Минало, настояще и бъдеще ще се сливат в едно винаги, когато затворя очи и красивите черти на твоето лице усмихнато озаряват мислите ми. Протягам ръце, в опит да докосна топлите и нежни твои длани, за да те почувствам отново жива и това, че си тук с мен. Миг... толкова несъизмеримо малък и същевременно напълно достатъчен да накара сърцето ми да бие учестено, отново да усетя онзи прилив на нестихваща любов, нежност и привързаност. Усмихвам се, а погледът озарен се рее над дърветата и търси неспирно цветето, което толкова много обичам, търси теб.

    Миг, толкова малък и недостатъчен да те задържи по-дълго при мен. Поемам бавно глътка въздух с тъжен привкус на незадоволеност, защото съм отново в реалността, отново сам и без теб. Хладно е, а аз отново притварям очи и твоето лице за част от секундата преминава, блестейки в мрака, чувам звънкия ти смях и тихите ти, леки стъпки някъде там. Това е напълно достатъчно за мен... винаги да те нося в съзнанието и мислите си, за да поддържаш парещи спомените за един копнеж по романтичното и светло бъдеще. За онзи момент, когато отново ще видя любов в нейните очи – тези очи, които наистина ще ме обичат истински за разлика от твоите. За ръцете, които ще милват посребрените ми коси, с думи, които винаги ще топлят сърцето ми, когато тя ми казва своето „Обичам те!“