Стига толкова по този въпрос. Не искам да отклоняваме темата. Веднъж отклонена, темата понякога изобщо не намира зародиша си. Чувала съм за хора, които, веднъж кривнали от правия път, никога не се връщат обратно. Сиреч, не намират пътя да се върнат към себе си. Какво? Моля ви се, какво означава това, че не са искали! Това е безобразие! Исках да кажа, че хората, които кривнат от своя път, понякога нямат сили да го разберат, остават в коловоза на различното и в крайна сметка свършват като обезличени хора, лица с друга идентичност.

     Не съм съгласна с вас, господине. Да, вие вляво. Не вие! И какво искате да кажете? Добре, няма да ви прекъсвам, то как и да го направя, като вие нищо не говорите? Казах, че не съм съгласна с погледа ви и с това, което не излъчвате. Може ли да се обличате така през зимата? Тъкмо заради такива като вас човек не може да събере мислите си и се отклонява. Герой е този, който е винаги съсредоточен. Не съм го казала аз. Добре де! Аз го казах, но е цитат! Вие не ми давате думата! Какво нахалство! Дръзновено при това! Уж все мълчите, а отнемате думата, сякаш тя ви принадлежи. Не мога да се съсредоточа и така никак не мога да заприличам на героиня. Това е то.

     Какво се усмихвате? Не одобрявам! Вижте, ако сте се качили в автобуса само да се набутвате в очите на хората и да веете самочувствието си, това няма да го бъде. Ще се оплача! Има органи за всичко. Това да не ви е бащиния? Обществен транспорт е. По същия начин, по който ме принуждавате да се отклонявам от темата, можете да убедите и шофьора да го направи. Представяте ли си? Вместо по маршрута си, шофьорът да поеме по друмищата на вашата недобросъвестност! Това би било трагедия. Освен че всички може да умрем, възможно е да нарушим и правилата за движение. Да не говорим за социалния безпорядък, който се причинява при нарушаване на маршрута и на целостта при организацията на градския транспорт.

     Изобщо давате ли си сметка? Давате ли си ясна сметка какво причинявате?

     Такива като вас виждам всяка сутрин по телевизиите. Измислят се най-различни случки, някои от тях при това напълно достоверни, и после ги екранизират в няколко сезона, състоящи се от десетки епизоди. Така ако в ранната утрин едно куче е ранено на улицата, в края на предаването то вече е слон със сърдечен удар, лишен от правата върху малкото си слонче си в резултат от наводнението на Бахамските острови и промяната на климатичните условия. Това се нарича изкривяване! Малкото става голямо, когато го напълниш с въздух, с рекламно или с пленарно време. Може и някой държавник да ви послуша най-накрая! Като нищо. И знаете ли какво ще стане, а? Държава без път, нация без тема... Каква е тази нация? Нали всеки трябва да върви нанякъде? Пътят не е самоцел. Някъде трябва да стигнеш накрая, някой все пак сигурно те чака. Разбирате ли ме?

     Допускам, че не. Едва ли, всъщност. Вие отклонявате темите. Затова сте създадени. Сами се превръщате в тема, която да отклонява другите. И така в крайна сметка другите теми изчезват. Реалността изчезва. Оставате само вие – един полупиян пройдоха, облечен с къси панталони през зимата, един шофьор, готов да потегли незнайно накъде, безразсъдно воден от неизвестното; още неколцина малозначителности с крайно незадоволително и неубедително присъствие в автобусната среда.

     И най-накрая, но отзад погледнато – и аз, горката, търсеща истинската тема в тази разруха.

     Дойде и нейната спирка. Тя сама си говореше, тихо, да не я чуят или ударят. Многословна беше, но страхлива. Премръзнал беше автобусът – и отвън, и отвътре, за малко да изпусне спирката, не се виждаше добре през замразеното стъкло. Спъна се жената, подхлъзна се, докато слизаше. Никой не помогна. Когато се освести, видя, че е сама на тротоара, паднала, болеше я, гледаше ботушите на околните и мълчеше. Това не беше тема. Беше само случка.