдишване, да усеща всяко нейно незабележимо помръдване, усещаше дори тънкия мирис на праха за пране, с който беше прала блузата си. А може би така му се струваше и фантазията му работеше на бързи обороти без да се замисли за последиците. Мъжкото у него се беше събудило . Последиците в този момент не бяха важни, важен бе мигът сега.

   Антрактът дойде неусетно. Осветлението светна с пълна мощ.

   - Боя се, че приятелят Ви няма да дойде. Позволете ми аз да Ви правя компания!

   - Благодаря - ледена усмивка беше изписана на устните й. - Трябва да изляза самичка. Но като се върна, Вие вече ще бъдете на Вашето си място, нали? - едва сега той надникна в очите й. Тъкмо се бе изправил и изненадваща слабост в коленете му го накара да се подпре на стола. Това бяха дълбоки зелено-кафяви очи, хипнотизиращи за миг този който би се осмелил да погледне право в тях. Смутен от погледа й, той изсумтя нещо несвързано, направи път на съседката си да мине и се отпусна без сили на стола си, изумен по-скоро от собствената си реакция, отколкото от нейните думи. Ситни капчици пот избиха по челото му. След първоначалната му реакция на слабост, някъде дълбоко от дъното на гърдите му постепенно взе да се надига едно ново чувство. Чувство на неосъзната ярост. Ярост към него самия. И към собствената му неадекватна реакция. Реши, че ще изчака жената и ще продължи разговора. Не усети как, изпаднал първоначално в нищото, а после в собствения си яд, изтекоха няколко минути. И тогава отново я чу.

   - Познаваме ли се отнякъде? - този път от гласа й струеше ирония, а ъгълчетата на зелено-кяфявите й очи се бяха присвили присмехулно.

   - Ами да... Цялото първо действие бях тук, до вас ... - несхванал иронията изпелтечи мъжът и се изправи.

   - О, така ли, пък аз се чудех къде съм Ви срещала! - този път ослепителна усмивка разкри белите й зъби.

   Нещо остро сякаш прободе стомаха му. Само за миг една мисъл пробяга в главата му: „Тя ме е виждала в подлеза и сега ме позна!" Реалността се сгромоляса върху му. Той беше просяк. И хората знаеха това. Тя знаеше това...

   - Лошо ли Ви е?! Толкова сте блед и изпотен!

   - Аз... не... нищо ми няма.

   - Сядайте, недейте да стърчите така. То се е видяло, че заедно ще изгледаме и второто действие. Аз съм Виолета, приятно ми е.

   - Никола - чу се да казва името си мъжът. Прозвуча му странно. Сякаш беше чуждо име. Сигурно от години никой не се беше обръщал към него по име. 

   - Е, Никола , Вие сте упорит мъж! Но мъничко срамежлив, нали?!

   Някъде в коридорите на театъра се чу настойчивият звънец, подканящ за второто действие.


