- Ооо, наборе, 'айде бе човек, ти се изгуби по тая Европа. Толкоз ли е хубаво там, та ни забрави нас тука?!
   Така с усмивки и дяволити закачки се срещнаха двама стари приятели, чиито различни съдби ги бяха повели по различни пътеки. Във времето на "уравниловката", живееха почти един и същ живот. Кой поучил малко повече, кой поработил малко повече, кой сгрешил, та се оженил по-раничко, кой изпреварил, че се развел пръв и... ей такива банални човещинки. Но дойде онова време, в което всеки трябваше по някакъв начин да намери себе си и мястото си в един по-различен вече свят. По-различен? Амии! Той, светът, си беше пак тоя. Просто някои неща започнаха да си идват на мястото съвсем закономерно. Само дето хора, заварени някъде в средата на житието си, бяха по-уязвими към резките промени. По-трудничко беше за хора в такава възраст да променят възгледи, отношения, мислене. Трудно, но належащо и неизбежно. Просто трябваше вече да се оценят реалностите. Да, само трябваше да си признаят, че слънцето не изгрява зарад тях, а че тях ги има, защото все пак слънцето изгрява всеки ден. "Оня" път вече беше свършил. Нямаше нищо напред, след него, само една тъмна бездна. Имаше наляво или надясно и от тук нататък - разклонения пак, колкото искаш. И така, всеки от тези двамката си избра посока и тръгна. Единият остана в променящия се свят и започна бавно и болезнено да променя своите нагласи и действия. Трудно е да се каже, дали наистина се променяше (защото и промените се оказаха менте) или придоби хамелеонски умения, но се справяше. И с времето все по-бързо реагираше на всяка промяна. С други думи - успя и се приспособи. Другият, отначало даваше някакъв отчаян отпор на неизбежното, но физичните закони бяха непоклатими. На всяко негово "без"действие, получаваше все по-голяма мизерия и в един момент реши, че вече тук няма как да се бори и замина. Беше здрав, як и хубавец. Последното прилагателно обаче, вече не вършеше полезна работа. Така че, трябваше да заложи на другите две. И волю-неволю, добра се до Италия, доразви другите си умения и въпреки многото трудни моменти, успя да намери местенце и за себе си. Че не само за себе си, но завъртя и една булчица, чиято съдба също я бе добутала до тая част на Европа. О-о, но това не е всичко. Тези двама пишман-авантюристи бяха и от едно и също градче на "променящия се свят", а освен това, този все още хубавец, имаше и стари, неосъществени мераци. И ето, че всичко се подреди! Или както е казал народът "Никога не е късно, либе, за китка..." или май не беше точно така, но какво ли значение има?
   Годинките си минаваха, животът си течеше неумолимо, всъщност, както винаги си е било. "Италианците" вече си идваха в родния край всяка година за по 2-3 седмици - трябваше да помагат на подрастващи тийнеджъри и вечно недоволни стари родители, пък и да поемат глътка родна енергия. И в един февруарски, предЗарезански, слъчев, зимен ден, двамата приятели се срещнаха на родна земя. Естествено, мястото на срещата бе в една лична кръчма - че къде другаде?!
   - Абее, к'во да ти кажа, наборе? За хубаво - хубаво е там, ама си нямат Зарезааан!
   - Сядай и разказвай! Как я карате, научи ли езика или научи европейците на нашенски?
   - А-а, не мога да се оплача. Ако можех там да работя, а да идвам тук, да харча, щеше да е най-добре. Ама и така е добре! А езикът им е лесен, бе. Тия имат 15 букви и са от мързел нагоре. Е, имаше моменти в началото, когато бях готов да се откажа, ама добре, че беше оная моята, та ме предума.
   - Я кажи, като те знам, не може да не си бъзнал някой жабар. Научи ли ги на някоя простотийка?
   - Охо, мойта компания в работата се поздравяват на нашенски - изхили се италианеца.
   - Е, как бе?
   - Отначало си подвикваха "чао амиго", а сега се поздравяват с "чао, пеерас". Нали се сещаш как им преведох "амиго" на нашенски? И са убедени, че е така, че и помежду си вече така си викат здрасти.
