"Глупак" - изстена в съня си Ирена. Какво ли измъчваше тази жена, та и в съня си нямаше покой? Беше жена на средна възраст, но все още запазена.
   Мишо, напоследък  почти всяка вечер се прибираше пиян. Стана неразговорлив. Не искаше да сподели и с Ирена. Промени походката си. Попрегърби се. Погледът му се замъгли. Като че ли не му се искаше да живее. Всичко си имаха. Не им липсваше нищо. Синът им Радостин следваше в чужбина. Докато един ден Мишо се обади от офиса.
- Ало, Ирена, искаш ли довечера да отидем на ресторант?
- Разбира се, Мишо. Та ние отдавна не сме ходили никъде.
   Наистина, отдавна не бяха ходили на опера, театър, дори и на ресторант. Как искаше да послуша малко музика, да си поиграе и да се порадва на живота. Желаеше да забрави за малко грижите, които бяха я  притиснали напоследък. Притесняваше се за състоянието на Мишо. Познаваше го онзи, милият и усмихнат, а сега? Какво ли го измъчваше? Не я притесняваше с нищо. Не беше агресивен, както някои други мъже. А просто се затвори в себе си. Движеше се като някоя сянка, която минаваше покрай нея. Гласът му сякаш някъде се скри.
   Стрелките на часовника бавно отмерваха времето. Минутите ù се струваха часове. Сърцето ù щеше да изскочи и да се търкулне по нанадолнището на бездънна пропаст. В главата ù се въртяха тъмни, като бездната мисли и се разпръскваха в околното пространство. Представяше се как ще отиде до ресторанта, ще седне притихнала до масата и ще се наслаждава на прекрасната музика. А Мишо ще ù шепне, както тогава, когато се запознаха в онази сладкарница. Ще ù  каже: обичам те мила. Влюбих се в теб от пръв поглед, любов моя. Искам да съм с теб до края на живота си!
   Наближаваше седем. А тя трябваше да бъде там в осем часа. Сложи си набързо един душ. Бавно приготви тоалета си. Косата си сви на кок, както тогава, когато се срещнаха за първи път и извика такси. Качи се и потеглиха. Сърцето ù наново заподскача като онзи палавник, който риташе топка и викаше: "Мамо, ела при мен. Моля те, мамо! Искам да си поиграем двамата!
   Представи си как Мишо беше седнал до масата и я чакаше с роза в ръка. Тя ще се приближи до него. Той ще ù подаде розата и ще ù каже: "Обичам те, мила. Ти си моята любов."   Слезе от таксито и влезе в ресторанта. Наистина, Мишо я чакаше, но я гледаше с онзи помътнял поглед, който издаваше, че нещо искаше да ù каже. Това не беше онзи Мишо, който видя за пръв път. Това беше един друг човек, който тя не познаваше. Той стана, отдръпна стола и ù направи път да седне. Но в ръката му нямаше розата, а един червен карамфил. Все пак, той още я обичаше. А какъв кавалер е. Не можеше да не ù подаде ръка при слизането и от автобуса. А когато бяха с колата, той пръв слизаше, отваряше вратата и правеше път. Държеше ù палтото, за да се облече. Всяка събота ходеха в рибения ресторант и си поръчваха винаги панирана мерлуза.  Неделният ден беше празник за тях. Ирена приготвяше вкусни ястия, дребни сладки и други вкусотии. Всичко беше наредено с голям вкус на масата. А вазата със свежи цветя заемаше важно място. Тя беше една неразделна част от този интериор.
- Здравей, мили. Радвам се, че тази вечер ще се почувствам отново щастлива.
   Той я погледна с помътнелия си поглед, но една искрица проблесна в очите му. Както винаги ù направи място да седне и попита:
- Какво ще пиеш за аперитив?
- Нека да е  малка поморийска ракия! Знаеш, че аз предпочитам ракията пред всичко друго.
Мишо  направи жест с ръка, за да привлече погледа на сервитьора.
- Келнер, моля една малка поморийска, а за мен голяма водка! Една мешена салата от краставички и домати, със сиренце отгоре и повече лук! И безалкохолно, разбира се. Да е кола.
- А за мен тоник - намеси се Ирена.
   Сервитьорът донесе поръчката и Мишо помоли за менюто. Двамата решиха, че ще си поръчат нещо по-леко.
- Панирани хапки, моля. Нека да са пилешки и от кашкавал!
- Разбира се, господине. Нещо друго ще желаете ли?
-  Да,  и една каничка червено мерло!
   Сервитьорът обърна гръб и се  забърза към бара.
   Мишо хвана ръката на Ирена и я целуна нежно. Погледна я с онзи влюбен поглед, който ù напомни за мига в сладкарницата.
- Мила - започна на пресекулки той. - Много те обичам и никога не съм спрял да те обичам. Ти си първата и последната жена, която съм обичал.
   Тя го погледна. Привлече го до себе си и целуна с онази любов, която човек изпитва към нещо  скъпо. Сякаш пролетта беше тук, с цялата си красота и нежност. С уханието и красивите цветчета на разлистените дървета.
   Мишо отпи едра глътка от спиртния алкохол и продължи:
- Не мога, не мога. Не знам как да ти го кажа. Ако в скоро време останеш сама в живота, какво би била направила?
   Тя го погледна с изпитателен поглед.
- Да, Ирена. Наистина скоро ще останеш сам-сама. Лекарите ми прогнозират още три месеца живот.
   Стон на ранено животно се отрони от гърдите на жената, но тонът на благоприличие в ресторанта не ù позволи да викне с пълни гърди.
- Как, ама ти нищо не си ми казал? Не, това не е истина. Не, не може да бъде. Господи, помогни ми да намеря сили, защото... И гласът ù изчезна някъде в глъбините. - Моля те, моля те, хайде да си тръгваме! Не, не е вярно. Да не те виждам, да не те чувствам, че дишаш до мен.
- Келнер, моля, ела да ти платя. С другата поръчка се почерпи! Можеш ли да ми помогнеш да извикаш такси?
- Да, господине. След малко.
   Таксито вече ги чакаше навън. Те излязоха и се качиха. Пред погледа на Ирена всичко се завъртя. Тя се облегна на седалката и затвори очи. Пулсът ù играеше като малко дете и всеки момент щеше да затихне завинаги.