* * *


   След театъра той я изпрати до спирката на автобуса й. Уговориха се да се видят пак. Тя му даде номера на мобилния си телефон. Той нямаше такъв.  Излъга я, че са му го откраднали. След втората им среща обаче си купи. След третата я заведе в гарсониерата си в Люлин. Това бе най-бурната любовна нощ в целия му съзнателен живот. Започнаха да се срещат редовно. Следващите две седмици прекараха почти непрекъснато заедно. Никола спря да ходи на работа в подлеза. Каза й полуистината, че е актьор в провинциален театър и в момента е в отпуск. Или може би това беше полулъжа? Виолета живееше в Младост и работеше пак там. Счетоводител в Бизнеспарка. Тя също си взе отпуск. Прекарваха заедно вечерите си в гледане на театрални постановки. И двамата бяха пленени от магията на театъра. После ходеха на ресторант. Следваше поредната лудешка бурна нощ или в неговия, или в нейния апартамент, след която спяха до обяд. Събуждаха се, любеха се отново и отново, после ходеха на кино или музей или дремеха под есенното слънце в някоя градинка, сгушени един в друг, наблюдавайки играта на децата по люлките. Бяха щастливи. Понякога на него му се искаше да я попита какво стана с нейния приятел, който не дойде онази вечер в театъра, но никога не се осмели да го направи, тя също никога не отвори дума за това. Животът им течеше безметежно. Парите не бяха проблем, той имаше достатъчно, тя също. Дори категорично настояваше да се редуват в плащането на сметките. Отначало той се противеше, но тя беше толкова настойчива, че накрая се съгласи. Нито той, нито тя имаше кола, придвижваха се с таксита. Докато една сутрин или по-скоро един обяд тя се събуди и му каза, че никога не се е качвала в метрото. Преди да я срещне, той непрекъснато пътуваше с него. Решението дойде спонтанно, така и така бяха в неговия апартамент в Люлин. Облякоха се, изтичаха до близката метростанция и след няколко минути бяха във влакчето. След още няколко бяха в центъра. Виолета не скри разочарованието си от краткостта на пътуването. Но реши да го компенсира с пазаруване в ЦУМ. И без това толкова рядко слизала до центъра. Минаха през подлеза. Нещо трепна в гърдите на Никола. Трябваше да минат точно покрай мястото, където беше прекарал в просия последните четиринадесет години. Онези две мраморни плочи, които бяха полирани от непрекъснатия им допир с грубите му, но топли вълнени панталони. Сякаш се беше случвало на друг човек, в друг живот. Мястото беше заето. Един циганин с отрязан крак беше седнал и разголил остатъка от ампутирания си крайник. Студена пот плъзна по гърба на Никола. Позна циганина. Преди година, година и нещо се бяха били. Тогава онзи си беше нормален и имаше два крака...

   Когато влязоха  в ЦУМ, Никола се извини, че е уморен и че ще изчака Виолета в сладкарницата. Трябваше да обмисли ситуацията насаме. Тя само вдигна рамене, май не беше забелязала промяната в настроението му и тръгна към магазините.

   Мрачни мисли налегнаха Никола. Природата не търпеше празнини. Просешката мафия също. Ето десетина дни го нямаше в подлеза и онези веднага бяха заели мястото му. Лошото тепърва предстоеше. До този момент през последните дни той не се беше замислял за бъдещето си. За своето и за това на Виолета. Тя си имаше своя живот, своята работа, беше приела полулъжата му за професията му на актьор. Рано или късно истината щеше да излезе наяве. Истината, че я е излъгал. Как щеше да приеме тогава лъжата му? Едва ли щеше да я приеме. Познаваше я. Тя беше силна личност и очакваше и от него да бъде такъв. Бъдещето тънеше в неизвестност. Дали този сън от последните дни не трябваше да свърши? Болката щеше да бъде неописуема. Той почти я усети. Дори Виолета и да го разбере, че е искал да блесне с професията си на актьор, как да й каже,че е просяк? Абсурд, никога не би го направил! Изключено! А оттук нататък какво ще работи? Спестените пари ще свършат бързо. Трябва да си намери работа. Като актьор е изключено - хората искат препоръки, биография, роли. Какво има той? Нищо! Разбира се, може да почне работа като строителен работник. Ами!... Дори и затова не го бива. Освен за общ работник. За малко пари и много работа. Тогава сбогом театър, сбогом, Виолета! Колкото и да го обича тя, различният социален статус неминуемо ще доведе до разрив. Отчаянието бавно, но сигурно започна да сковава съзнанието му. Не искаше да мисли за бъдещето, искаше да живее сега, искаше Виолета. Беше влюбен. А както се пееше в онази песен - колко е страшно да си влюбен на четиридесет години... Май изходът беше един - да продължи да живее с лъжата. Виолета скоро трябваше да тръгне на работа. Тогава и той щеше да продължи. С просията... Гнус го беше да си го помисли, но трябваше. Тя щеше да бъде далеч - в Младост, можеше и да не разбере. А той щеше да почне да си слага грим, за всеки случай. Все пак беше забелязал, че хората много-много не гледат в очите на просяка, пускат лептата си и бързо отминават. На нея ще каже, че са го приели като гост актьор за някоя пиеса и че следват няколко седмици репетиции. После ще му мисли... Решението не беше най-доброто, но друго не можеше да измисли....

