Ти водиш
На пръв поглед момичето не беше нищо особено. Не се различаваше съществено от останалите девойки на нейната възраст – не носеше очила, имаше добре поддържани зъби, които непрекъснато показваше, малък, но стегнат и изискан бюст, дълги крака и безупречни задни части. Обаче нещо в нея дразнеше погледа. Усмихваше се само за да покаже зъбите. Навеждаше се, понеже знаеше, че полата ѝ е къса. А когато носеше панталон, той задължително трябваше да бъде впит. Изобщо всичко в облеклото и поведението ѝ беше предвидливо предназначено за показ.
Не че нямаше какво да покаже.
Не беше и глупава.
– Здравейте – казах, когато реших, че ще е добре да се запознаем. Мислех, че ще ми се изсмее. Обаче тя не каза нищо, дори не се усмихна. Вероятно не знаеше, че я наблюдавам отдавна. – Здравейте.
Повторих го без да знам защо.
– Познаваме ли се? – попита ме уместно.
– Не – отговорих твърдо, но извинително.
Тук разговорът се спече. Интервенирах със следното:
– Отдавна ви заглеждам.
– Да, забелязах. Приятно ми е.
Не си подаде ръката. Какво ѝ беше приятно? Обикновено хората казват това, когато се запознават.
– И на мен. – Аз пък вдигнах дясната си ръка и насочих дланта и изпънатите си дебели пръсти направо към корема ѝ.
Тя разбра намека и хвана ръката ми. Пръстчетата ѝ бяха крехки и малки. Раздрусах ги и те изпукаха.
Така започна всичко. То продължи прекалено дълго, така че ще го опиша тук с няколко изречения.
– Желаете ли да ви заведа на кафе? – Как хубаво, литературно го казах! Умея да свалям момичета.
– Не, не обичам кафе.
– Това е странно. А какво обичате?
– Не желая да ме водите никъде.
– Какво ще правим в такъв случай? Едва се запознахме...
Чак тогава тя показа прелестните си зъби през ослепителната усмивка, която превзе налицето ѝ. Мен също ме превзе.
Досетих се, че сега ще изпусне нещо на земята, ще се обърне с гръб към мен, защото беше с къса пола, и ще се наведе без да сгъва коленете си, за да го вдигне. Нещото. Обаче не стана така, поне в първата част. Погледна ме някак изотдолу и набързо съобщи:
– И аз ви наблюдавах. През цялото време. И знаете ли какво установих? Смятам, че ме мислите за красива глупачка. Или за глупава красавица.
– Така е – съгласих се. – И едното, и другото е вярно. Донякъде, де. Не искам да ви разочаровам. Но това не е всичко. Още много и други неща си мисля за вас. Например...
Щях да я попитам защо не носи очила. Това ми дойде наум, ако изобщо може да се каже така – тя ми действаше изумително. За радост момичето прекъсна мисълта ми:
– Чудесно! Ето за тези други неща ще ми разкажете. По-добре да отидем у нас. Аз ще ви водя.
Не искала да я водя никъде. Оказа се, че тя ще ме води.
Така и стана. Вече трийсет години ме води. За носа.
И се питам – защо тогава аз не носех очила?
© Владимир Георгиев All rights reserved.