   - Хаа, голям идиот си! Абе, я кажи, вярно ли, че там най-опасното за един българин е друг българин?
   - Мии, не знам точно. Сега като се замисля, може и да е така. Сетих се една история и ще взема да ти я разкажа.
   - Давай!
   - Значи, там на нас ни казват "страниери" - в общи линии, хора, дошли от друга страна да търсят работа, което си е така.
И понеже, такива като нас гледат, каквото изкарат, да могат възможно най-много да спестят, все търсят неща, които ония мързеливци изхвърлят заради нищо и никакви дребни дефекти. Нали се сещаш - перални, прахосмукачки, фритюрници. Обаче и там си има някакъв ред. Когато изхвърлят нещо, което според тях не работи, му отрязват захранващия кабел. А ако работи, но го сменят с нещо ново и по-модерно, оставят го на тротоара заедно с кабела. Това по-рядко се случва, но се случва. Така, един почивен ден, решихме с един нашенец, да се разходим из града, да пуснем по едно тото, да напазаруваме за вечерта и да се приберем. На връщане обаче, виждаме на тротоара един голям телевизор. И то с кабел. Ама голям и тежък. А ние сме на около два километра от квартирата. Ама нали сме по-яки, отколкото умни, решихме, че ще го вземем и ще го носим на смени и на почивки. А беше жега, ужас. Ама не е за изпускане. На работа не сме се скапвали толкова, колко докато домъкнем тоя сандък. Както и да е, добрахме се до квартирата.

Казах на ортака, да ходи до магазина, да вземе бира, а аз да внеса и инсталирам телевизора. Моят човек обаче беше по-отскоро тук и някои неща още не беше научил. Та преди да отиде в магазина, тоя взе, че се съблече гол до кръста, че тениската му беше мокра от носенето и тръгна към магазина. А там така не може. Замъкнах телевизора до стаята, почнах да намествам кабелите и в тоя момент звъни телефонът. Ортачето, запъхтян ми обяснява, че са го арестували, а и няма документи у него. Тичам навън, до магазина, нося документите, а полицаят взе, че написа някакъв документ - трябваше да платя 50 евро глоба, за да го пусне. Иначе 24 часа ще бачка някъде. Както и да е, оправихме работата и се прибрахме. Отнесе нашенецът порядъчно количество псувни и седнахме да пийнем по бира и да пуснем и настроим новата придобивка. Обаче ядец! Телевизорът не мъца! Ей, че като ми накипя, щях да го хвърля от прозореца. Моя човек ме спря и започна да го занича. Тук - там и накрая ме извика, да погледна. Захранващият кабел беше наставен с друг, ама на такова място, че не се виждаше отвън. Еега ти номера! Два километра мъкнене, 50 евро глоба и накрая и това. Е това си беше чисто нашенска история. Като се поуспокоих, решихме, че и ние що го оставим някъде навън, пък дано не сме само ние будалите. Така и направихме. На другия ден като тръгнах за работа, вече го нямаше. Работата ми е на 20-ина километра и ходя с едно мотопедче. Вечерта, като се връщах, гледам на едно място, вече на около два километра от квартирата, същия телевизор. Хаа, стана ми кеф - не сме само ние прецаканите. Обаче десетина дни поред, тоя телевизор се местеше все с по един-два километра напред. Така вече знам по маршрута ми за работа, къде живеят страниери и то не какви да е.
  - Аре стига бе, това си е типично по нашенски. Най-съм добре, кога комшията е зле! Хаа, какво племе сме само!

  Така си поприказваха и позабавляваха двамата приятели, очаквайки знаменателната дата, обречена на Св. Зарезан. И никой не знае и досега съдбата на тоя телевизор. Обаче той има нещо доста общо с нашето развитие във времето и пространството. Движим се и ние целеустремено напред (е, не по собствена воля, но все пак се движим), намираме си мястото, докато се установи, че сме безполезни и пак ни изритат навън. Но ние знаем, че няма да останем там. Пак ще ни придвижат напред и... кой знае, някъде може и да изскочи картина. Или пък, защо да не сме идеалната поставка за саксия с цитруси например?...