   Когато Виолета се върна, Никола й каза, че са му се обадили и че е поканен за гост актьор в една постановка в столичен театър. Няколко дни ще отсъства, защото трябва да уреди по-дълъг отпуск в провинциалния театър, в който работи. Лъжата се завъртя с пълна сила. Той знаеше , че няма лесно да отвоюва отново мястото си в подлеза. Сигурно щеше да има рани и белези и не искаше поне няколко дни Виолета да го вижда пострадал. Тя се съгласи, че е време и тя да тръгне отново на работа. Вечерта мина чудесно, отбелязаха раздялата с пищна прощална вечеря. След това отидоха в нейния апартамент. Любиха се, но когато свършиха, Никола си тръгна. Предстоеше му ранно ставане на сутринта и тежък ден.


* * *


   Няколко дни по-късно двама зле облечени цигани влачеха отпуснатото тяло на Никола нагоре по стълбите на подлеза в посока ЦУМ. Бяха го подхванали от двете му страни и почти го носеха, като само краката му се тътрузеха по стъпалата. Около тях се носеше силна миризма на ракия. Околните минувачи се дърпаха настрани с погнуса. Патрулна двойка полицаи ги спря за проверка, когато се изкачиха горе.

   - Къде го водите? Какво му е? - попита единият полицай.

   - Натряскал се е до козирката , старши. Водим го у тях да се наспи.

   - Документи имате ли?

   - Какви документи, старши? Просяци сме, няма пари за документи.

   Полицаите изгледаха недоверчиво дрипите, с които бяха облечени циганите, сбръчкаха гнусливо носове, надушвайки миризмата на ракия и повръщано, махнаха с ръце и отминаха. Циганите продължиха пътя си в посока малките улички зад Централна баня. Дотук всичко вървеше гладко. Бяха издебнали момента в който нямаше много хора в подлеза. Единият беше отвлякъл вниманието на Никола, докато другият беше минал в гръб и го бе халосал по главата с бутилка евтина домашна ракия. Всичко стана за секунди. Малцината минувачи дори и не разбраха какво се случва. От удара Никола загуби съзнание. Разлятата ракия от счупеното шише напои дрехите му. Миризмата беше отвращаваща. Вече по нищо не се различавяше от натряскан до безсъзнание квартален пияница. Докаран до безпомощност , за двамата му нападатели вече бе лесно да го завлекат до безопасно място, където щяха да го довършат. Мястото, което бяха избрали, беше недалеч от банята. Това бе запуснато дворче между няколко стари  жилищни кооперации. В тях се помещаваха два бардака, останалите жилища бяха празни. Наоколо не живееше никой, ако не се брояха няколкото клошари в мазетата и нощните наркомански събирания по таваните.

  Когато довлякоха Никола в двора, циганите го захвърлиха на затрупания със смет плочник. Обърнаха една кофа за боклук и седнаха да починат. Бяха се уморили. Единият извади някъде от гънките на дрипите си шише ракия, отвори го, шумно отпи голяма глътка и го подаде на приятеля си. Не бързаха. Жертвата нямаше къде да избяга. Наоколо не се мяркаше жива душа и не рискуваха да бъдат видени. Когато изпушиха по цигара и почти пресушиха ракията, те скочиха и се заеха да довършат започнатото. Нахвърлиха се с ритници върху Никола. Започнаха да го ритат делово и методично. Правеха го без злоба, с безизразни лица. Това беше работа и тя просто трябваше да бъде свършена. Беше им платено да я свършат и те не влагаха в нея никакви чувства. Ритаха го навсякъде. По ребрата, по бъбреците, по лицето... Никола се размърда и се опита да прикрие с ръце поне лицето си. Тогава единият циганин го просна по гръб, хвана китките му, сложи ги на плочника над главата на жертвата и ги затисна с краката си. Другият продължи да рита незащитеното тяло. Когато това му омръзна той скочи върху гърдите на жертвата с двата крака едновременно и започна да подскача отгоре й. Никола едва-едва въртеше обляната си в кръв глава настрани, докато загуби отново съзнание и се отпусна безпомощно. Циганинът отгоре му скоро се умори. Спря, взе ракията и отпи няколко глътки на екс. Седна отново на кофата за боклук и се загледа  как аверът му продължи да рита безжизненото тяло.....

