Стамен Георгиев живееше близо до центъра на малкия град. Къщата му имаше малък двор. Пенсионираният отдавна учител прекарваше голяма част от времето си там. Садеше дръвчета. Радваше се на лозите. Махаше сухи клонки. Почистваше пътеките. Намираше си работа и се чувстваше полезен. Ако не за другите, то поне за себе си. Докато се трудеше в градината си, той имаше време да разсъждава за нещата, които го вълнуваха. Свързваше ги с природата. А тя му даваше отговори на всички въпроси, които той си задаваше. Един ден Стамен излезе от своя дом. Искаше да си напазарува. Погледна към стената на къщата и видя как парче от мазилката бе паднала.
-Е, стара къща, нормално е! - каза си той. - То, аз остарях, че мазилката ли няма да се пропука!
Не обърна особено внимание на това. Минаваха дните. Дойде сезонът, в който се събираше плод от овощните дървета. Листата падаха. Захладня. От ден на ден все по-рано се стъмваше. Работата в двора намаля. Стамен излизаше на разходки до близкия парк. В сутринта на един есенен ден, възрастният мъж се стресна, когато видя отново паднало парче от мазилката на своята къща. А оголените тухли бяха мокри. Каменната зидария под тях също. Прибра се. На един лист си бе написал отдавна номера на телефони, които при нужда може да използва. Сложи си очилата.
- Ало! - каза в телефонната слушалка той. - Мите, ти ли си?
- Аз съм! - чу отговор отсреща. - Запаметил съм ти номера. Как си бай Стамене?
- Аз съм добре. Търся те за нещо, което ме тревожи. Стената откъм пътя е мокра. А нали ти прави тръбите в банята. На теб разчитам. Ще можеш ли да дойдеш?
- Имам много работа! - каза майсторът. - Ще гледам привечер да мина. Мокро, казваш, така ли?
- Да! - отговори възрастният мъж. - Ще те чакам!
Стамен нямаше търпение да дойде вечерта. Излизаше често на улицата. Тревожно гледаше мократа стена. Упрекваше себе си, че не бе обърнал внимание навреме. Безотговорност, която мразеше и възпитаваше учениците си да не я допускат. Дори не му се слизаше на двора. Макар и да нямаше работа там, той обичаше да гледа това, което бе минало през ръцете му. Чу мелодията на звънеца. Отиде до пътната врата и я отвори.
- Здравей, Митко! - каза Стамен.
- Здрасти! - отговори майсторът.
- Виждаш ли стената?
- Да! Хайде да влезем! Само да си взема инструментите.
Двамата мъже влязоха в къщата.
- Не, не! Не се събувай! - каза Стамен. - Заповядай!
- Я да видим! - каза младият мъж. - Тук е добре. Тук също. Чакай да сляза до мазата!
След като се върна в банята, майсторът отиде до душа. С голям ключ развъртя гайка.
- Виждаш ли? Сцепена е. От нея, водата ти не само подлизва, но направо си тече зад плочките. Отива в мазата. И камъкът ти е мокър. Нали знаеш, учител си бил, че водата винаги си намира път?
- Знам! - отговори Стамен.
Майсторът бе спрял от крана водата. Смени гайката на ексцентриците на батерията на душа. Пусна отново водата.
- Ще наблюдаваш! - каза той. - За мен това е повредата. Сега ще сляза пак да видя дали тече и ще ти кажа да спираш, ако трябва.
Майсторът слезе в мазата. Постоя там няколко минути. Качи се по стъпалата. Влезе в банята и каза:
- Не тече. Успокой се!
- Толкова се радвам, Мите! - каза Стамен. - Ела, поседни малко. Хем да ми кажеш, какво ще струва. А и да си починеш, цял ден си блъскал!
Двамата мъже седнаха около масата в кухнята. Майсторът се огледа. Усмихна се. За сам мъж, а и възрастен, Стамен се грижеше за своя дом. Бе чисто.
-Колко да струва? Ще си платиш само частите и с две думи, колкото дадеш. Наши хора сме.
Аз ще ти платя, Мите! - каза възрастният мъж. - Ти знаеш. Доволен съм. Гледай какво нещо е. От една нищо и никаква гайка. Капка по капка. И днес така, утре така. Докато намокри стената. Аз имам време да мисля за нещата от живота. Но си е така. Всяко нещо е свързано с друго.
- Е, аз съм строител - каза майсторът. - Не ми идва много да философствам. Радостта ми е, когато видя доволен клиент.
- Е, да де! - каза Стамен. - Но все пак, да си кажа. Не обърнах внимание на падналата мазилка. Виках си, то е от старата къща. Натежали ѝ годинките и се е пропукала. И минаваха дните. Аз си работя в двора. Поглеждам стената, а тя е мокра. Изплаших се. От една капка. Невидяна капка. То е като сълзите. Като ти се доплаче, криеш си лицето с ръце, да не те видят другите. Да не те упрекнат, че си слаб. А чувствата ти се пропукват и част от теб пада. Ти си даваш вид, че нищо ти няма, но дори отвън си личи, че се разрушава това, което си градил като характер с години. И всичко е било зад тази мазилка. Зад външният ти вид. И чувствата. И неизречените думи. И за това, за което си копнял. А чувствата, Мите, са като водата. Те винаги си намират пътя.
- Прав си, даскале! - каза майсторът. - Повече недей да криеш. Нито чувства. Нито думи. Нито дори, ако има теч. Можеш да ми звъниш по всяко време.
- Довиждане! - каза Стамен.
- Довиждане! - отговори майсторът.
Аварията бе отстранена. Стамен се успокои. Стената на къщата щеше да изсъхне след време. А майсторът запомни думите на старият учител. Че никога не бива да крие това, което чувства. Защото все някога ще се появи теч.
Явор Перфанов
28.11.2022 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов All rights reserved.