   В този момент женски писък изпълни малкото неугледно дворче. На прозореца на един от публичните домове стоеше разрошена тъмнокоса жена , гледаше към тях и пищеше неистово. Циганите се спогледаха, после погледнаха и проснатото безжизнено тяло, решиха, че задачата е изпълнена и побягнаха към изхода на двора.

   Няколко минути по-късно две силно гримирани проститутки излязоха от близката къща и се приближиха към тялото на Никола. Бяха по бельо, наметнати само с късите си кожухчета. Не искаха да имат неприятности с полицията - разни разпити и показания - и затова бяха доволни, че са предотвратили побоя в дворчето. Сега оставаше само да свестят бития и да го изпратят да си ходи...

   Само че колкото повече се приближаваха към него, толкова повече тревогата им, че ще имат все пак работа с полицията, нарастваше. Тялото не помръдваше, лицето бе една неузнаваема кървава маса. Едната проститутка клекна до тялото и се опита да долови пулса на жертвата на шията му. Такъв не се усещаше. Май бяха закъснели... Жената се вгледа в обезобразеното лице, опита се да долови чертите на мъжа и пребледня. После взе главата му в двете си ръце, прегърна я, а по лицето й започнаха  да се стичат едри сълзи, размазвайки тежкия й грим. Миг по-късно тя припадна върху безжизненото тяло на Никола, а тъмната й перука падна настрани. Приятелката й се разпищя:

   - Вили , какво ти е?! Виолета , какво ти стана?! Вили!.....

   От оловносивото небе започнаха да прелитат първите снежинки на зимата.


* * *

  

04.06.2006

© Пер Перикон All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Тук всичко е казано! На мен ми остана само удоволствието от прочетеното
    Поздрави!
  • Аплодисменти отново! Много реалистично предадена история. Финала не ме изненада, усещаше се някак. Нооо...напрежението градираше, за което браво!
    Пред магазина в който работя имаше такъв просяк, абсолютно същия, но с патерици. Каква беше изненадата ми, когато една лятна вечер го видях в бял костюм, косата на опашка, вървеше наперено под ръка с впечатляваща жена. Усмихна ми се заговорнически. Беше ме познал
  • Изключително завладяващо написан текст, показващ как понякога хората НЕ могат да сбъдват мечтите си...
    "...различният социален статус неминуемо ще доведе до разрив."

    Въздействащ финал!

    Поздравления, Перперикон!
  • Какъв край!!Разтърсващ! Имаш още един почитател!
  • Аз съм почитателка оттук нататък!
  • Личи си талантът да сътворяваш разкази, които да пленяват от пръв прочит... Нищо фантастично или неочаквано... Просто истини, които достигат до сърцето и отварят очите. Какво повече ни трябва? Поздрави, с нетърпение очаквам и други разкази
  • Вече съм пристрастена към разказите ти!!!
  • Боже Господи, какъв финал!!!! Като разкази с неочакван край..., въпреки че нещичко витаеше и по странен начин подсказваше за това....! Страхотно,впечатлена съм!!
  • В стил италиански неореализъм. Поздрави!
  • Нямам думи! Разтърсващо!
  • Не очаквах такъв край! Струва си всяка една дума!
  • Не можах да се откъсна от този разказ! Просто ТЕАТЪР?!!!
Random works
: ??:??